Определение № 5285 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3651/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, вр. чл.248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ) срещу определение № 1862/24.07.2024 г. по ч.гр.д. № 1913/2024 г., с което Софийският апелативен съд е оставил без уважение частната жалба на КОНПИ срещу определение № 261986/15.03.2024 г. по гр. д. № 11072/2020 г. на Софийския градски съд с отказ по молба по чл. 248 ГПК да отмени определението си по чл. 232 ГПК в частта, с която на основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ е осъдил Комисията за таксата по чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Касаторът иска определението да бъде допуснато до касационен контрол по следния правен въпрос: Дължи ли Комисията държавна такса при прекратяване на делото поради оттегляне на иска за отнемане на незаконно придобито имущество в полза на държавата и за отговора има ли значение, че Комисията е предявила иска като процесуален субституент в защита на материалното право на държавата, обслужващо обществен интерес? Касаторът счита, че въпросът е включен в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че начинът, по който въззивният съд му е отговорил противоречи на практиката на Върховния касационен съд и въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че определението е неправилно. Настоящият състав намира частната касационна жалба редовна и допустима, като определението следва да се допусне до касационно обжалване при общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, към които препраща чл. 274, ал. 3 ГПК. Съображения: Гр.д. № 11072/2020 г. на Софийски градски съд е било образувано по искове на КОНПИ по чл. 62 ЗОПДНПИ срещу А. И. С. и В. Х. С. за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на стойност 267 138.06 лв. С определение от 04.12.2023 г. Софийски градски съд е прекратил делото поради оттегляне на исковете от Комисията (чл. 232 ГПК) и на основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ я е осъдил да заплати държавна такса 10 685.52 лв., определена съгласно чл. 1 ТДТ по ГПК. С определение № 261986/15.03.2024 г. Софийският градски съд е оставил без уважение молбата на КОНПИ по чл. 248 ГПК за отмяна на определението по чл. 232 ГПК в частта по държавната такса. С определението, което се обжалва пред Върховния касационен съд, Софийският апелативен съд оставил без уважение частната жалба на КОНПИ срещу определението по чл. 248 ГПК. Изложените мотиви са, че съгласно чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ Комисията не внася държавна такса при подаване на исковата молба, но съгласно чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, който съгласно § 5, ал. 2 ПЗР на ЗОНПИ се прилага за недовършеното производство по отменения ЗОПДНПИ, Комисията я дължи при прекратяване на делото по чл. 232 ГПК. Прието е, че чл. 159 ЗОНПИ препраща към разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс за неуредените случаи в раздел IV ЗОНПИ и макар че Комисията е предявила исковете по чл. 74, вр. чл. 62 ЗОПДНПИ като процесуален субституент, упражненото с иска материално право на държавата е потестативно, не е за публично вземане и изключението по чл. 84, т. 1 ГПК не се прилага. При тези мотиви на въззивния съд въпросът обуславя определението и по него няма практика на Върховния касационен съд. Настоящият състав дава следния отговор на въпроса: Комисията не дължи държавна такса при прекратяване на делото поради оттегляне на иска за отнемане на незаконно придобито имущество в полза на държавата, предвиден в чл. 74, вр. чл. 62 ЗОПДНПИ , респ. в чл. 153, вр. чл. 141 ЗОНПИ. Аргументът е от специалните разпоредби в чл. 157, ал. 2 и чл. 158, ал. 4 ЗОНПИ, които съгласно § 5, ал. 2 ПЗР се прилагат и за заварените дела по ЗОПДНПИ , но не се отнасят за определението по чл. 232 ГПК. Различен аргумент не произтича от предвидената в ЗОПДНПИ , респ. в ЗОНПИ процесуална субституция по тези искове, които Комисията предявява в защита на материалното право на държавата на отнемане на незаконно придобито имущество, нито от чл. 84 ГПК. Мотиви: Според трайно установената практика на Върховния касационен съд Комисията, както и държавата не дължат такси по предявените искове по чл. 28 ЗОПДИПП . Отмененият ЗОПДИППД не съдържа специални разпоредби за държавните такси в производството по исканията, които Комисията предявява пред окръжните съдилища. Съгласно чл. 12 ал. 1 от Закона, Комисията е специализиран държавен орган, юридическо лице със седалище София, първостепенен разпоредител с бюджетни средства. Тя се подпомага от администрация, за която се прилага ЗА, и осъществява своята дейност чрез държавни служители и лицата, работещи по трудово правоотношение. Според чл. 13 ЗОПДИППД , в правомощията на Комисията е да приема решения за образуване на производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност и за внасяне в съда на мотивирано искане за налагане на обезпечителни мерки и за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. Анализът на тези разпоредби в ЗОПДИППД сочи, че Комисията е създадена като орган на държавно управление със специализирани функции, а крайната цел на дейността й е да постъпи в патримониума на държавата имущество, което (пряко или косвено) е придобито от престъпна дейност. Когато Комисията предявява пред окръжния съд искане за отнемане на такова имущество, тя не действа в защита на свое, а на чуждо (на държавата) материално право, т.е. в производствата по чл. 28 ЗОПДИППД тя участва като процесуален субституент на титуляра на материалното право. Възприета бе като приложима изходната позиция в ТР № 7/16.11.2015 г. по тълк.д. № 7/2014 г. ОСГК на ВКС, че не се дължи държавна такса в случаите, когато държавен орган сезира съда или отговаря пред съд като представител на държавата в изпълнение на възложена със закон компетентност. Макар органът да е инициирал производство по гражданското дело, не негов е интересът и ползата от правораздавателната дейност. Таксата не се дължи не само от Комисията/от субституента, но и от държавата/от носителя на правото, защото правото, за реализирането на което е образувано производството по чл. 28 ЗОПДИППД , задоволява обществения интерес – специалният закон го предвижда с цел да предотврати незаконното използване и разпореждане с имуществото, придобито чрез престъпна дейност. Обществените потребности/публичният интерес са в основанието на разпоредбата на чл. 84 ГПК, предвиждаща „освобождаване от държавни такси в особени случаи“ в смисъла, изяснен в мотивите на решение № 3/08.07.2008 г. по конст.д. № 3/2008 г. на Конституционния съд, Обн., ДВ бр. 63/ 15.07.2008 г., поради което не само Комисията, но и държавата не дължи такса. Различно е решението на законодателя за държавните такси в следващия по време Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество и в действащия Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, а сега – Закон за отнемане на незаконно придобитото имущество. Комисията продължава да е орган на държавно управление със специализирани функции и крайна цел, сходна с тази по отменения ЗОПДИППД – да се отнеме и да постъпи в патримониума на държавата незаконно придобитото имущество в смисъла на специалните закони. Следователно когато Комисията предявява пред окръжния съд иска по чл. 74, вр. чл. 62 ЗОПДНПИ , респ. по чл. 153, вр. чл. 141 ЗОНПИ, тя действа в защита не на свое, а на чуждо (на държавата) материално право с цел постигане на обществения интерес. За разлика от ЗОПДИППД обаче и в двата закона има специални разпоредби за държавните такси. Тези разпоредби и в двата закона имат идентично съдържание, като съгласно § 5, ал. 2 ПЗР ЗОНПИ, неприключилите производства пред съд по отменения ЗОПДНПИ се довършват по реда на ЗОНПИ. Така на тълкуване следва да се поставят разпоредбите за таксите в действащия ЗОНПИ, които се прилагат и в неприключените производства пред съд по ЗОПДНПИ отм.). Съгласно чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ, при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса. Съгласно чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, с решението съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото. Чл. 158 ЗОНПИ допуска съдебна спогодба по тези дела и предвижда, че тогава държавната такса се определя върху сумата по спогодбата и се поема от страните поравно. Съгласно чл. 159 ЗОНПИ, за неуредените въпроси в раздел IV, ХХII ЗОНПИ се прилагат правилата на Гражданския процесуален кодекс. Анализът на тези разпоредби, приложими в гражданските производства по предявените от Комисията искове, предвидени в двата специални закона, включително сравнителният исторически анализ, налага следните изводи. Първо, при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, но с решението съдът присъжда държавни такси в зависимост от изхода на делото, като при съдебна спогодба я определя върху сумата/стойността на имуществото по спогодбата и я поставя в тежест на страните поравно. Второ, разпоредбите на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, както и на чл. 158, ал. 4 ЗОНПИ, са специални и не се прилагат разширително. Стриктното им тълкуване не допуска да се приеме, че Комисията дължи държавна такса при прекратяване на делото поради оттегляне на иска. Определението по чл. 232 ГПК не е решение, не дава „изход на делото“/не решава спора, т.е. не е налице фактическият състав по чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, за да бъде осъдена Комисията за държавна такса. С определението по чл. 232 ГПК делото не се прекратява поради съдебна спогодба, с него съдът установява предпоставките за прекратяване поради оттеглянето на иска, т.е. не е налице и фактическият състав по чл. 158, ал. 4 ЗОНПИ, за да бъде осъдена Комисията за държавна такса. Трето, тълкуваните разпоредби са изключение от общото правило, на което се базира ТР № ТР № 7/16.11.2015 г. по тълк.д. № 7/2014 г. ОСГК на ВКС. Според него държавна такса не се дължи в случаите, когато държавен орган сезира съда или отговаря пред съд като представител на държавата в изпълнение на възложена със закон компетентност по съображения, че законът допуска държавният орган да инициира гражданското дело, но не е негов интересът и ползата от правораздавателната дейност. Четвърто, обществените потребности/легитимните цели, които обясняват правото на държавата за отнемане на незаконно придобитото имущество, предвидено в двата закона, обосновават изключенията по чл. 84 ГПК за недължимост на таксата. Чл. 84 ГПК обаче се отнася не за процесуалния субституент – за Комисията, а за носителя на материалното право, т.е. съгласно чл. 84 ГПК по исковете по чл. 74, вр. чл. 62 ЗОПДНПИ , респ. по чл. 153, вр. чл. 141 ЗОНПИ държавата не дължи такса, включително при прекратяване на делото поради оттегляне на иска от Комисията. Пето, с определението по чл. 232 ГПК съдът може да постави в тежест на Комисията направените по делото разноски от ответника – аргумент от чл. 159 ЗОНПИ, обуславящ прилагането на чл. 78, ал. 4 ГПК, освен ако Комисията е оттеглила иска поради нови обстоятелства след предявяването му и по причини, свързани с поведението на ответника. Шесто, съгласно чл. 159 ЗОНПИ, вр. чл. 81 ГПК, съдът определя отговорността на страните за разноските във всеки акт, с който делото приключва в съответната инстанция, но това разрешение се отнася за разноските, а не за държавните такси. Обжалваното определение противоречи на дадените отговори, а с него въззивният съд е нарушил чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. Неправилно е прието, че Комисията дължи държавна такса при прекратяване на делото поради оттеглените искове на КОНПИ срещу А. И. С. и В. Х. С. за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на стойност 267 138.06 лв. и че е неоснователна молбата за изменение на определението по чл. 232 ГПК в частта, с която Комисията е осъдена за държавна такса. Настоящият състав е длъжен да отмени въззивното определение, включително потвърденото с него определение по чл. 248 ГПК, и да уважи молбата на Комисията по чл. 248 ГПК.