Определение № 422 от 10.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 725/2012 г.

Производството е по чл. 288 и сл. от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма], [фирма] представлявани от Е. Г. Б., Е. Г. Б. и С. Н. Боева, представлявани от адв. К. М., САК срещу решение №61 от 15.03.2012г., постановено по в.т.д. № 677/2011г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение. Релевирани са оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуален закон, и необоснованост. Позовава се на критериите за селектиране на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. В отговор на касационната жалба [фирма] излага подробни съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е направено искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение за да се произнесе,взе предвид следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна в процеса, срещу валидно решение на въззивен съд. Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Уважен е установителен иск по чл.422 ГПК с ищец [фирма] след направено възражение по чл.416 ГПК срещу издадена заповед за незабавно изпълнение срещу касаторите – дружеството [фирма], като кредитополучател по договор по кредитна линия №94/1.12.2005г., а останалите касатори [фирма], Е. Г. Б. и С. Н. Боева като поръчители. Поради неплащане на дължимите суми по договора за кредит и анексите по него банката е подала на 6.12.2010г. заявление за снабдяване със заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу кредитополучателя и поръчителите, срещу които е постъпило възражение от длъжниците в срока по чл. 414 ГПК. Варненският апелативен съд е потвърдил решението на окръжния съд. Съдът е обсъдил възраженията на въззивници срещу предявените искове и ги е приел за неоснователни. Прието е за неоснователно възражението относно ненастъпилата предсрочна изискуемост на кредита, тъй като искът, съгласно чл.422, ал.1 ГПК е предявен след като е изтекъл срока за изпълнение на договора за кредит на 30.09.2010г. / датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е 6.12.2010г./. За неоснователно е прието възражението, че договорът за кредит е сключен с несъществуващ правен субект. Приема, че се касае до очевидна фактическа грешка в наименованието на банката – кредитодател, при наличието на всички други индивидуализиращи субекта признаци, поради което тя не се отразява върху действителността на правоотношението. Не е прието възражението на ответниците – поръчители за недействителност на клаузата за лихва. В анекс №1 към договора не е фиксиран общия годишен лихвения процент към момента на сключването му, но той е в достатъчна степен определяем. За неоснователно е прието и възражението на поръчителите, че кредиторът не ги е уведомил за забавата на длъжника - кредотополучател, в контекста на чл.147, ал.1 ЗЗД., тъй като искът е бил предявен в рамките на шестмесечния срок и с оглед на свързаността на лицата / управителят е съпруг на солидарно задължената Боева/ се презюмира знание относно неизпълнение на задължението от всички задължени лица. По правните въпроси в Изложението на основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: 1.Възражението за недействителност преклудира ли се с размяната на книжа или може да се направи в по-късен момент при селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът не обуславящ изхода на спора по смисъла на т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като независимо, че приема, че възражението за недействителност е преклудирано с оглед на чл.370 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по него и изложил мотиви защо приема, че клаузите за лихви са действителни и са произвели действие, както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителите. Счетено е, че базисния банков лихвен процент / ББЛП/, като база за изчисляване на годишния лихвен процент отговоря на всички изисквания на чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ. В анекс №2 кредитополучателят и поръчителите са заявили, че приемат безусловно общите условия на банката и декларират, че същите им са връчени при сключването на анекса. Съдът приема, че неоснователността на възражението за нищожност на клаузата за лихва, се потвърждава от ССЕ, която е заявила, че при изчисляване на лихвата не е изпитала затруднение да направи свои самостоятелни изчисления, тъй като е имала достъп до информацията за компонентите въз основа на които се изчислява лихвата. Поради това, че въпросът не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съдът не се произнася по допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. 2.Допустимо ли е заповедния съд да дава допълнителни указания за отстраняване на нередовности на заявлението по чл.410 и чл.417 ГПК и основание ли е такова поведение на съда за неуважаване на иска по чл.422 ГПК при допълнителния критерий по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК. Действията на съда по заповедното производство за даване на допълнителни указания за отстраняване на нередовности на заявлението от заявителя могат да бъдат квалифицирани евентуално като процесуални нарушения в това производство, но те не са включени в предмета на иска по чл.422 ГПК. Предмет на установителния иск е установяването на вземането на заявителя, след направеното възражение от длъжниците, и по него се произнася съдът. Поради факта, че въпросът не е бил поставен във въззивната жалба като довод за неправилност на първоинснанционното решение и по него няма произнасяне от Варненският апелативен съд. Не е налице и допълнителния критерий, доколкото касаторите не обосновават с аргументи хипотезите на т.4 на ТР №1/201г. на ОСГТК на ВКС значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Последното дава основание да се приеме, че не само няма аргументи в подкрепа на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, но въпросът не се явява и обуславящ изхода на делото като основна предпоставка за допустимост на касационното обжалване. 3.Постановяване на решение при неспазване на дадените в доклада указания по чл.146 ГПК е ли е съществено процесуално нарушение. Противоречието между решението и доклада по чл.146 ГПК равносилно ли е на липса на указания според чл.146 ГПК за страната. Въпросът е формулиран във връзка с извода на ВАС, че след като касаторите са оспорили ССЕ за определяне на лихвения процент, съдът е следвало да направи нов доклад като им възложи доказателствената тежест. Като допълнителен критерий се сочи т.3 на чл.280 ГПК. В случая не става въпрос за разместване на доказателствената тежест между страните според доклада по чл.146 ГПК, а до упражняване на права по чл. 200 и чл.201 ГПК от страната, която има възражения по заключението на съдебната експертиза. Пълномощникът на ответниците е възразил принципно само срещу т.2 на заключението на ССЕ, по останалата част от заключението е изразил съгласие за приемането му от съда и не е поискал назначаване на нова или тройна експертиза. Касаторите не обосновават допълнителния критерий – правния въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото в хипотезите на т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, достатъчно да се откаже допускане на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос. 4.Решението противоречи на съдебната практика на ВКС за прилагане на договорите при спазване на чл.20а ЗЗД. Въпросът е формулиран общо, а не с оглед на установените факти и правните изводи на съда. ВАС е разгледал задължението на банката по т.9 на договора за поръчителство да уведоми поръчителите за изпълнението на договора за кредит в контекста на чл.147, ал.1 ЗЗД, като е приел, че срокът е спазен с оглед на датата на изтичане на договора за изпълнение и датата на подаването на иска, която съвпада с датата на подаване на заявлението и от друга страна с презюмиране на знанието за неизпълнение на договора поради обстоятелството, че управителя на кредитополучателя е управител на дружеството поръчител и съпруг на физическото лице поръчител. На второ място не е осъществен и селективния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК доколкото липсва обективна идентичност между обжалваното решение и цитираните от касатора съдебни актове на ВКС. 5.Свързаността на поръчителите и длъжника по кредитния договор освобождава ли кредитора да уведоми поръчителите за поведението на длъжника при изпълнение на договора или договора следва да се приложи така както е подписан относно задължението. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл, но не е налице и допълнителния критерий по т.3, доколкото не са изложени аргументи съобразно критериите по т.4 на ТР №1/2010г. ОСГТК на ВКС поради което не е налице основанието за допускане на въззивното решение до касационен контрол по и този въпрос. В заключение касаторите не обосновават приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане решението на Варненския апелативен съд до касационно обжалване. Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение