Определение № 3216 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 952/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №21/02.01.2024г. на Бинка Г. Г., Г. П. Г. и З. П. Г., чрез адв. Г. срещу решение №208/08.12.2023г. по в.гр.д. №383/2023г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение №898/17.07.2023г. по гр.д. №2473/2022г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.72, ал.1 ЗС за осъждане на Д. Г. Ю. да заплати на Бинка Г. Г. сумата от 39 829,29лв., на Г. П. Г. - сумата от 9 957,32 лв., и на З. П. Г. -сумата от 9 957,32лв., представляваща припадащата им се част от стойността на извършените подобрения, с която се е увеличила стойността на поземлен имот с идентификатор [№], с адрес: [населено място], с.о. "Ваялар", с площ от 814 кв.м. номер по предходен план №197, чрез изграждане на сграда с идентификатор [№] на два етажа, със ЗП от 34 кв.м. и ЗРП от 68 кв.м., с предназначение: жилищна сграда, еднофамилна и сграда с идентификатор [№], с предназначение: стопанска постройка - гараж със застроена площ 27 кв.м., електрифициране, водоснабдяване, ограждане на имота, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 23.11.2022г. до окончателното изплащане. Според касаторите решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което молят за неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявените искове да бъдат уважени. Считат, че съдът неправилно е определил началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземанията им за подобрения, като според тях давностният срок е започнал да тече, считано от влизане в сила на решението, с което е отхвърлен предявеният от тях срещу ответника иск за делба на процесния имот, ведно с построените в него сгради – 24.06.2021г., тъй като в това производство за първи път е разрешен със сила на пресъдено нещо спор относно собствеността на сградите. Изразяват несъгласието си и с извода на съда относно липсата на пасивна материалноправна легитимация на ответника, като считат, че именно той е процесуално легитимиран да отговаря по така предявените искове. Оспорват и съображенията на въззивния съд във връзка с приложението на § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ. В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържат наличието на основанието по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси:

1. „Откога е изискуемо вземане за подобрения за изградени две сгради, въпросът за правото на собственост върху които е разрешен със съдебно решение след реализиран преди това процес за собствеността върху земята?“. Този въпрос се поставя във връзка със становището на касаторите, че спорът за собствеността върху тези сгради е разрешен за първи път с влязлото в сила на 24.06.2021г., решение, с което се отхвърля предявеният от тях иск за делба. Считат, че разрешението въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, обективирана в постановление №6 от 27.12.1974г. по гр.д. №9/1974г. на Пленума на ВС, постановление №1 от 28.05.1979г. по гр.д. №1/1979г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение №88 от 26.06.1964г. по гр.д. №66/1964г. на ОСГК, решение №20 от 18.07.2019г. по гр.д. №1985/2018г. на ВКС, решение №60075 от 18.08.2021г. по гр.д. №2799/2020г. на ВКС,, както и Тълкувателно решение №4 от 14.10.2022г. на ВКС по тълк. д. №4/2019 г. на ОСГТК на ВКС.

2. „Кой следва да отговаря по иск за подобрения на сгради при разрешен спор за собственост върху тези сгради именно между страните?“. Според касаторите, сградите са признати за собствени на ответника Ю. за първи път с решението за делба, поради което считат, че от влизане в сила на това решение е настъпило разместването на благата, поради което пасивно легитимиран да отговаря е собственикът, ползващ се от благата към тази дата. Считат, че относно пасивната материалноправна легитимация по иск за подобрения е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №48 от 03.04.1961г. по гр.д. №26/1961г. на ОСГК на ВКС, решение №60075 от 18.08.2021г. по гр.д. №2799/2020г. на ВКС, решение №20 от 18.07.2019г. по гр.д. №1985/2018г. на ВКС.

3. „Към кой момент се преценява добросъвестността на подобрителя ползвател по пар. 4в от ПЗР на ЗСПЗЗ – дали това е моментът на извършване на подобренията съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС или някакъв последващ момент?“ Този въпрос се поставя във връзка с извода на въззивния съд, че по отношение на ищците- като универсални правоприемници на лицето, извършило подобрения в чужд имот, не са налице условията по §4в, вр. чл.72 от ЗС, но същите са легитимирани да претендират съответните стойности на осн. чл.59 от ЗЗД, тъй като лицата, ползващи обобществени имоти, са били техни държатели, а не владелци. Според касаторите, произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с решение № 238/13.01.2012 г. по гр. д. № 999/2010 г. на ВКС, ІI г.

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по касационната жалба Д. Ю., чрез адв. Хр. Генчева - Д., изразява становище за нейната неоснователност. Излага, че изводите на апелативния съд са правилни, съобразени със закона и съдебната практика, поради което счита, че не са налице основания за допускане до касация на обжалваното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по предявени от Бинка Г., Г. Г. и З. Г. искове срещу Д. Ю. за заплащане стойността на извършените от тях подобрения в поземлен имот с идентификатор [№], с адрес: [населено място], с.о. "Ваялар", с площ от 814 кв.м., номер по предходен план №197, изразяващи се в построяване на жилищна сграда с идентификатор [№] на два етажа със ЗП от 34 кв.м. и ЗРП от 68 кв.м. и на гараж със застроена площ 27 кв.м. с идентификатор [№], с предназначение: стопанска постройка - електрифициране, водоснабдяване, ограждане на имота, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 23.11.2022г. до окончателното изплащане.

От фактическа страна по делото е установено, че ищците-касатори са наследници по закон /преживяла съпруга и низходящи/ на П. В. Г., починал на 17.10.2003г., на когото процесният имот първоначално бил предоставен с договор от 15.01.1976г. за отдаване под наем на държавен недвижим имот, след което било издадено и разрешително за строеж №238/10.04.1978г. на дървена барака, като е посочено, че след прекратяване на ползването, лицето следва да премахне бараката и няма право на обезщетение. От представеното удостоверение №19/06.12.1988г., се установява, че съгласно постановление №26 на МС и решение №218-4-9/22.11.1988г. на ИК на ОбНС – [населено място], на П. В. Г. се предоставя право на ползване върху место 750 кв.м., находящо се в землището на [населено място], местност Т.. На 06.12.1993г. е съставен нотариален акт №110, том IX, дело 14386/1993г., с който наследодателят на ищците по реда на пар. 4а, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ е придобил 600/760 кв.м. ид.ч. от предоставеното за ползване място.

Установено е също, че процесният имот е реституиран на наследниците на И. Г. М. – Л. И. Б., Р. И. М. /праводатели на ответника Д. Ю./ и В. И. Р. по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници с решение №124/20.10.1993г. на ПК Варна.

С влязло в сила решение по гр. д. №45/1999г. на РС – Варна е отхвърлен предявеният от В. Р. против П. и Бинка Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за приемане за установено, че В. И. Р. е собственик на 1/3 ид.ч. от процесния имот, на основание наследяване на И. Г. М. и реституция по ЗСПЗЗ.

С влязло в законна сила решение по гр. д. №350/2009г. на ОС – Варна е уважен предявения от Р. М. и Л. Б. против Бинка Г., Г. Г. и З. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС, като ищците са признати за собственици на основание наследяване на И. М. и реституция по ЗСПЗЗ на 2/3 ид.ч. от реална част от имот №197 по ПНИ на м. „Ваялар“, [населено място] с площ на същата от 814 кв.м., с граници обозначени на скица, неразделна част от решението, а ответниците са осъдени да им предадат владението върху целия имот. За да уважи иска, съдът е приел, че наследодателят на ответниците П. Г. не е придобил права по реда на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ доколкото липсва документ за предоставеното му право на ползване. Спорният имот е нанесен в одобрената кадастрална карта на [населено място], с.о. „Ваялар“ като поземлен имот с идентификатор [№], с площ от 814 кв.м. Притезанието на ищците Р. М. и Л. Б. за предаване на владението върху целия имот е осъществено принудително, като с протокол за въвод във владение от 20.05.2010г. Бинка Г., Г. Г. и З. Г. са отстранени от имота. В протокола е посочено, че в имота, предмет на въвода има монолитна сезонна постройка, която е отключена, както и метална врата към двора, също отключена.

С констативен нотариален акт №140/2013г. Р. М. и Л. Б. са признати за собственици на целия имот с идентификатор 10135.2723.1032, а с договор, обективиран в нотариален акт №115, том I, рег. №2058, дело №110/2017г. са продали същия на Д. Г. Ю.. Последният, с последваща сделка, обективирана в нотариален акт №41, том 2, рег. №4913, дело №220/2021г. е продал процесния имот, ведно с всички подобрения, трайни насаждения и приращения на дружеството „СМС Прайвит“ Е..

С влязло в сила на 24.06.2021г. решение №260641/20.10.2020г. по в.гр.д. №1035/2020г. на ВОС, е потвърдено решение №477/08.11.2019г. по гр. дело №11711/2019г. на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от Бинка Г., Г. Г. и З. Г. срещу Д. Г. Ю. иск за допускане на съдебна делба при квоти 1/3 ид.ч. общо за ищците и 2/3 ид.ч. за ответника на поземлен имот с идентификатор 10135.2723.1032 с площ от 814 кв.м., ведно с построените в него еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 34 кв.м. с идентификатор [№] и гараж със застроена площ от 27 кв.м. с идентификатор [№] по КК на [населено място]. В решението е прието, че процесните сгради съставляват приращение по чл. 92 ЗС и са собственост на Д. Ю..

По делото е установено, че в имот с идентификатор [№], който след изменението на КККР е с идентификатор [№] през 1989г. са построени жилищна сграда с идентификатор [№] на два етажа със ЗП от 34 кв.м. и гараж с идентификатор [№] със застроена площ 27 кв.м. От заключенията на приетите СТЕ е установено, че построените сгради увеличават стойността на имота с 49 800 лв., а вложените за тях разходи към 1989г. възлизат на 13 340 лв. Установено е, че електрификацията на имота увеличава стойността му с 3 763,94 лв. За имота е изготвен, одобрен и влязъл в сила през 2012г. ПУП-П., приет при условията на чл.16, ал.1 от ЗУТ, по който процесният имот е урегулиран като УПИ [№] с площ от 699 кв.м. /впоследствие по КККР нанесен като имот [№] с площ 669 кв.м./, а част от него - 124 кв.м. се отнема за техническа инфраструктура- публична собственост и по който план уличната регулация пресича сграда с идентификатор [№].

От правна страна, въззивният съд е приел, че ищците Г. не се ползват от правата по чл. 72 ЗС, тъй като процесният имот не е предоставен за ползване на техния наследодател въз основа на някой от актовете по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, съответно по §63 ПЗР на ППЗСПЗЗ. Посочил е, че в производството по предявения от праводателите на ответника Д. Ю. – Л. Б. и Р. М., ревандикационен иск е установено, че наследниците на П. Г. -настоящи ищци- не владеят имота на правно основание, тъй като липсва документ за предоставено право на ползване на наследодателя им, съответно не са налице предпоставките за придобиване право на собственост по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, като е счел, че в качеството си на универсални правоприемници на лицето, извършило подобрения в чужд имот и за което е възникнало субективното право на вземане за същите, ищците са легитимирани да предявят правата си на основание чл. 59 ЗЗД, доколкото лицата, ползващи обобществени имоти са били техни държатели, а не владелци. Въззивният съд е приел, че приобретателят – ответникът Ю. не е пасивно материално легитимиран по иска за подобренията, извършени в имота преди прехвърлянето му през 1989г., тъй като задължението за обезщетяването им възниква за бившите собственици на имота – наследниците на И. М., които са придобили имота на основание наследство и реституция и същите отговарят за заплащане на стойността на подобренията. Доколкото задълженията за заплащане на подобренията са облигационни, те не следват имота при прехвърляне на последващ собственик, но дори и да се приеме, че наследодателят на ищците П. Г. е имал качеството владелец, съдът е счел, че съгласно ППВС №6/1974г. погасителната давност за вземането на владелеца за извършени подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласие на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика по исков ред, най-често с предявяване на ревандикационен иск. Приел е, че съобразно съдебната практика, с предявения през 2007г. от праводателите на ответника - Л. Б. и Р. М. срещу ищците иск с правно основание чл. 108 ЗС, владението на последните върху процесния имот било смутено, предвид което от този момент е започнала да тече петгодишната погасителна давност за вземанията на ищците за подобрения в имота. Посочил е, че независимо от предявения иск, най-късният момент, считано от който е започнал да тече давностният срок е осъщественият през 2010г. въвод във владение на имота. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ищците, че са владели имота до 2021г. поради липса на доказателства в тази насока. В заключение е приел, че исковете са погасени по давност, която е започнала да тече от датата на смущаване на владението и превръщането му в държане- което е станало с предявяване на иска по чл. 108 от ЗС през 2007г. Тъй като петгодишният срок по чл. 110 от ЗЗД е изтекъл през 2012г., а исковете за подобрения са предявени на 23.11.2022г., т.е. след изтичане на давностния срок, съдът е счел същите за неоснователни, преди което е потвърдил първоинстанционното решение.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Материалноправният въпрос относно началния момент, от който стават изискуеми вземанията за подобрения и започва да тече погасителната давност, действително обуславя изхода на правния спор по делото. По този въпрос обаче въззивният съд се е произнесъл в съответствие в цитираната от касатора практика, възприета в ППВС №6/1974г. и Тълкувателно решение №88 от 26.06.1964г. по гр.д. №66/1964г. на ОСГК, както и в решение №275 от 26.04.2010г. на ВКС по гр. д. № 560/2009г., постановено на осн. чл. 290 ГПК, съгласно която вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот, става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. В случая от праводателите на ответника срещу ищците-касатори през 2007г. е предявен иск по чл. 108 от ЗС, като решението в осъдителната му част е осъществено принудително през 2010г. чрез извършения въвод във владение, предвид което въззивният е приел, че с предявяването на ревандикационния иск е владението на ищците е било смутено. Доколкото предмет на иска по чл. 108 ЗС е бил само недвижимият поземлен имот, като липсва произнасяне по отношение на изградените в него сгради, настоящият състав намира, че като „смущаване на владението“ следва да се възприеме извършеният през 2010г. въвод. Липсват твърдения или доказателства след въвода ищците да са си възвърнали владението върху сградите. За да защитят собствеността си по отношение на постройките, за които в решението по чл. 108 ЗС липсва осъдителен диспозитив, ищците е следвало да предявят иск за установяване на правото си на собственост върху тях, или в петгодишен срок от отнемане на владението им, да предявят иска си за заплащане на подобренията. Тъй като претенцията за заплащане на подобренията е предявена на 23.11.2022г., т.е. много след изтичането на предвидения петгодишен давностен срок, то изводът на въззивния съд, че е погасена по давност е в съответствие с цитираната по-горе практика, според която изискуемостта на тези вземания настъпва от момента на смущаване/ отнемане на владението върху имота, от когато именно подобрителите са били лишени от възможността да ползват изграденото, а ползите от него са преминали към собственика.

Не се установява противоречие и с разясненията, съдържащи се в постановление №1 от 28.05.1979г. по гр.д. №1/1979г. на Пленума на ВС относно изискуемостта и давността на вземанията произтичащи от неоснователно обогатяване. Неоснователни са доводите на касаторите за прекъсване на погасителната давност за вземанията им по смисъла на чл. 116, ал. 1, б. „а“ ЗЗД. Предвид липсата на изявление на длъжника, обективиращо признание на вземането, не се констатира и противоречие с приетото в Тълкувателно решение №4 от 14.10.2022г. на ВКС по тълк. д. №4/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Соченото от касаторите решение №20 от 18.07.2019г. по гр.д. №1985/2018г. на ВКС, е постановено при различна фактическа обстановка: същото дава отговор на въпроси относно погасителната давност за вземане, произтичащо от извършените в чужд недвижим имот подобрения в хипотезата на развален /алеаторен/ договор, като е прието, че до влизане в сила на решението по чл. 87, ал.3 ЗЗД подобрителят се счита за собственик и извършва подобренията на своя собствен имот като увеличава стойността му. След влизане в сила на позитивно решение по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, той запазва качеството си на владелец на имота, тъй като обратното действие на влязлото в сила решение не прекъсва фактическата му власт над имота. Доколкото по настоящото дело липсва договорно отношение между страните, то посоченото разрешение не може да намери приложение. Не се установява противоречие и с цитираното от касаторите решение №60075 от 18.08.2021г. по гр.д. №2799/2020г. на ВКС, в което се развиват съображения относно лицето, явяващо се подобрител на процесния чужд недвижим имот и лицето, легитимирано да заяви иска по чл. 72, ал. 1 ЗС, съответно тяхната легитимация в хипотеза на "поемане на предприятие" на едноличния търговец /подобрител/ по см. на чл. 60 ТЗ, тъй като в настоящия случай спор относно активната легитимация на ищците липсва.

Касационно обжалване не следва да се допуска и по втория въпрос, касаещ материалната легитимация на ответника по иска за заплащане на стойността на подобренията в чужд имот – дали това е лицето - собственик към момента на извършването им или последващият приобретател на имота. Действително, въззивният съд е посочил, че задължен по вземането на подобрителя е лицето, което е било собственик на недвижимия имот към момента на извършване на подобренията в него /т.е. собственикът на земята към момента на изграждането на сградите и старата ограда през 1989г./, но не това е решаващият мотив за отхвърляне на иска, а изводът за погасяване на вземането за заплащане на подобренията по давност. Независимо от това, следва да се посочи, че разрешението на въззивия съд е в съответствие с решение №2349 от 29.12.1995г. по гр. д. №2926/94г., в което е прието, че приобретателят на недвижим имот не е пасивно легитимиран по иска за подобренията, извършени в него преди прехвърлянето му, тъй като задължението за обезщетяване на подобрителя е възникнало в лицето на бившите собственици на имота, които следва да отговарят за заплащане стойността на подобренията. Доколкото така поставеният от касаторите правен въпрос не е обуславящ изхода по настоящото дело, по него не следва да се допуска касационно обжалване.

По последния въпрос: „Към кой момент се преценява добросъвестността на подобрителя- ползвател по пар. 4в от ПЗР на ЗСПЗЗ – дали това е моментът на извършване на подобренията съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС или някакъв последващ момент?“ също не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посоченото от касаторите решение №238/13.01.2012г. по гр. д. №999/2010г. на ВКС, е прието, че разпоредбата на §4в ЗСПЗЗ дава на лицата, извършили подобрения в подлежащите на връщане земи правата по чл.72 ЗС. С оглед установената от закона фикция - че лицата, направили подобрения в подлежащите на връщане имоти, имат правата на добросъвестни владелци, на заплащане подлежат само подобренията, направени в имота до влизане в сила на ЗСПЗЗ, т.е. до момента, до който се счита, че са били добросъвестни владелци. Така поставеният въпрос не е от значение за изхода на делото, нито въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика. Апелативният съд е приел, че разпоредбата на § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ е неприложима за лица, които не са ползватели въз основа на някой от актовете, посочени в § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, в който случай отношенията във връзка с извършените подобрения следва да бъдат уредени по правилата на неоснователното обогатяване. Решаващият извод на съда е изведен от мотивите на влязлото в сила решение по предявения иск по чл. 108 ЗС, според които на наследодателя на касаторите не е предоставено ползването на процесния имот въз основа на актовете по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което и разпоредбата на § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ не може да намери приложение. Доколкото така формулиран, въпросът не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, нито е обусловил правните му изводи относно неоснователността на предявните искове, то не се налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред Върховния касационен съд в размер на 3500.00 лева, определен съобразно представеното пълномощно, договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,