Определение № 50096 от 27.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3232/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Й. Б. срещу решение № 261105 от 25.03.2022 г. по в.гр.д.№ 2208 от 2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 139243 от 11.06.2019 г. по гр.д.№ 38787 от 2014 г., на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от Н. Й. Б. против Р. С. Д. иск с правно основание чл. 32, ал.2 ЗС за разпределение ползването на недвижим имот в груб строеж, а именно: Апартамент № ....., находящ се в [населено място], район "Т.",[жк], [жилищен адрес] с площ от 129, 25 кв. м. и прилежащите му части и на предявения инцидентен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване в отношенията между страните, че ответницата не е собственик на 850/20595 ид. ч. от описания по-горе недвижим имот.

Касаторът Н. Й. Б. счита, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Направено е искане въззивното решение да бъде обезсилено или отменено изцяло, като се постанови друго такова, с което инцидентният установителен иск бъде уважен и на основание чл. 32,ал.2 ЗС се разпредели правото на ползване между страните.

Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Когато ищецът извежда правния си интерес за воденето на отрицателен установителен иск от твърдяното в негов нотариален акт право на собственост, а насрещната страна по делото твърди, че в друг нотариален акт притежава същото право на собственост, то в този случай следва ли съдът да разреши спора по същество като изследва налице ли е липса право на собственост у ответницата по инцидентния установителен иск, което не е сторено от СГС? Ако не е постановено решение по предмета на спора, то въззивното решение допустимо ли е? Поддържа се противоречие на изводите на съда с Тълкувателно решение № 8/27.11.2018г. по тълк. Д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС.

2. Когато ищецът твърди, че притежава същото право на собственост, което насрещните страни по делото оспорват, то следва ли съдът при разглеждане на делото да се произнесе по оспорване правото на собственост на ответника и да постанови в решението си дали това право се притежава от ответника по иска? Сочи се противоречие на изводите на съда с Тълкувателно решение № 8/27.11.2018г. по тълк. Д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС.

3. Представлява ли съществено процесуално нарушение неразглеждането и необсъждането на всички оспорвания на ищеца - въззивник по делото ? Сочи се противоречие на приетото от съда с решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, второ т.о. и решение № 157/08.11.2011г. по т.д. № 8238/2020г. на ВКС, второ т.о.

4. Допустимо ли е въззивно решение, по което въззивният съд не се е произнесъл по съществото на спора по предявения инцидентен установителен иск, като не е изследвал въпроса за липсата на собственост у ответницата по иска, какъвто е и предметът на спора?

5. Очевидно неправилно ли е въззивно решение, по което въззивният съд не се е произнесъл по съществото на спора по предявения инцидентен установителен иск, като не е изследвал въпроса за липсата на собственост у ответницата по иска, какъвто е и предметът на спора?

В писмен отговор от 04.02.2020 г. ответницата по касация Р. С. Д. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба против решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Н. Й. Б. отрицателен установителен иск за собственост е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което подлежи на касационно обжалване независимо от цената на иска- чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

В останалата й част /по иска с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС /, касационната жалба следва да се остави без разглеждане като подадена срещу решение на въззивен съд, което по силата на чл. 280, ал.3, т.2 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд, е приел за установено от фактическа страна, че въз основа представените по делото нотариални актове № .... от 25.05.2009 г., № .... от 25.05.2009 г. и № 171 от 19.05.2010 г. се установява, че ищецът Н. Б. е придобил правото на собственост върху общо 12945/20595 ид. ч. идеални части от терена, върху който е изграден блок 259, в който се намира процесния апартамент № ......

Праводатели на ищеца са А. З. Н., Й. К. Б. и В. Н. Б., като въззивният съд е обсъдил доказателствата относно правата, които те са придобили. В тази връзка съдът е посочил, че с постановление от 03.02.2009 г. по ИД № 20088510401559 по описа на ЧСИ М. П., ЧСИ е възложил на А. З. Н. 12095/20595 ид. ч. от описания поземлен имот. Изпълнението е било насочено спрямо поземления имот, който е бил описан на 15.12.2008 г. като в протокола за опис е посочено, че имотът е изцяло застроен. Праводателите на ищеца Й. К. Б. и В. Н. Б. са придобили 850/20595 ид. ч. от процесния поземлен имот с постановление за възлагане от 24.08.2009 г. по ИД № 20088580400017 по описа на ЧСИ Д., като и по това дело изпълнението е било насочено върху поземления имот, който имот е описан на 28.05.2009 г. и в протокола е посочено, че имотът е изцяло застроен. Относно степента на завършеност на сградата съдът се е позовал и на констативен протокол № АГ-94-2665/23.10.2007 г. по чл. 181, ал. 2 от ЗУТ на Столична община, район "Т." за степен на завършеност на блок 259, от което се установява, че сградата е изградена в степен на завършеност "груб строеж" по смисъла на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ, на констативен протокол № АГ-94-3244/06.12.2007 г. по чл. 181, ал. 2 от ЗУТ на Столична община, район "Т." в който е уточнено, че сградата е изградена в степен на завършеност "груб строеж" от началото на 1994 г.

При тези факти съдът е направил извод, че към момента, в който изпълнението е насочено към процесния поземлен имот, находящата се в него сграда е била изградена в груб строеж, т.е. била е самостоятелен обект на собственост. Същевременно обаче възбранен, описан, изнесен на публична продан и възложен с постановление на съдебния изпълнител е бил единствено поземленият имот. Направен е извод, че с цитираните постановления на праводателите на ищеца са възложени само и единствено идеални части от дворното място, а щом като неговите праводатели не са били собственици на идеални части от сградата, то и ищецът като техен приобретател не е станал собственик на апартамента. Той е придобил единствено голата собственост върху земята. При формиране на този си извод съдът се е позовал и на задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, според което при придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан, ако в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител не фигурира построената в имота сграда, върху същата не е било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и оценена от съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан, ако същата представлява самостоятелен обект на правото на собственост, не намира приложение правилото на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че по силата на постановлението за възлагане е придобита собствеността и върху сградата.

По горните съображения въззивният съд е приел, че инцидентният отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК е неоснователен.

С оглед мотивите на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаното от касатора основание на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Питането по първия и втория правен въпрос се свежда до това дали може да бъде отхвърлен предявен отрицателен установителен иск за собственост, без съдът да е изследвал правата на ответника и съответно да се е произнесъл по въпроса дали той е носител на спорното право, предмет на иска. Тези въпроси са обуславящи по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, защото в случая искът е отхвърлен не защото съдът е приел, че собственик на спорните идеални части от имота е ответницата, а защото ищецът не притежава права върху тях, но по тях не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

В т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК е прието, че в производството по предявен отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. След постановяване на ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК е формирана трайна практика на ВКС по чл. 290 ГПК / решение № 9 от 10.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 6320/2015 г., II г. о. решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/15 г. на ВКС, II г. о., решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г. на II г. о. и решение № 52/19.06.2018 г. по гр. д. № 2154/2017 г. на II г. о., решение № 153 от 9.11.2017 г. по гр. д. № 4486/2017 г.; решение № 68/24.07.2018 г. по гр. д. № 2767/2017 г., II г. о.; решение № 65 от 6.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1878/2019 г., I г. о. и решение № 51 от 8.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2767/2021 г., II г. о./, в която е доразвито и разяснено даденото тълкуване и според която залегналата в ТР постановка е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът твърди, че е собственик на спорния имот, то по силата на диспозитивното начало в гражданския процес, той може сам да определи интензитета и обема на търсената защита, включително и чрез предявяване на отрицателен установителен иск. Само в този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос не на неговата процесуална, а на материалноправната му легитимация, защото когато съдът се произнася по въпроса за принадлежността на правото на ищеца, това налага произнасянето по съществото на спора. В този случай установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само в случай, че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника.

В случая и ищецът и ответникът претендират да са собственици на спорния имот, поради което и въззивният съд, отхвърляйки предявения отрицателен установителен иск поради недоказаност на твърдяното от ищеца право на собственост, се е произнесъл в съответствие с цитираната по- горе практика на ВКС и не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Третият правен въпрос, касаещ задължението на съда да разгледа и обсъди всички доводи на страните, е обоснован с доводи, че съдът не се е произнесъл по доводите на ищеца, че ответницата не е собственик на спорния имот. Имайки предвид изложеното по- горе, че в хипотеза, аналогична на настоящата, при която ищецът твърди, че притежава същото право, което иска да бъде отречено на ответника и доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос не на неговата процесуална, а на материалноправната му легитимация, то произнасянето и по правата на ответника не е от обуславящо значение за крайния изход на спора. При липсата на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК не следва да се извършва преценка относно наличието на специалната такава по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.

В т. 1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя и въпросът дали е допустимо въззивно решение, което не е постановено по предмета на спора, който въпрос по своето съдържание е идентичен с четвъртия правен въпрос, поставен от касатора.

По приложението на чл. 270, ал.3 ГПК е формирана трайна съдебна практика /решение № 329 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о., решение № 137 от 15.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 927/2010 г., I т. о., решение № 226 от 3.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1470/2010 г., III г. о., ГК; решение № 133 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 664/2010 г., III г. о./, според която недопустимо е решение, като произнесено по непредявен иск, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Настоящият случай не е такъв, защото съдът е бил валидно сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, приел е, че същият е неоснователен и го е отхвърлил. Постановявайки решението си, съдът не е излязъл извън рамките на спора, по който е дължал произнасяне.

Предвид горното, настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените правни въпроси, припокриващи се по съдържанието си с основанието по чл. 280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Петият въпрос, формулиран от касатора съставлява позоваване на основанието по чл. 280, ал.2, предл последно ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на въззивното решение.

За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. В този смисъл непроизнасянето на съда по въпроса за правата на ответницата върху имота, предмет на предявения инцидентен установителен иск не сочи на очевидна неправилност на решението, тъй като, както се посочи по- горе, съдът при постановяване на решението си се е съобразил с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, формирана след постановяване на Тълкувателно решение № 8/27.11.2018г. по тълк. Д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.1 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението, тъй като няма вероятност решението да е нищожно - същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано и изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да бъде допускано.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касационната жалба направените от нея разноски за адвокат пред ВКС в размер на 500 лв.

Воден от горното, настоящият състав на ВКС, ГК, първо г.о.