Определение № 1620 от 17.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 893/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Р. Ж. Б. срещу определение № 259 от 7.02.2024 г. по т. д. № 373/2023 г. на Върховен касационен съд, ІІ т. о., с което е оставена без разглеждане, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, подадената от Р. Ж. Б. касационна жалба срещу решение № 433 от 03.12.2021 г. по в. гр. д. № 382/2021 г. на Пернишки окръжен съд в частта, с която след отмяна на решение № 56 от 11.02.2021 г. по гр. д. № 324/2019 г. на Районен съд - Трън е признато за установено, че Р. Ж. Б. дължи на „Първа Инвестиционна Банка“ ЕАД сума в размер на 3610, 65 лв. - главница по договор за издаване на кредитна карта № 32 РКО-А-2182/13.05.2005 г., изменен с анекс от 27.04.2007 г. и анекс от 02.01.2008 г., и е прекратено производството по т. д. № 373/2023 г. на ВКС, ІІ т. о. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Частният жалбоподател твърди, че доколкото в обжалваното решение на Пернишки окръжен съд е постановено, че решението подлежи на касационен контрол, ВКС е обвързан от акта на въззивния съд относно обжалваемостта на въззивното решение. Счита за противоречащ на процесуалния закон извода на ВКС, че въззивното решение не попада в обхвата на касационния контрол съобразно предписанието на чл. 280, ал. 3 ГПК, тъй като цената на предявения иск е 5 000 лв. Излага доводи, че ВКС е следвало да съобрази, че преди постановяване на атакувания съдебен акт е подадена молба от частния жалбоподател, към която е приложено изявление за оттегляне на подаденото възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Оспорва извода в атакувания акт, че сезирането на ВКС с оттегленото възражение не може да породи правни и фактически последици, тъй като въззивното решение е влязло в сила. Изразява становище, че въззивното решение влиза в сила от датата на постановяване на определението, с което не е допуснат касационен контрол. Частният жалбоподател мотивира разбиране, че в случая ВКС е следвало да извърши проверка за допустимостта на предявения иск, като допусне касационно обжалване на въззивния акт. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът по частната жалба „Първа инвестиционна банка“ АД е подал отговор на частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за неоснователността й. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение като прецени доводите на страните и данните по делото, приема следното. Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да остави без разглеждане касационната жалба на Р. Ж. Б. срещу въззивното решение и да прекрати производството по делото, съставът на Второ търговско отделение на ВКС е приел, че касационната жалба е процесуално недопустима, тъй като е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Изложил е съображения, че ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение по спор само за главницата, като цената на иска за главница е 5 000 лв. и за допустимостта на касационната жалба е без значение цената на останалите обективно съединени искове за лихви /възнаградителна и мораторна/ и за такси, които не са предмет на касационното производство. ВКС е счел, че доколкото решението по иска за главницата е влязло в сила, постъпилата след това молба за оттегляне на възражението срещу заповедта за изпълнение е без правно значение. Извършената от състава на ВКС преценка за недопустимост на касационната жалба е правилна. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв., включително – за граждански дела, и до 20 000 лв., включително - за търговски дела. Размерът на цената на исковете за парични вземания се определя от търсената сума – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. За допустимостта на касационното обжалване от значение е цената на всеки един от предявените и разгледани във въззивното решение искове. В случая предмет на разглеждане по делото от въззивната инстанция с решението в обжалваната му част е искът, предявен от „Първа Инвестиционна Банка“ ЕАД срещу Р. Ж. Б. по реда на чл. 422 ГПК, за главница по договор за издаване на кредитна карта от 13.05.2005 г. с цена на иска от 5 000 лв., която е под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване на въззивни решения както по граждански дела, така и по търговски дела. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че при преценката за допустимостта на касационното обжалване съобразно правилото на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК ВКС е обвързан от постановеното от въззивния съд, че решението му подлежи на касационно обжалване. Сезираният с касационна жалба срещу въззивен акт Върховен касационен съд следва да извърши самостоятелна проверка за допустимостта на касационното обжалване съобразно въведените с императивната процесуална разпоредба на чл. 280, ал. 3, ал. 1 ГПК критерии – вид на делото с оглед неговия предмет и цена на иска. При определянето дали въззивното решение е обжалваемо според тези критерии касационната инстанция не е обвързана от становището на въззивния съд досежно обжалваемостта на акта му. Като съответстващо на процесуалния закон – чл. 296, т. 1 ГПК следва да бъде споделено и отразеното в обжалваното определение становище на състава на ВКС, ІІ т. о., че въззивното решението по иска за главница е влязло в сила преди подаване на молбата на касатора, в която е заявено оттегляне на възражението срещу заповедта за изпълнение. На изводите в обжалваното определение досежно обжалваемостта на въззивното решение не се отразява постъпилото след влизането в сила на решението оттегляне на възражението срещу заповедта за изпълнение. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба, и констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. Преценката за наличието на основания за допускане на касационно обжалване, включително по чл. 280, ал. 2 ГПК, обаче се осъществява само по отношение на подлежащи на обжалване според правилата на чл. 280, ал. 3 ГПК въззивни решения. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 8 вр. 3 ГПК на ответника по частната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение