Определение № 1291 от 07.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 207/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕАД /с предходна правно-организационна форма ЕООД/, [населено място] срещу решение № 297 от 22.10.2025 г. по в. гр. д. № 321/2025 г. на Смолянски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 489 от 23.12.2024 г. по гр. д. № 692/2024 г. на Смолянски районен съд. С него, по предявения иск по чл. 439 ГПК, е признато за установено, че Е. З. Т. не дължи на касатора сумата от 9 816, 97 лв., ведно със законната лихва, считано от 11.07.2011 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 296, 34 лв., представляваща съдебни разноски, по изпълнителен лист от 12.10.2011 г., издаден по ч. гр. д. № 962/2011г. на Смолянски районен съд, въз основа на който е образувано изп. д. № 146/2024 г. на ЧСИ С. Д., рег. № 917 на КЧСИ. Решението се обжалва и в частта, с която е потвърдено определение № 205 от 27.02.2025 г. по гр. д. № 692/2024 г. на Смолянски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като се намалят присъдените на Е. З. Т. разноски за адвокатско възнаграждение под присъдения размер от 1536 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател излага доводи, че започналата да тече на 12.10.2011 г. давност за вземането към ищцата Е. З. Т. е била прекъсвана многократно в периода 28.01.2014 г. – 16.06.2020 г. с оглед извършваните доброволни месечни плащания от страна на задълженото лице. Твърди, че на 13.05.2024 г. е подал молба за образуване на изпълнително дело за принудително удовлетворяване на вземането, с която е поискано извършване на изпълнителни действия и по-конкретно налагане на запор на банковите сметки на длъжницата, като давността е била прекъсната на 14.05.2024 г. с налагане на запор на банковата сметка на Т. и запор на трудовото й възнаграждение. Излага, че поради това към датата на предявяване на иска по чл. 439 ГПК вземането към Т. не е било погасено по давност. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните правни въпроси: „1. Представлява ли частичното доброволно погасяване на дълга към кредитора конклудентно действие по признание на вземане, което прекъсва погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД?; 2. Прекъсва ли се погасителната давност, ако в молбата за образуване на изпълнително дело кредиторът е поискал извършване на изпълнително действие?“. Касаторът твърди, че формулираните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: въпросът по т. 1 – в противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 255 от 26.03.2013 г. по т. д. № 145/2012 г. на ВКС, II т. о., определение № 50024 от 30.10.2024 г. по гр. д. № 3274/2022 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 4287 от 27.09.2024 г. по гр. д. № 281/2024 г. на ВКС, ІІІ г. о. и определение № 1259 от 24.04.2025 г. по т. д. № 1952/2024 г. на ВКС, ІІ т. о., последните три постановени в производства по чл. 288 ГПК, и въпросът по т. 2 – в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и т. 3 на Тълкувателно дело № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът по т. 1 касаторът поставя и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В касационната жалба, имаща характер на частна касационна жалба в тази си част, се поддържат и доводи за неправилност на въззивния акт в частта, с която е потвърден отказът на първоинстанционния съд да уважи искането на касатора по чл. 248 ГПК. Сочи се, че съставът на окръжния съд неправилно е счел, че възражението на касатора ответник по чл. 78, ал. 5 ГПК не е своевременно релевирано. Излагат се доводи за наличието на основание за намаляване на направените от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение с оглед прекомерността на хонорара спрямо фактическата и правна сложност на делото. Прави се искане атакуваният акт на въззивния съд да бъде отменен и вместо него да бъде постановено определение по чл. 248 ГПК за редуциране на присъдените на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение. Допускането на касационното обжалване на въззивния акт в частта за потвърждаване на отказа на първоинстанционния съд да измени решението си в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК е обосновано с твърдение, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулиран е въпросът „Длъжен ли е съдът да съобрази всички релевирани факти от значение за спорното право в исковия процес и да мотивира кои от тях не възприема и по каква причина?“. Твърди се, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2016 г. на ВКС, IV г. о. Ответницата по жалбата Е. З. Т. я оспорва. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на акта на въззивния съд, съответно – че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за съществуване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните не е спорно, че по подадено от „БНБ Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД заявление е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.07.2011 г. по ч. гр. д.№ 962/2011 г. на Смолянски районен съд срещу Е. З. Т. за сумата от 9816,97 лв., дължима по договор за потребителски кредит PLUS-1107794/19.10.2007 г., от които 5 085, 64 лв. главница, 2591, 23 лв. договорна лихва за периода от 28.12.2007 г. до 30.04.2010 г. и 2140, 10 лв. законна лихва за забава за периода от 30.01.2008 г. до 24.06.2011 г., както и 296, 34 лв. разноски по делото, като въз основа на заповедта е издаден и изпълнителен лист от 12.10.2011 г. за сумите. В решението е извършена констатация, че правоприемник на „БНБ Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е „БНП Париба Пърсънъл Файненс, СА – клон България“ КЧТ, както и че търговското предприятие на клона е придобито от „Юробанк България“ АД. Въз основа на удостоверение, издадено от последната банка относно извършени плащания от длъжника по описания договор за потребителски кредит след настъпване на предсрочната изискуемост на задължението, е установено, че Е. З. Т. е извършвала частични плащания по договора в периода от 28.01.2014 г. до 16.06.2020 г. - общо 52 на брой, като е заплатила за погасяване на кредита общата сума от 2850 лв. В атакуваното решение е прието, че с договор от 13.07.2020 г. „БНП Париба Пърсънъл Файненс, СА – клон България“ е прехвърлило на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с длъжници, които не изпълняват задълженията си, между които и това към Е. З. Т. с източник процесния договор. Съдът е установил, че с молба вх. № 04423/13.05.2024 г. до ЧСИ С. Д., рег. № 917 на КЧСИ ответното дружество е поискало въз основа на изпълнителния лист от 12.10.2011 г. срещу Е. З. Т. да бъде образувано изпълнително дело за събиране на вземането по листа, като е представило и доказателства за придобиване на вземането на основание договор за цесия и по тази молба е образувано изп. д. № 146/2024 г. на посочения ЧСИ. Решаващият състав е намерил, че за цесията ищцата е уведомена на 24.05.2024 г., когато е получила от ЧСИ уведомлението за образуване на изпълнителното дело, към което са били приложени договорът за цесия и уведомлението за нея. Въззивният съд е приел, че след снабдяването с документи за имущественото състояние на длъжницата ЧСИ е наложил запори върху вземанията й по банкови сметки в „Интернешънъл Асет Банк“ АД и върху трудовото й възнаграждение, като на 12.06.2024 г. ЧСИ е извършил разпределение на получената от запора на трудовото възнаграждение сума от 355,52 лева. При така установените факти въззивният съд е счел, че давността за процесното вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист, е петгодишна и тече от издаването на изпълнителния лист на 12.10.2011 г. Изтъкнал е, че в рамките на петгодишния срок – до 12.10.2016 г. кредиторът не е предприел принудително изпълнение срещу длъжника за вземането си, като Е. З. Т. е извършвала доброволни плащания в периода от 28.01.2014г. до 16.06.2020 г. и е погасила чрез плащане сумата от 2850 лв., дължима по договора за кредит. Съдът е квалифицирал като неоснователно възражението на ответника по иска по чл. 439 ГПК касационен жалбоподател, че всяко от извършените доброволни плащания представляват признание на вземането по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД, което е прекъснало давността. Изложил е съображения, че поначало плащането не покрива характеристиките на признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, но безусловно съставлява потвърждение на задължението, след като при извършването му не е заявено условие за неговата недължимост. Съставът на окръжния съд е мотивирал, разбиране, че извършването на частично плащане не съставлява признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД относно непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от длъжника воля относно тази част от вземането на кредитора. Изтъкнал е, че волеизявлението на длъжника при частично плащане обхваща единствено и само платената част от вземането и в тази хипотеза липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването на неплатената част от размера на дълга. По отношение на извършените от длъжника частични плащания след изтичането на погасителната давност съдът е посочил, че те следва да се приемат за отказ от правото на длъжника да се позове на давността само по отношение на платената сума. В решението е изтъкнато, че в случая длъжникът е извършвал доброволни плащания, както до изтичането на погасителната давност на 12.10.2016 г. – за периода 28.01.2011 г. – 03.10.2016 г., така и след това – за периода 19.12.2016 г. – 16.06.2020 г. Обобщено е, че доброволните плащания преди изтичане на давностния срок не представляват признание с последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД за непогасената част от дълга, нито представляват признание за възникване на задължението или за произхода му, съответно те не са прекъсвали давностния срок за остатъка от дълга. Що се отнася до извършените доброволни плащания в периода след изтичането на погасителната давност /на 12.10.2016 г./, съдът е подчертал, че с тях задълженото лице се е отказало от изтеклата в негова полза погасителна давност, но само по отношение на платените суми. Въззивният съд е намерил, че доколкото погасителната давност за процесното вземане е изтекла на 12.10.2016 г., налагането на запори по образуваното за удовлетворяване на вземането изпълнително дело не е прекъснало давността. Накрая, въззивният съд е посочил, че с оглед извършените от ищцата доброволни плащания на общата сума от 2 850 лв., атакуваното решение е правилно като резултат, но следва да се уточни че посочената сума, представляваща част от вземането по изпълнителния лист, не се дължи на ответника поради плащане, а разликата над 2850 лв. до 9 816,97 лв. - не се дължи като погасена по давност. В решението е направен и извод за неоснователност на частната жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД /понастоящем „ЕОС Матрикс“ ЕАД/ срещу отказа на първоинстанционния съд да измени решението си в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК, като намали присъденото на Е. З. Т. като разноски адвокатско възнаграждение под сумата от 1536 лв. Въззивният съд е мотивирал този извод с липсата на релевирано от ответното дружество възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК до приключване на устните състезания по делото пред първоинстанционния съд. Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск по чл. 439 ГПК: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т. 1 от изложението на касационния жалбоподател може да бъде уточнен по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по следния начин: Частичното плащане на парично задължение по договор представлява ли признание на цялото вземане, по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, имащо за последица прекъсване на давността за неплатения остатък от задължение? Отговор на този въпрос е даден в практиката на ВКС, намерила израз в решение № 26 от 24.07.2018 г. по т. д. № 1853/2017 г. на ВКС, I т. о. и цитираните в този акт решение № 255 от 26.03.2013 г. по т. д. № 145/2012 г. на ВКС, I т. о., решение № 215 от 10.09.2014 г. по т. д. № 456/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 161 от 3.02.2016 г. по т. д. № 1934/2014 г. на ВКС, I т. о. В тази практика последователно и безпротиворечиво се приема, че частичното плащане на едно задължение не съставлява признание за цялото задължение, по смисъла и с последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Признание, с последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, не е признание за възникване на задължението, произхода или размера му, а за съществуването на задължението към момента на самото признание при условие, че е извършено до изтичане срока на погасителната давност и е отправено до кредитора или негов представител. Признание на дълга би се зачело с последиците на прекъсване давността по отношение на вземането, съобразно основанието и в размера, които волеизявлението на длъжника обективира или което е изводимо от конклудентни действия /поведението на същия/, преценими с оглед обстоятелствата във всеки конкретен случай, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди конкретен дълг към кредитора. Така в решение № 98 от 26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г. на ВКС, I т. о. е прието, че когато длъжникът е заплатил дължимият ДДС по конкретни фактури, с посочен в тях определен размер на задължението, то това съставлява признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и за размера на дълга, ако е посочено, че сумата, която се плаща, представлява данък добавена стойност, начислен по конкретната фактура. Счетоводното записване на размера на задължението към отделен кредитор от длъжника и извършени частични плащания на вземания по конкретни фактури /извън горната хипотеза на плащане на ДДС/ не съставлява признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД за непогасената част от дълга, тъй като счетоводните записвания са вътрешен акт на предприятието на длъжника, съдържат информация за нуждите му и не са насочени към външни потребители. С Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК се прие, че за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. Макар и да не съдържа отговор на релевантния правен въпрос относно годността на частичното плащане на парично задължение по договор да прекъсне давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД, с тълкувателното решение се препотвърди становището, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор; признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда; същото следва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане; то може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му. При формирането на изводите си, че частичните плащания, извършени от ищцата в периода преди изтичането на давността за процесното вземане /на 12.10.2016 г./, не съставляват признания по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД относно непогасената част от дълга, които прекъсват давността, въззивният съд изцяло се е придържал към посочената задължителна практика на ВКС, както и към постоянна практика на ВКС по поставения релевантен правен въпрос, по отношение на която не е обоснована необходимост от промяна или осъвременяване, поради което не са налице въведените допълнителни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което касационният контрол не би могъл да бъде допуснат по този въпрос. Доколкото решаващите аргументи на въззивния съд са за погасяване по давност на процесното вземане, тъй като петгодишният давностен срок е изтекъл на 12.10.2016 г., тоест преди подаването на молбата на ответника за образуване на изпълнително производство – на 13.05.2024 г., отговорът на поставения втори въпрос на касатора не би могъл да доведе до друг изход на спора по делото. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Смолянски окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по иска по чл. 439 ГПК. По касационната жалба, имаща характер на частна касационна жалба, срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение № 205 от 27.02.2025 г. по гр. д. № 692/2024 г. на Смолянски районен съд, с което е отхвърлена молбата по чл. 248 ГПК на „ЕОС Матрикс“ ЕООД /понастоящем „ЕОС Матрикс“ ЕАД/: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК по отношение на частните касационни жалби намират приложение вече възпроизведените разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС относно предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая не може да се приеме, че е налице общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въведеният от жалбоподателя въпрос не е значим за изхода на спора по подаденото от него искане по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, като на основание чл. 78, ал. 5 ГПК се редуцира присъденото като разноски адвокатско възнаграждение, заплатено от ищцата Е. З. Т.. Въпросът „Длъжен ли е съдът да съобрази всички релевантни факти от значение за спорното право в исковия процес и да мотивира кои от тях не възприема и по каква причина?“ не е съобразен с решаващия аргумент на съда за потвърждаване на отказа на първоинстанционния съд да измени решението си в частта за разноските, който е за несвоевременно релевиране на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Поради това касационното обжалване по формулирания от жалбоподателя въпрос не може да бъде допуснато. В обобщение, касационното обжалване на решението на Смолянски окръжен съд не се допуска. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 782 евро с ДДС, чието договаряне и извършване се установява от договор за правна защита и съдействие от 19.01.2026 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение