Определение № 1201 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2604/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Многопрофилна областна болница за активно лечение „Д-р Стефан Черкезов““ АД срещу решение № 109 от 01.08.2022г. по в.т.д. № 58/2022г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 100 от 27.07.2021г. по т.д. № 214/2018г. на Окръжен съд – Велико Търново за отхвърляне на предявените от касатора срещу Л. Х. Г., „Скални материали“ АД и „Ескана“ АД искове за заплащане при условията на солидарност на сумата от 31 175. 98 лева, обезщетение за причинени имуществени вреди поради платено повече от извършеното и не съгласно уговорените цени по договор за обществена поръчка от 08.04.2013г. с предмет „Строително-ремонтни работи и ремонт на асансьорна уредба в съществуваща шахта и надграждането й с четири допълнителни спирки в База 1 на МОБАЛ“Д-р Стефан Черкезов“ - [населено място]“, със законната лихва за забава от 05.10.2018г., датата на предявяване на исковете, до окончателното плащане, както и 9 503. 85 лева изтекла лихва от 05.10.2015г. до 05.10.2018г.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е отговорил на поставените от касатора въпроси в исковата молба и във въззивната жалба. Не става ясно защо съдът не приема особеното мнение на вещото лице от състава на тройната експертиза. Не са налице мотиви относно липсата или наличието на деликтна отговорност спрямо ответниците.

Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и предявените искове – уважени.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради противоречие на решението със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения и с каузалната практика на ВКС, както и поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Относно задълженията на въззивния съд да мотивира решението си?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 237 от 24.06.2010г. по гр.д. № 826/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, ТК.

2. Следва ли въззивната инстанция при постановяване на съдебното решение да отговори на въпроси, поставени още с исковата молба, на които не е отговорено в първоинстанционното решение, но по отношение на които са въведени и възражения във въззивната жалба?

Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Също съгласно изложеното от касатора въззивното решение е очевидно неправилно като немотивирано и необосновано. Налице е явно противоречие между събраните в хода на производството доказателства и изводите на съда. Налице е неяснота в изложените от съда изводи. Липсват мотиви.

От насрещните страни по жалбата Л. Х. Г., „Скални материали“ АД и „Ескана“ АД са подадени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с които касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

С исковата си молба по делото касаторът е изложил, че за периода от 15.10.2010г. до 08.10.2013г. Л. Х. Г. е бил член на съвета на директорите на болницата, овластен да я управлява и представлява, като за това е бил сключен договор за възлагане на управлението от 27.06.2012г. На 08.04.2013г. между касатора, чрез изпълнителния директор, и ответниците – търговски дружества, обединени в дружество по ЗЗД с наименование Обединение „Скални вайтъл строй“, е бил сключен договор за изпълнение на обществена поръчка с предмет „Строително-ремонтни работи и ремонт на асансьорна уредба в съществуваща шахта и надграждането й с четири допълнителни спирки в База 1 на МОБАЛ“Д-р Стефан Черкезов“ - [населено място]“ при обща цена на договора от 216 230. 70 лева с ДДС. Съгласно договора плащане от касатора се е извършвало след съставяне на двустранен протокол (акт 19) и фактура на изпълнителя по действителни количества СРР и твърди единични цени, на база действително извършени разходи по предложените от изпълнителя единични офертни цени. Количествата на видовете работи са се доказвали на място с подробна ведомост, двустранно подписана от изпълнител и възложител. Въз основа на издадена фактура № [ЕГН]/08.04.2013г. от касатора е било направено авансово плащане от 54 057. 67 лева с ДДС. Въз основа на двустранно подписани протоколи (образец 19) от 26.04.2013г. и от 17.05.2013г. за установяване извършването и заплащането на натурални видове строителни и монтажни работи, включително непредвидени, от изпълнителя са били издадени фактура № [ЕГН]/26.04.2013г. на стойност 129 449. 46 лева с ДДС (при приспадане на авансовото плащане) и фактура № [ЕГН]/17.05.2013г. на стойност 32 723. 57 с ДДС. Сумите по фактурите също са били платени или общо на изпълнителя са били платени 216 230. 70 лева с ДДС (общата цена на договора). С плащането ищецът е претърпял имуществена вреда, състояща се в заплащане на суми за СРР, които не са били извършени и такива в по-малки количества от действително изпълненото (27 889. 42 лева), както и по единични цени, различаващи се от приети по офертата на изпълнителя (3 286. 56 лева). Поради това е бил съставен Акт за начет. Удостоверените обстоятелства в съставените двустранни протоколи образец 19 са били неверни.

Касаторът – ищец е поискал присъждане (при условията на солидарност) на сумата от общо 31 175. 98 лева обезщетение за имуществени вреди, обосновано по отношение на дружествата - изпълнители по договора за обществена поръчка с неверните удостоверявания по протоколите образец 19 от 26.04.2013г. и от 17.05.2013г. (гаранционно-обезпечителната функция на дружествата по отношение на овластеното да подпише протоколите лице съгласно чл. 49 от ЗЗД), а по отношение на ответника Л. Х. Г. - също с неверните удостоверявания в протоколите в нарушение на задълженията му по сключения договор за управление (чл. 237, ал. 2 от ТЗ). Този ответник е бил длъжен да изпълнява функциите си с грижата на добър търговец в интерес на ищцовото дружество. Претендирани са били и лихви за забава от 05.10.2015г. до окончателното плащане, като до датата на исковата молба (05.10.2018г.) – 9 503. 85 лева.

В хода на първоинстанционното производство са били събрани писмени доказателства и изслушани заключения на единична съдебно-техническа и тройна съдебно-техническа експертиза (чл. 200 от ГПК). Съгласно заключението на първоначалната съдебно-техническа експертиза установените на място СМР и СРР са били на обща стойност 184 144. 46 лева с ДДС. Съгласно мнозинството от състава на тройната техническа експертиза, направило проверка на документите и на място, не са били налице надактувани СМР и/или неизпълнени СМР; само ако се изключат СМР, предмет на заменителни таблици, би се установило наличие на надактувани СМР, но се е установявало, че са били налице основания, налагащи извършването на работите, посочени в заменителните таблици; не се е констатирало отклонение от офертираната и договорена цена; при работата на първоначалната експертиза не са били представени всички документи и не е бил обследван доклада на строителния надзор и на държавната приемателна комисия, представени към заключението на тройната експертиза. Съгласно изложеното особено мнение на третото вещо лице от състава на експертизата, общо изпълнените на място строителни дейности са възлизали на 184 455. 70 лева с ДДС.

На основание изводите на вещите лица от тройната експертиза (мнозинство) предявените искове са били отхвърлени от първоинстанционния съд. Според този съд не се е установило ищецът да е претърпял вреда, която да е нанесена от ответниците. Междувременно са били отхвърлени и предявените искове по чл. 21, вр. чл. 23 от ЗДФИ, за което е било образувано исково производство по гр.д. № 3722/2015г. на Районен съд – Велико Търново.

Във въззивната си жалба касаторът е посочил, че първоинстанционното решение представлява преразказ на приетата по делото тройна експертиза, която в своята основна констативна и заключителна част се поддържа само от две от вещите лица, а не са обсъдени първоначалната експертиза и особеното мнение, изводите на които са били подробно изложени в жалбата. Не са били обсъдени и събраните по делото писмени доказателства.

За да потвърди първоинстанционното решение изцяло, съставът на Апелативен съд – Велико Търново е възпроизвел в пълнота съдържанието на всички изслушани по делото заключения. Като обосновано и компетентно е било прието заключението на мнозинството от тройната експертиза, основаващо се, според въззивния съд, на обстоен анализ на всички документи, изготвени във връзка с изпълнението на договора за обществена поръчка. Съставените и оформени съгласно изискванията на Наредба № 3 от 31.07.2003г. актове и протоколи имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започване, изпълнение и въвеждане в експлоатация на строежите. В случая във връзка с осъществяването на строителните работи са налични актове и протоколи, съответстващи на изискванията на Наредба № 3 от 31.07.2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството. При изготвяне на едноличното експертиза не са били съобразени всички документи, не са били обследвани докладите на строителния надзор и държавната приемателна комисия. Същевременно при приемане на заключението вещото лице по тази експертиза е заявило, че с оглед изтеклия период от време установените на място строително-ремонтни работи е възможно да се различават от действително осъществените. Тези факти не са били предмет на особеното мнение на вещото лице от състава на тройната експертиза.

С оглед посоченото съдържание на въззивното решение, първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си, в контекста на заявеното в касационната жалба оплакване, че въззивният съд не е отговорил на поставените от касатора въпроси в исковата молба и във въззивната жалба, е въпрос от значение за изхода на делото по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и от практиката на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, въззивният съд е посочил защо не възприема особеното мнение на вещото лице от състава на тройната експертиза. Възприето е било заключението на мнозинството, като основаващо се на обстоен анализ на всички документи, изготвени във връзка с изпълнението на договора за обществена поръчка. Изрично е била подчертана доказателствената сила на съставените и оформени съгласно изискванията на Наредба № 3 от 31.07.2003г. актове и протоколи по време на строителството – че имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започване, изпълнение и въвеждане в експлоатация на строежите. От тези протоколи се е установявала изпълнената по договора за обществена поръчка работа. Във въззивното решение са изложени мотиви и относно липсата на деликтна отговорност спрямо ответниците – търговски дружества и липсата на отговорност на ответника по сключения договор за управление. Това е, защото, според въззивния съд, не се е установило от касатора да са били претърпени вреди във връзка с изпълнението на договора за обществена поръчка. Дали фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд, са правилни, е обстоятелство, което не може да се обсъжда във фазата по допускане на касационно обжалване.

Вторият поставен процесуалноправен въпрос относно това следва ли въззивната инстанция да отговори на въпроси, поставени още с исковата молба, на които не е отговорено в първоинстанционното решение, но по отношение на които са въведени и възражения във въззивната жалба, се включва в първия от въпросите на касатора. Съществуващата задължителна съдебна практика, за която не се установява, че е формирана при неточно приложение на закона или е неактуална поради промяна на законодателството или обществените условия, изключва приложението на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на което се позовава касаторът.

Неоснователно е твърдението на касатора за вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно, поради което да бъде допуснато касационно обжалване (чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК).

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд.

В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана.

При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността, процесуални нарушения във връзка с възложено от закон задължение на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в производството и др.

По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци, поради които да е неправилно (необосновано и немотивирано, в нарушение на процесуалните правила). Касаторът прави оплаквания, че въззивният съд неправилно (явно необосновано) е приел, че във връзка с договора за обществена поръчка от 08.04.2013г. няма платено повече от извършеното, съответно платено не по уговорената цена, но тези изводи на въззивния съд са съгласно заключението на мнозинството вещи лица от състава на тройната съдебно-техническа експертиза и събраните по делото писмени доказателства. Поради същите обстоятелства не би могло да се касае и за немотивираност на въззивното решение в нарушение на процесуалните правила, което да е в степен, която да обосновава очевидна неправилност.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Велико Търново.

От името на Л. Х. Г., „Скални материали“ АД и „Ескана“ АД е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокат по договори за правна защита и съдействие от 11.11.2022г., за което са представени договорите. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК).

Воден от горното съдът