Определение № 2023 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 232/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. П. А., чрез процесуалните представители адвокат К. С. и адвокат В. С., срещу определение № 24933 от 08.12.2025 г. по в. ч. гр. д. № 3524/2025г. на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение от 04.03.2025г. на съдия по вписвания към СВ - София, с което е постановен отказ по заявление за вписване с вх. №15768/04.03.2025 г. за заличаване на вписан договор, с който е учредено вещно право на ползване на Т. И. Т. върху недвижим имот на жалбоподателя, погасено поради смъртта на титуляра на вещното право на ползване. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че всички регламентирани в чл. 112 ЗС актове относно правото на собственост или други права върху недвижими имоти, които подлежат на вписване, представляват диспозитивни документи, обективиращи волеизявления с правни последици. Прието е, че удостоверителни документи за факти с правно значение относно съществуването на правото на собственост или други вещни права върху недвижими имоти, в това число акт за смърт на лице, в чиято полза е учредено и вписано вещно право на ползване върху недвижим имот, не подлежат на вписване по реда на чл. 4, б. „а“ ПВ, а съгласно чл. 2 ПВ не предпоставят и правомощия на съдията по вписванията да постанови акт за заличаване на вписаното вещно право на ползване, доколкото подобна възможност не е регламентирана в закона, както това е предвидено при хипотеза на заличаване на вписана ипотека в разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ЗЗД или при заличаване на вписвани възбрани с разпоредбата на чл. 402, ал. 3 ГПК. В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран въпрос, който според жалбоподателя е от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на него са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно: Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и събрани доказателства, да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. По въпроса се поддържа, че приетото от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., IV г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г., IV г. о., решение № 670 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 695/2009 г., IV г. о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г., III г. о., решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., I т. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г., IV г. о., решение № 554 от 8.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о., решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 470/ 2012 г., II г. о., решение№ 257 от 13.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2436/2016 г., III г. о., решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 52 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г., I г. о., решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г., III г. о. и др. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната частна жалба до разглеждане в случая не са налице. В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано. Константна е съдебната практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но (когато това е необходимо) и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011г. по гр.д. № 1416/2010г. на III г.о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на I г.о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012г. по гр. д. № 89/2012г. на IV г.о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012г. по гр.д. № 1084/2011г. на III г.о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на II г.о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на II т.о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015г. по гр.д.№ 4581/2014г. на I г.о. на ВКС и много други.Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6/2017 г. по т.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Извършената от въззивния съд преценка изцяло съответства на посочената практика на ВКС, вкл. и на посочената в изложението като в конкретния случай въззивният съд е обсъдил, в мотивите към определението, всички релевантни обстоятелства и е разгледал всички доводи на частния жалбоподател. В Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по т. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС е разяснено кои въпроси е компетентен да преценява съдията по вписванията – дали приложеният към молбата, която слага началото на охранителното производство, акт подлежи на вписване и дали отговаря на изискванията за съдържание и форма. Несъгласието на касатора с правилността и обосноваността на формираните от въззивния съд фактически констатации и правни изводи не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, доколкото тези изводи са съобразени с установените по делото факти. Само за пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че съгласно съгл. чл. 112 ЗС и чл. 2 ПВ на вписване подлежат само актовете, за които законът или ПВ изрично предвижда това. Решаващият правен извод, който е мотивирал потвърдителното определение на въззивния съд, е, че представеният за вписване акт не попада в приложното поле на чл. 2, във вр. с чл. 4 ПВ. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса съответства на практика на ВКС, обективирана в определение №322 от 11.06.2009г. по ч.гр.д. №20/2009г. на ВКС, I ГО, съгласно което юридически факти, с които законът свързва придобиването или изгубването на вещни права върху недвижими имоти, не са актове по смисъла на 112, т.”а” ЗС и не подлежат на вписване, какъвто е например актът за смърт на титуляра на вещно право на ползуване по чл. 56 ЗС, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение