Определение № 96 от 08.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3576/2018 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Булгарконтрола“ ЕООД срещу решение № ІІІ-23/12.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 184/2018 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) обезсилено е първоинстанционното решение № 1753/03.11.2017 г. по гр. дело № 1141/2016 г. на Бургаския районен съд – в частта, с която по реда на чл. 124, ал. 4 от ГПК е отхвърлен иска на жалбоподателя за установяване неистинност на удостовереното с акт за държавна собственост (АДС) № 1327/16.11.1994 г. на община Царево, представен като писмено доказателство по висящото гр. дело № 73/2008 г. на Царевския районен съд (ЦРС), право на собственост на праводателя на ответника „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД – ДФ „Социален отдих“ – София, клон „Приморско“, като въззивният съд е прекратил производството по иска в тази част; 2) потвърдено е първоинстанционното решение № 1753/03.11.2017 г. по гр. дело № 1141/2016 г. на Бургаския районен съд – в „останалата обжалвана“ част; 3) в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. Касационната жалба на ищеца „Булгарконтрола“ ЕООД е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за частична недопустимост и за неправилност изцяло на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) налице ли е правен интерес от оспорване на ползващ се с материална доказателствена сила документ, при наличие на друго неприключило дело между същите страни, образувано по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), в което този документ е представен, а страната, на която този документ е противопоставен, е пропуснала да го оспори; 2) ползват ли се с материална доказателствена сила отбелязванията в АДС; и 3) относно задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните. По отношение и на трите правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното решение въззивният съд ги е разрешил в противоречие, както следва: първия въпрос – с определение № 53/21.06.1984 г. по гр. дело № 508/1984 г. на І-во гр. отд. на ВС; втория въпрос – с решение № 71/28.04.2015 г. по гр. дело № 6943/2014 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 149/12.06.2013 г. по гр. дело № 647/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 41/11.02.2011 г. по гр. дело № 1401/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 736/17.07.2007 г. по гр. дело № 1080/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; и третия въпрос – с решение № 173/03.01.2016 г. по търг. дело № 1689/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 15/30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 69/09.07.2015 г. по гр. дело № 1582/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Касаторът навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – предвид оплакванията си за недопустимост на обжалваното въззивно решение – в частта, с която е частично обезсилено първоинстанционното решение по делото. Ответникът „Профилактика, рехабилитация и отдих (ПРО)“ ЕАД в отговора си излага становище и съображения, че касационната жалба е недопустима, с довод, че цената на иска по делото била под 5 000 лв.; евентуално – че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – поради недопустимост изцяло на обжалваното въззивно решение, като поддържа възражението си от първата инстанция за недопустимост на иска на касатора; че не са налице останалите сочени от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване; както и за неоснователност на жалбата. Другият ответник по делото – Държавата не е подала отговор на касационната жалба. Възражението на ответното „ПРО“ ЕАД за процесуална недопустимост на касацинната жалба, е неоснователно. Както е посочено и по-горе, касационната жалба е допустима, включително – и като подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, тъй като предявеният по делото отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК – за установяване неистинност на процесния АДС, е неоценяем иск, поради което не е налице сочената от ответното дружество, хипотеза на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, нито е налице някоя друга хипотеза по чл. 280, ал. 3 от ГПК на недопустимост на касационното обжалване. В исковата си молба по делото касаторът-ищец е обосновал правния си интерес от предявения по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК иск, с висящото производство гр. дело № 73/2008 г. на ЦРС, което е образувано по реда на ГПК от 1952 г. (отм.) по реивиндикационен иск по чл. 108 от ЗС за собствеността и владението на недвижим имот, предявен от ответника по настоящото дело „ПРО“ ЕАД срещу касатора-ищец, като последният не е оспорил по реда на чл. 154 от ГПК (отм.) истинността на процесния АДС в рамките на това друго производство. Още с отговора си на исковата молба по настоящото дело, ответното „ПРО“ ЕАД е направило възражението си за недопустимост на иска за установяване неистинност на процесния АДС. Независимо, че касаторът-ищец поддържа само частична недопустимост на обжалваното изцяло от него въззивно решение, касационната инстанция следва да извърши служебната си проверка относно процесуалната допустимост на цялото въззивно решение, като това може да стане само с решението по чл. 290 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), поради което в случая е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Първият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателя, е пряко свързан с процесуалния спор между страните относно допустимостта на предявения по делото иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК, респ. – свързан е и с касационната проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение. Въпросът, обаче, следва да бъде уточнен и конкретизиран с оглед предмета и обстоятелствата по делото (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: налице ли е правен интерес от установяване неистинност на АДС с иск по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК, при наличие на висящо между същите страни друго производство, образувано по реда на ГПК от 1952 г. (отм.) по иск за собственост върху недвижим имот, в което страната е пропуснала да оспори по реда на чл. 154 от ГПК (отм.) истинността на същия АДС. Настоящият съдебен състав намира, че соченото в изложението на касатора-ищец, определение № 53/21.06.1984 г. по гр. дело № 508/1984 г. на І-во гр. отд. на ВС, както и сочените в отговора на ответното „ПРО“ ЕАД, ТР № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 423/16.06.2014 г. по ч. гр. дело № 2608/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 387/09.06.2015 г. по ч. гр. дело № 2918/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, макар да са от значение, не дават отговор на така уточнения процесуалноправен въпрос, като не е установена и друга практика на ВКС по този въпрос. Поради това, касационното обжалване по него следва да се допусне в хипотезата, не на т. 1, а на т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като създаването на такава практика по реда на чл. 290 от ГПК по този въпрос би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на процесуалния закон от съдилищата в подобни случаи, което от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос се поставя, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не е налице необходимост и основание касационното обжалване да се допуска по останалите два процесуалноправни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателя, тъй като те са свързани единствено с правилността на обжалваното въззивно решение, касационна проверка за което настоящата инстанция следва да извърши с решението си по чл. 290 от ГПК, само ако при проверката относно неговата допустимост приеме, че то е процесуално допустимо. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 3 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 40 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение