Определение № 50088 от 18.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1140/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. П. против решение № 14/01.02.2022 г. по гр.д.№ 731/2021 г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260076/05.08.2021 г. по гр.д.№ 360/2019 г. на Каварненски районен съд, в частта, в която е уважен предявеният от „ Банка ДСК „ ЕАД срещу касатора иск по чл. 422 ал.1 ГПК и в частите, в които същият е осъден да заплати на банката разноски по исковото и заповедното производство. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Твърди непроизнасяне от съда по всички доводи на страните и несъобразяване на всички доказателства по делото, вкл. липса на мотиви защо една част от доказателствата са предпочетени пред останалите. Страната се позовава и на вътрешно противоречиви мотиви, каквото противоречие съзира в обстоятелството, че от една страна съдът приема спорните клаузи да не са индивидуално уговорени, но въпреки това не ги приема за неравноправни, по смисъла на чл.143 ЗЗП. Изразява несъгласие със съображението на съда, че уговорката за едностранна промяна на размера на възнаградителната лихва от страна на банката е без значение, след като лихвата е реално начислявана при първоначално договорения или при по-нисък процент. Поддържа довода си, че клаузите за формиране на възнаградителната лихва и годишния процент на разходите не са ясни и разбираеми – липсва яснота относно изчислителната процедура / формула /, в която да е посочен вида, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти, формиращи лихвения процент - чл.145 ЗЗП, като оспорва и извода на съда, че кредитополучателката / наследодател на ответника / е била достатъчно осведомена за да разбере икономическите последици от сключването на договора. В тази връзка акцентира на обстоятелството, че цялата подготовка за сключването на договора за кредит за текущо потребление - с попълването на множество документи и преминаването през множество проверки – е приключила за по-малко от 24 часа. Касаторът се позовава на непроизнасяне от въззивния съд по довода му за неспазване изискванията на чл. 5 ЗПК – предоставяне на кредитополучателя от банката на цялата преддоговорна информация във формата на стандартния европейски формуляр, съгласно приложение № 2 на ЗПК, както и изискванията на чл. 10 ал. 2 ЗПК, според който кредитодателят не може да иска от кредитополучателя заплащане на такси и комисиони, както за разглеждането на искането за кредит, така също и за действия, свързани с усвояването и управлението му. Съдът не е отчел и посочените нарушения на ЗПК с разпоредбите на чл. 11 ал. 1 т. 9, т. 9а, т.10,т.11 и т.15 от сключения договор за кредит, поради което,вкл. преждепосоченото нарушение на чл. 5 и чл. 10 ал.2 от ЗПК, съгласно чл.22 от същия закон договорът следва да се счита недействителен. Изразено е и несъгласие с извода на въззивния съд, че, макар установено обстоятелството, че с процесния договор за кредит е рефинансиран предходен договор за потребителски кредит, същото е без значение за действителността на процесния. Страната акцентира на обстоятелството, че още с получаването на процесния кредит сума от 3 619,89 лева веднага е удържана от банката в погасяване на задълженията по предходен потребителски кредит, в това число главница, лихви, такси, застраховки и др. вземания по предходния кредит. Последното страната отчита като анатоцизъм, който съдът е следвало да санкционира.Счита, че неправилно не е отчетено бездействието на банката за обявяване кредита за предсрочно изискуем, с изтичането на 90- дни от падежа на последната изискуема вноска, като касаторът съобразява периода от последното плащане по договора за кредит – 07.12.2015 г. до 07.01.2019 г. - обявяването на кредита за предсрочно изискуем, с което обосновава и основателност на възражението си за изтекла погасителна давност по отношение на всички вземания на банката по договора за кредит за текущо потребление. Касаторът оспорва и извода на съда, че т. 25 от ОУ по сключения застрахователен договор от наследодателката с „Групама животозастраховане„ ЕАД - която клауза, според касатора, уреждала задължение за кредитополучателя да сключи застраховка „ Живот „ в полза на кредитодателя, съставляващо и условие за сключване на договора за кредит - не е неравноправна. Касаторът се позовава и на значимост на обстоятелството, че с „Групама Животозастраховане„ АД не е сключена застраховка „Живот„, съгласно т. 25 от ОУ към договора за кредит, а съвсем друга застраховка „Сигурност за всеки„, предоставяща по-ограничена застрахователна защита, като и на това основание договорът за кредит следва да се счита недействителен. Постъпил е отговор на касационната жалба от ищеца „ Банка ДСК „ АД, с който се оспорва основателността й и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на общия селективен критерий за това – формулираните въпроси не кореспондират с предмета на спора и отговор на същите е неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд за уважаването на главния иск. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: С предявените главни искове от „Банка ДСК „ АД се претендира, по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, установяване вземания на банката от ответника Г. П. П., в качеството му на единствено приел наследството на кредитополучателя - М. П. наследник, по договор, наименован като договор за кредит за текущо потребление, сключен на 11.06.2015 г., обявен за предсрочно изискуем, съгласно чл. 19.2 от ОУ към договора, считано от 03.08.2018 г. – датата на връчване поканата за издължаване от кредитодателя, с изявление за обявена предсрочна изискуемост на кредита. Претендира се установяване на вземания от главница – 5 519,80 лева, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК- 03.09.2018 г., възнаградителна лихва – 1 383,88 лева, за периода 08.12.2015 г.– 03.09.2018 г., 133,69 лева – надбавка за забава, за периода 08.01.2016 г. – 03.09.2018 г., 145 лева - дължими такси и разноски по управлението на кредита. Ответникът е оспорил исковете с довода, че предвид сключения от наследодателката с „Групама Животозастраховане„ ЕАД застрахователен договор, изискан от кредитодателя като условие за предоставянето на кредита, ищецът следва да отнесе претенциите си към застрахователя. Въвел е и възражение за неравноправни договорни клаузи, правните последици от които са един „заробващ“ кредитополучателя, крайно неизгоден и като такъв – нищожен, поради противоречие с добрите нрави, договор. Като неравноправни е посочил клаузите на т.5, т.6, т. 8, т. 8.1, т.9, т.10 т. 11 и т.12 от договора за кредит, както и т. 25 от приложимите към същия ОУ. Възразява, че на наследодателката му не е предоставена цялата необходима информация за да вземе информирано решение. В евентуалност оспорва дължимост на акцесорните вземания, за периода от настъпване на предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, доколкото ако кредитодателят би го направил своевременно, кредитополучателят не би дължал възнаградителни лихви, такси и разноски по обслужването на кредита. Ответникът противопоставя и възражение за изтекла погасителна давност. По негово искане е конституирано трето лице – помагач „ Групама Животозастраховане „ ЕАД и е предявен обратен иск срещу същото, но с петитум да бъде осъдено да плати на ищеца „Банка ДСК„ ЕАД претендираните от същия вземания – предмет на главните искове, в случай че бъдат уважени. Оспорените за неравноправни клаузи гласят: т.5 - Кредитът се погасява чрез разплащателна сметка / съответно посочена с номер в текста на договора / с титуляр М. П., с месечни вноски / главница и лихва /, съгласно погасителен план / Приложение № 1/ .По разплащателната сметка следва да постъпва работна заплата, в случаите когато това се изисква. Погасителният план съдържа и информация за общата сума, дължима от кредитополучателя; т.6 – Допълнителните условия за обвързана продажба на банкови продукти се изпълняват по разплащателна сметка, открита в „Банка ДСК“ЕАД, с титуляр който и да е от кредитополучателите; т.8 – Кредитът се олихвява с преференциален променлив лихвен процент в размер на 10 % годишно или 0,03 % на ден, формиран от стойността на 6-месечен SOFIBOR/EURIBOR 1,181 % и фиксирана преференциална надбавка в размер на 8,819 % при изпълнение на условията по програма Промоционални условия по стандартен кредит за текущо потребление,обезпечен със залог на вземане от пенсия, заедно със залог на вземане по сметка, подробно описани в Приложение № 2 към договора / по-нататък наричани „Условията“ /. При нарушаване на Условията кредитополучателят губи правото си да ползва преференциите изцяло или частично и приложимият лихвен процент се увеличава, чрез увеличаване на надбавката, съгласно Условията. Максималният размер, който може да достигне лихвеният процент, в резултат от неизпълнение на Условията, е променливият лихвен процент приложим по стандартни потребителски кредити, в размер на 6-месечния SOFIBOR / EURIBOR към съответната дата и фиксирана стандартна надбавка в размер на 13,769 %; т.8.1 – Независимо от промяната на лихвения процент, свързана с неизпълнение на условията, той се променя с промяната на 6-месечния SOFIBOR/EURIBOR в сроковете и при условията посочени в Общите условия, като крайният лихвен процент не може да бъде по-нисък от 8 ,814 %; т.9 - Годишният процент на разходите по кредита е 11,40. ГПР може да бъде променян при предпоставките предвидени в Общите условия; т.10 – Кредитът се обезпечава със залог върху парични вземания в лева; т.11 С подписването на договора кредитополучателят предоставя съгласие за събиране на суми от негови сметки в лева и чуждестранна валута в Банка ДСК, от които Кредиторът може да се удовлетворява при неизпълнение на договорните задължения; т.12 – С подписване на договора кредитополучателят заявява, че му е предоставена своевременно преддоговорна информация по чл. 5 ЗПК, както и Общите условия за предоставяне на кредит за текущо потребление на физически лица, с оглед вземане на информирано решение за сключването на този договор за кредит. Оспорената за неравноправна клауза на т.25 от Общите условия гласи: Наличието на застраховка „Живот„ на Кредитополучателя, по която и Банка ДСК е ползващо се лице, не освобождава Кредитополучателя, съответно неговите наследници от изпълнение на задълженията по договора за кредит и тези Общи условия, освен за сумата, платена от застрахователя и отнесена за погасяване на кредита. Третото лице – помагач и ответник по обратния иск – „ Групама Животозастраховане„ЕАД – оспорва наличието на предпоставки за ангажиране на отговорността му, поради липса на валидно застрахователно правоотношение с ищеца по обратния иск, оспорва настъпил покрит застрахователен риск, както и легитимация на ищеца като ползващо се по застраховката лице. В хода на производството е конкретизирано възражението до това, че наследодателката – кредитополучател не е сключила застраховка „Живот“, а застраховка „ Сигурност за всеки „, покрит риск по която е смърт, но само вследствие на злополука, докато М. П. е починала вследствие на инсулт. Представената застрахователна полица установява сключен от М. Г. П., в качеството на „застрахован/ кредитополучател„ с „Групама Животозастраховане„ЕАД застрахователен договор, в съответствие с Общите условия по индивидуална застраховка „Сигурност за всеки „ и въз основа попълнено писмено предложение за застраховане от кредитополучателката. Договорът визира като покрит риск: смърт на застрахования вследствие на злополука и трайно намалена или загубена работоспособност над 30 % вследствие на злополука. Полицата не сочи ползващи се лица, но съгласно Общите условия – т.11, ако в застрахователната полица или добавък не е посочено друго ползващо се лице, при смърт на застрахования такова са „Банка ДСК„ ЕАД – до остатъка по кредита, включващ главница и натрупана лихва към датата на смъртта на застрахования, но не повече от застрахователната сума, както и законните наследници на застрахования – за разликата между застрахователната сума и остатъка по кредита, включващ главница и натрупана лихва към датата на смъртта на застрахования / т.е. в хипотеза на по-малък размер на остатъка по кредита от този на застрахователната сума – последната определена в размер на 5 700 лева, кореспондираща с размера на главницата по кредита /. Съгласно т.10 на ОУ „Злополука„ е непредвидено, случайно и внезапно събитие, настъпило през срока на застрахователното покритие, с външен за застрахования произход и против неговата воля, което причинява на застрахования телесно увреждане / съответно изброени неизчерпателно /. Първоинстанционният съд е уважил главните искове и отхвърлил обратния иск. Изходил е от обстоятелството, че наследодателката – кредитополучател е декларирала, че е запозната с Общите условия, приложими към договора за кредит за текущо потребление, вкл. промоционалните условия за предоставянето му и е получила необходимата преддоговорна информация по чл. 5 ЗПК. От заключението на приетата ССЕ се установява размера на претендираните от банката вземания, при условията на обявена надлежно на длъжника предсрочна изискуемост. Експертизата потвърждава, че след постъпване по сметка на кредитополучателката сумата по кредита, част от нея – 3 619,89 лева - е преведена в погасяване на друг нейн кредит, вероятно за текущо потребление. Последното плащане от страна на кредитополучателката е на 07.12.2015 г., респ. първата изискуема и незаплатена погасителна вноска е от 07.01.2016 г.. Установено е също, че до датата на счетоводното отразяване от банката настъпването на предсрочна изискуемост на кредита – 03.09.2018 г. – възнаградителната лихва е определяна според стойността на 6-месечния SOFIBOR и фиксирана преференциална надбавка от 8,819 % - първоначално посочената в договора за кредит. Съдът е приел,че предсрочната изискуемост е надлежно обявена на наследника на кредитополучателката и настоящ ответник, считано от 27.07.2018 г., макар според условията на договора да е могло да се предяви още на 07.04.2016 г.. Отхвърлено е възражението за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, респ. че такива са визираните от ответника. Съдът е приел, че в чл. 8 е ясно регламентиран механизма за начисляване на възнаградителната лихва, формираща се от 6-месечния SOFIBOR и фиксирана надбавка, като акцентира на установеното от ССЕ обстоятелство по единствено намаляван процент възнаградителна лихва в хода на правоотношението, с което интересът на кредитополучателя не е накърнен. Разпоредбите на договора съдът е приел да са формулирани на ясен и разбираем език, като липсват клаузи водещи до съществено неравновесие в престациите, накърняващи добрите нрави или уговорки, заобикалящи закона. По обратния иск, квалифициран по чл. 238 ал.1 КЗ / отм./ първоинстанционният съд е посочил, че приложимият КЗ / отм./ не е уредил право на пряк иск на застрахования кредитополучател или неговите наследници срещу застрахователя, на основание застраховка „Живот„, сключена в полза на кредитодател, преди заплащане на задължението по кредита, нито урежда иск на кредитополучателя или неговите наследници срещу застрахователя, за заплащане на застрахователната сума в полза на кредитодателя / решение по т.д.№[ЕИК] г. на ІІ т.о. на ВКС /. Чл. 242 ал.1 КЗ / отм./ урежда суброгационно право на всяко трето лице, платило задължение по обезпечен със застраховка „Живот„ или „Злополука„, сключени с обезпечителна функция в полза на кредитодателя, договор за кредит. Първоинстанционният съд е приел, че такава обезпечителна функция има и сключеният с „Групама Животозастраховане“ ЕАД процесен застрахователен договор, но въпреки преждеизложените съображения е отхвърлил иска единствено поради ненастъпил покрит застрахователен риск – „Злополука„. С въззивната си жалба Г. П. е оспорил първонистанционното решение, поради непроизнасяне на съда по възражението му, че липсва сключен индивидуален договор за потребителски кредит, като цитира и съдебна практика досежно формиране преценката за наличието на индивидуално уговорени клаузи. Жалбоподателят е възприел аргумента на съда - че кредитополучателката е била предварително запозната с условията за предоставяне на кредита - като равнозначен на индивидуално уговорени клаузи. Основно теоретизирайки, не е изложил съображения защо конкретните оспорени клаузи, относими към предмета на спора, доколкото не е предявил самостоятелен установителен иск с такъв предмет, са неравноправни, освен обстоятелството, че банката едностранно и произволно може да променя лихвения процент. И тук страната акцентира на обективната невъзможност, в краткия период от заявяване искането за кредита до подписване на договора, кредитополучателката да би могла да възприеме нужната й информация, за да осъзнае икономическите последици от сключването на договора, както и на недобросъвестност на банката, предвид късното обявяване на предсрочната изискуемост спрямо първия възможен за това момент, съгласно условията на договора за кредит. Останалите доводи във въззивната жалба следват настоящите касационни доводи за неправилност: неполучен от кредитополучателката стандартен европейски формуляр, съгласно приложение № 2 от ЗПК вр. с чл. 5 ЗПК, което само по себе си водело до недействителност на договора за кредит; непроизнасяне за неравноправност по изрично визираните от страната договорни клаузи; несъобразяване на факта, че с процесния договор за кредит е финансирано погасяването на предходен такъв, с което страната обосновава възражение за анатоцизъм, изводимо от факта, че с отнасянето на част от кредита в погасяване на предходен такъв, недопустимо се начисляват лихви върху лихви по предходния кредит /?/, но също и лихви върху главница и такси по предходния кредит. Поддържа се възражението за изтекла погасителна давност и за неравноправност на т. 25 от ОУ, досежно сключването на застраховка „Живот„ в обезпечение на задълженията на кредитополучателя, поради това, че сключването му е едностранно наложено от банката, без необходимото предварително информиране на кредитополучателя за правния му интерес от това, както и при едностранно определен от банката застраховател. Сочи се и факта, че обективно е сключена застраховка, различна от визираната в ОУ – „Живот„. От тези обстоятелства в съвкупност страната извежда недействителност на застрахователния договор, а бидейки същият условие за сключването на договора за кредит - и недействителност на договора за кредит. Навеждат се съображения за умишлено подвеждане на кредитополучателката да сключи конкретния застрахователен договор, в ущърб на действителния си правен интерес, съобразявайки факта, че едно и също лице е подписало от името на кредитодателя и от името на застрахователното дружество. С въззивното решение е потвърдено уважаването на главните искове по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК. Съдът е приел, че спорните договорни клаузи не са индивидуално уговорени, но от това не следва директно, че са неравноправни. Така съдът е съобразил, че клаузата на т.12 е с декларативен характер, тази на т.5 регламентира начина на погасяване на кредита, задължението по т.10 – за обезпечаване на изпълнението на кредитополучателя със залог – не е неравноправно според никой от критериите на чл. 143 ЗЗП. Съобразил е, че визираната в т. 8 и т. 8.1 промяна в размера на възнаградителната лихва не е едностранно уговорена по усмотрение на кредитодателя, а като зависима от обективни обстоятелства – промяната в лихвения индекс - 6 месечен SOFIBOR, върху чийто размер банката не може да влияе, а промените в лихвения индекс са съобразими и в посока намаляването, не единствено увеличаването му, което именно е сторено в конкретния случай. Годишният процент на разходите по т.9 от договора съдът е отчел, че е над четири пъти по-нисък от максимално допустимия по чл. 19 ал. 4 ЗПК. Посочил е, че в договора, приложенията към него и в ОУ на банката се съдържат разяснения по всички изискуеми от чл. 12 т. 8 и т. 9 ЗПК въпроси, които са ясни и разбираеми, прозрачни и недвусмислени .Не са въведени забранени от чл. 10а ал. 2 ЗПК такси. Т. 25 от ОУ не съдържа задължение за сключване на застраховка, в обезпечаване задълженията на кредитополучателя, а регламент за уреждане отношенията по повод погасяване на кредита при сключена такава с ползващо се лице – кредитора. Въззивният съд е посочил, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е право, но не и задължение на кредитодателя и забавата в упражняването му не носи за същия санкции в правата му срещу кредитополучателя, респ. неговите наследници. Също право на кредитодателя е да избере начина си на удовлетворяване - на основание сключен в негова полза застрахователен договор или да иска изпълнение от кредитополучателя. При удовлетворяване от кредитополучателя, последният би се суброгирал в правата на кредитодателя срещу застрахователя, в случай, че е настъпил покрит от застраховката застрахователен риск. Съдът е приел, че погасителна давност – общата 5 г. или кратката 3 г. не е изтекла, считано от последното изискуемо плащане по договора – 07.01.2016 г. и до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 03.09.2018 г.. Изложил е и съображения в аспект на възражението за допуснат от кредитодателя анатоцизъм. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС относно „задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доказателства и доводи на въззивника и конкретно и ясно да изложи в решението си на кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а при наличие на противоречиви доказателства, мотивирано да изложи кои възприема и кои не „. В обосноваване на допълнителния селективен критерий, в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, се сочи формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на касационна инстанция: решения по гр.д.№ 1865/2019 г.на І г.о., гр.д.№ 169/2020 г.на ІV г.о., гр.д.№ 4801/19 г. на ІІ г.о., гр.д.№ 3896/2019 г. на ІІІ г.о., гр.д. № 693/2019 г., т.д.№ 2970/2018 г. на І т.о., гр.д.№ 761/2010г. на ІV г.о. на ВКС и определение по гр.д.№ 4404/2019 г. на ІІІ г.о.,част от която касаеща процесуалните задължения на въззивния съд, съгласно чл. 269 ГПК, а друга - директно относима към обосноваването на неравноправност на договорни клаузи, съгласно чл. 143 и сл. ЗЗП. Ако би се приел за изводим въпроса „относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доказателства и доводи на въззивника и конкретно и ясно да изложи в решението си на кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а при наличие на противоречиви доказателства, мотивирано да изложи кои възприема и кои не „, то въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с касационен довод, произнасянето по който да зависи от отговора му. Така в касационната жалба не се посочва несъобразено от съда конкретно доказателство, относимо към установяване на действителната фактическата обстановка, нито се сочи наличието на противоречиви доказателства, няма довод за произнасяне при непълно установена фактическа обстановка. Възражението за непроизнасяне по всички доводи на страната е несъстоятелно, като следва да се има предвид, че не всяко непроизнасяне предпоставя съществено процесуално нарушение, а само такова, което би било от значение за правния резултат и следва да се разграничава непроизнасянето по въведен правен или фактически довод от несъобразяването на заявени от страната аргументи по същия. За съда не съществува задължение да коментира всеки от тези аргументи. Достатъчно е да е изводима, мотивирана със собствени негови аргументи, волята му по съответния правен или фактически довод. В този смисъл, не съставлява процесуално нарушение споделянето от съда на аргументи, различни от поддържаните от страната. Изначално погрешно е разбирането на касатора, относно значението на установени да са сключени като индивидуално уговорени с потребителя, договорни клаузи. Последното лишава потребителя от потребителска защита срещу неравноправни клаузи, съобразно чл. 143 и сл. ЗЗП, поради което и в тежест на кредитодателя, ползващ се от този факт, е установяване сключването им като индивидуално уговорени. Следва да се има предвид и това, че служебно задължение на съда да се произнесе по неравноправност на договорни клаузи, сключени с потребител, възниква само в обхвата на предмета на спора, с който е сезиран, вкл. с противопоставените от ответника възражения спрямо същия този предмет, който, в настоящия случай / доколкото няма предявен самостоятелен установителен иск за нищожност на договорни клаузи, като неравноправни / по предявените главни искове обхваща единствено договорните клаузи, касаещи формирането на възнаградителната и санкционната лихви и ГПР. Относно тези клаузи въззивният съд е изложил съображения. Правилността на същите е предмет на проверка в друга фаза на касационното производство. При това, в настоящия случай, досежно акцесорните главни искове касационното производство е недопустимо, на основание чл. 280 ал. 3 т. 1 пр. първо ГПК, с оглед цената им – под законодателно определения минимален праг за касационна обжалваемост по граждански дела – 5 000 лева. Касаторът формулира и следните въпроси, обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК: 1/ Следва ли да се приеме, че е сключен нов потребителски договор за кредит между същата банка – кредитор и кредитополучател по предходен потребителски договор, ако макар и да няма изрична уговорка между страните, че с новият потребителски договор се рефинансира предходен потребителски договор, но е видно, че с новия договор банката автоматично погасява остатъка от главница, лихви и такси по първоначалния договор за кредит ?; 2/ Нарушават ли се правата на потребителя по потребителски договор за кредит, ако с този договор се погасяват не само главницата, но и всички съдържащи се в предходен потребителски договор лихви, такси и разноски, до изтичането на предходния потребителски договор ?; 3/ Явява ли се неравноправна клауза на договор за потребителски кредит изискването на банката – кредитор, потребителят да сключи договор за кредит при условие на предхождащ договор за застраховка „ Живот „ / или друг застрахователен договор / с посочен от банката – кредитор застраховател и в полза на банката - кредитор, като ползващо се лице по договора за застраховка ? В случай, че застрахователят и банката кредитор са свързани лица и се представляват от едно и също лице, обслужващо банката – кредитор и застрахователя, нарушават ли се правата на кредитополучателя по договора за застраховка ? и 4/ В случай, че банката – кредитор е приела вместо договор застраховка „Живот„ / какъвто е сочила като основание в ОУ на потребителския договор / друг вид застрахователен договор с по-ниска защита – застраховка „Злополука„, трябва ли да се счита, че банката – кредитор е дала съгласието си кредитополучателят да се ползва от застрахователна защита и съответно банката да се задължи именно по този друг застрахователен договор „Злополука„, вместо застраховка „ Живот „? Неясна е целта на касатора с първия формулиран въпрос - в каква връзка с предмета на спора и от гледище на собствения си правен интерес, цели да отрече самостоятелността и потребителския характер на процесния договор, доколкото въззивният съд е споделил именно такъв, нито е ясно към кой касационен довод за неправилност на въззивното решение е относим този въпрос. По начало, с факта, че с част от процесния кредит са погасени задължения по предходен договор за кредит, касаторът – ответник е обвързал възражение за анатоцизъм, изначално неясно и правно нелогично като конструкция. Удовлетворяването на определена цел с получения кредит въззивният съд е коментирал като осъществено единствено по волята на кредитополучателката, което не променя произхода на средствата, с които е извършила погасяването на предходния кредит – заемни и не изключва приложимостта на условията за тяхното връщане, съгласно процесния договор за кредит. Несподелима е логиката на касатора за извеждане на анатоцизъм, предвид начисляването на лихви върху усвоените, но преведени за погасяване на задължения по предходен договор за кредит, в това число и лихви, суми. Неотносим към решаващ извод на въззивния съд, а и към конкретен касационен довод за неправилност на въззивния акт е и вторият формулиран въпрос. Доколкото в относимост към действителността на договора за кредит и обвързаността на страните с него ответникът е противопоставил неравноправност на договорни клаузи, неясно е в каква относимост към обосноваването й е начина на изразходване усвоените от кредитополучателката средства по процесния кредит, вкл. чрез погасяване на задължения по предходно сключен договор за кредит. Тази неяснота изключва възможността за обосноваване на допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване, който, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС задължително предполага посочването на относимата към отговор на въпроса правна норма, съответно неясна, непълна или противоречива. Трети и четвърти въпроси се отнасят до сключената от кредитополучателката – наследодател застраховка „ Сигурност за всеки „, вместо визираната в ОУ към процесния договор за кредит за текущо потребление застраховка „Живот„. Доколкото по обратния иск на Г. П. срещу „ Групама животозастраховане„ ЕАД въззивният съд не се е произнесъл по същество, като е обезсилил първоинстанционното решение и върнал спора в тази му част за ново произнасяне от Районен съд – Каварна, като в тази му част въззивното решение не е предмет на касационно обжалване, въпросите биха могли да обосноват основание за допускане на касационното обжалване само в случай, че отговорът им рефлектира върху правния резултат по предявените главни искове. Третият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като съдържа предпоставка, отречена от въззивния съд, а именно - че клаузата на т. 25 от ОУ, противно на въведеното във въпроса, не съдържа императив относно сключването на застрахователен договор „Живот„, като условие за сключването на договора за кредит. Но дори да би съдържала такова условие, право на страната по един договор е да посочи условия за сключването му, противопоставимо на което е правото на насрещната страна да откаже сключването му при така посочените условия. С какво условието прави договора нищожен, поради накърняване добрите нрави или на друго основание по чл. 26 ЗЗД, нито касаторът обосновава, нито е изводимо от настоящия състав. В този смисъл, дори да би бил обоснован общия селективен критерий, необоснован е допълнителния, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, най-малкото поради непосочването на приложимата непълна, неясна или противоречива правна норма, с която би бил обоснован извод за нищожност на договор, поради сключването му при поставени от едната страна, без да са сами по себе си неморални, условия - за определен вид обезпечаване изпълнението на длъжника по договора за кредит, каквато е функцията на застрахователните договори, сключвани в полза на кредитор. Останалите въведени с въпроса обстоятелства - сключване договора за кредит и застрахователния договор от едно и също лице, представляващо страните кредитодател и застраховател и качеството им на свързани лица – са относими към възражение за унищожаемост на договора за застраховка, поради измама / чл. 29 ЗЗД /, но значението на подобно възражение, ако въобще се приеме за надлежно въведено в процеса, съгласно чл. 32 ЗЗД, няма отношение към основанието и дължимостта на вземанията по главните искове. Четвъртият въпрос по същество се свежда до това произвежда ли правни последици по отношение банката – кредитодател, като ползващо се лице и по отношение на кредитодателя, респ. наследниците му, сключеният застрахователен договор по застраховка „Сигурност за всеки„, вместо застраховка „Живот„, както е посочено в ОУ към договора за кредит. Въпросът няма отношение към основанието и дължимостта на вземанията по главните искове, което е достатъчно да се изключи характеристиката му на правен, по преждеизложените съображения, че досежно обратния иск произнасянето на въззивния съд не е предмет на касационно обжалване. Независимо от това, въпросът не кореспондира с решаващ извод на въззивния съд, който не е оспорвал обвързаност на банката и кредитополучателя със сключения застрахователен договор, независимо от уговорения за покрит застрахователен риск, различен от този в приложимите Общи условия, доколкото се реализира действително покрития застрахователен риск. Последното, обаче, е обстоятелство различно от субективните предели на договорното правоотношение и касае наличието на основание за плащане на застрахователно обезщетение, по иначе безспорно обвързващ страните застрахователен договор.Ако пък касаторът е целял отговор, дали така сключеният застрахователен договор „Сигурност за всеки„ следва да бъде зачетен в конкретния случай, като основание за ангажиране отговорността на застрахователя, независимо от реализирането на различен от застрахования риск – смърт на кредитополучателя, но не поради злополука, то подобна правна конверсия не почива на каквито и да било законови основания. В случай, че въпросът е формулиран в аспект на поддържаната от ответника недействителност на застрахователния договор, като влечаща недействителност на договора за кредит, то и подобно съждение не почива на правна норма или принцип. Дори първият да е бил условие за сключването на втория, нищожността му би била зачетена единствено с последицата – несбъдване на условието, но не и с нищожност на договора за кредит на това основание. Както се посочи по-горе, обаче, по-важното е, че правните последици от сключения застрахователен договор са значими единствено за произнасяне по предявения обратен иск, въззивното решение по който не е предмет на касационното обжалване. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение