Определение № 198 от 20.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1310/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1047 от 10.10.2023 г. по в. гр. д. № 1130/2023 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 693 от 28.03.2023 г. по гр. д. № 1594/2021 г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. С. Д. срещу „Булдог пропъртис“ ЕООД отрицателен установителен иск за собственост и е уважен насрещният иск за собственост по чл.108 ЗС по отношение на същия имот – масивна жилищна сграда със застроена площ от 35 кв. м., ведно с 600/695 ид. части от дворното място, в което е изградена – ПИ [№] в кв. 134 по плана на новообразуваните имоти на зоната по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ в землището на [населено място], [община].

На първо място въззивният съд е изследвал въпроса дали е спазен или е пропуснат срокът за подаване на отговор на първоначалната искова молба от ответника „Булдог пропъртис“ ЕООД.

Прието е, че на 20.04.2021 г. е направен опит за връчване на на препис от исковата молба с приложенията към нея на официално обявения адрес на ответното търговско дружество – [населено място], ул. „Ц. С. I-ви“ № 35, ет.7. Връчителят е удостоверил, че „На посочения адрес няма офис и служители на посоченото дружество. Няма обозначения за наличието на такова или наличие на пощенска кутия“. Удостоверено е също, че е залепено уведомление на входната врата на жилищната кооперация. В уведомлението е указано, че ответникът може да се яви в съда да получи книжата в двуседмичен срок.

С разпореждане от 10.05.2021 г. съдът е приел, че съобщението е редовно връчено на основание чл.50, ал.4, вр. ал.2 ГПК.

На 27.09.2021 г. ответникът е депозирал молба, с която е оспорил редовността на връчването на препис от исковата молба, тъй като връчителят не е извършил щателна проверка: не се е качил до седмия етаж на сградата, не е залепил уведомление на вратата на апартамента, не е говорил с домоуправителя и със съседи.

В открито съдебно заседание на 29.09.2021 г. се е явил пълномощникът на ответника адв. К.. Съдът е докладвал молбата от 27.09.2021 г., с която се оспорва връчването на исковата молба. Пълномощникът на ищеца адв. Ц. е поискал да му се даде възможност да се запознае с книжата и да вземе становище по тях, за което делото да се отложи. Поискал е да бъде разпитан връчителят. Съдът се е произнесъл с разпореждане в открито съдебно заседание, като е приел за основателно възражението на ответника. Изложил е мотиви, че връчителят е посетил адреса на дружеството само веднъж, а не най-малко три пъти в рамките на един месец, като декларативно е отразил в призовката, че там няма офис и служители, поради което е залепил уведомлението на входната врата на блока. Връчителят не е положил достатъчно усилия, за да провери дали има представител на ответника в апартамента на седмия етаж. Поради констатираното нередовно връчване съдът е дал на ответника едномесечен срок да подаде отговор на исковата молба.

На 20.10.2021 г. ответникът е подал отговор на исковата молба с приложения.

При тези данни въззивният съд е приел, че действително има нередовно връчване на копие от исковата молба и документите към нея, но по съображения, различни от приетите в първата инстанция. При положение, че връчителят не е открил данни за канцелария на юридическото лице, връчването е по чл.50, ал.2 ГПК – лицето е напуснало адреса, обявен в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, и там не е вписан новият му адрес. Уведомление по чл.47, ал.1 ГПК е нужно да се залепи само в хипотезата на чл.50, ал.4 ГПК, тъй като тогава има канцелария, съответно вероятност служителите на юридическото лице да видят уведомлението. В хипотезата на чл.50, ал.2 ГПК връчителят трябва да посети адреса само веднъж и въз основа на данните, които депозира по делото, съдът разпорежда съобщението да се счита връчено. За да се приложи фикцията на чл.50, ал.2 ГПК обаче удостовереното от страна на връчителя трябва да отговаря на определени изисквания. Съгласно последователната практика на ВКС, намерила израз в решение № 50169/23.01.2023 г. по т. д. № 1704/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 279/24.01.2015 г. по гр. д. № 2769/2014 г. на ВКС, III г. о., определение № 706/21.10.2013 г. по ч. т. д. № 3595/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 546/13.01.2012 г. по гр. д. № 508/2011 г. на ВКС, IV г. о., и др., за да се удостовери обстоятелството, че търговецът е напуснал адреса, връчителят следва да извърши обстойна проверка дали на адреса има табела с фирма на търговеца, сграда или помещения, в които да пребивават служителите му или други негови представители; да събере сведения от съседи познат ли е търговец с такава фирма, пребивавали ли са негови представители или служители на това място и по възможност кога; да отрази събраните сведения в разписката към съобщението, наред с констатациите, че лицето е посетено на адреса, но не е намерено. В случая удостовереното от страна на връчителя не отговаря на тези критерии. Липсва изявление да е потърсил съседите или домоуправителя в жилищната сграда, за да получи информация дали на седмия етаж се помещава или някога се е помещавал офис на юридическо лице. Това е достатъчно, за да се смята връчването за нередовно. Също така липсват данни връчителят да е проверил лично дали в сградата има офис и служители на посоченото дружество, например на друг етаж. Макар че в случая не е нужно да се залепя уведомление, то неправилно е залепено на входната врата на кооперацията, а не на входната врата на апартамента на седмия етаж. Затова правилно първоинстанционният съд е дал възможност на ответника да подаде отговор на исковата молба.

На следващо място въззивният съд е изложил мотиви по оплакването за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Прието е, че допускането на свидетелите Г., К. и С. не е в противоречие с процесуалната преклузия на чл.146, ал.3 ГПК. Обосновано е наличие на изключението по чл.147, т.1 ГПК. Не е извършено нарушение и във връзка с очната ставка между свидетелките Г. и Д., тъй като противоречието в техните показания е очевидно и не е нужно съдът изрично да го обявява. Хипотезата на чл.147, т.1 ГПК била налице и при допускането като доказателство на тетрадките на инкасатора К..

По съществото на спора и във връзка с твърденията на ищеца, че е придобил спорния имот по давност, въззивният съд е приел следното:

С нотариален акт № 173/2005 г. ищецът М. Д., брат му И. Д. и майка им Р. Д. са продали на ответника „Булдог пропъртис .“ ЕООД съсобствения си недвижим имот, който е предмет на спора по настоящото дело.

Ищецът е дал обяснения по чл.176 ГПК, че след продажбата не е предал ключовете от имота на пълномощника на дружеството. През 2007-2008 г. имотът бил разбит. Ищецът сменил ключалките и започнал да се грижи за имота, като ходел там поне по два пъти седмично. Извършил и подобрения в имота: подменил електрическите кабели и електромера. От връщането си заплащал и сметките за ток и вода. През 2020 г. по подаден сигнал полицай от РУ-С. му казал да се изнесе от имота. Говорил веднъж със свидетелката В. Д. по телефона. Отрича тогава да е изразявал намерение да купува обратно процесния имот.

Според свидетелите Д. и С., живеещи в съседство, през 2007 г. ищецът извикал хора, които да почистят двора от бурените, които правели имота недостъпен. Къщата била разбита от вандали. Ищецът сменил прозорците и направил санитарен възел, поправил покрива, сменил и улуците с нови. Почти всяка седмица ищецът бил в имота. Редовно си плащал сметките. От 2008 г. до 2013 г. ищецът заплащал на втората свидетелка сметките за вода.

Според свидетелката Д. – пълномощник на дружеството от 2005 г., тя е получила от предишния управител на ответното дружество ключ за имота, за да се грижи за него. Дружеството й плащало, за да почиства имота от плевели. Посещавала имота до 2012 г. през пролетта и есента. Не е забелязала в имота да има счупени врати и прозорци, течове и срутвания, както и да са извършвани ремонтни дейности. Дружеството не плащало сметки за имота. Бившият управител на дружеството също посещавал имота веднъж годишно през лятото, без да отсяда там. През 2018 г. се оплакал, че не може да влезе в къщата и че същото се случило и предходната година. През 2019 г. дружеството искало да продава имота, поради което свидетелката отишла там с брокер. От съседка разбрали, че ищецът е казвал, че собственикът на къщата е починал. През 2020 г. свидетелката подала сигнал в полицията и сменила патроните на вратата на къщата. Същата година се обадила на ищеца по телефона, като той й казал, че иска да изкупи обратно имота. Свидетелят Д., съпруг на свидетелката Д., дава показания, които съвпадат с нейните.

Свидетелката Г., живееща в съседство, не е виждала други лица в имота, освен ищеца и майка му. Разбрала за продажбата на имота през 2008 г. Една-две години след продажбата ищецът започнал да почиства и да прави ремонти. Постепенно изградил гараж за колата, тоалетна и баня, сменил прозорците, поправил покрива. Преди това прозорците били изпочупени, дворът бил в трева, оградата била паднала. Според свидетелката ищецът посещавал имота често, а майка му прекарвала там времето от пролетта до късната есен. През зимата ищецът и майка му също идвали от време на време.

Свидетелката С., която от 3 години е кметски наместник в [населено място], а живее там от 25 г., споделя, че минава покрай процесния имот поне веднъж седмично и дълго време не е виждала в него хора. Чак преди не повече от 5 години забелязала, че по двора се работи и че има хора.

Свидетелят К. – инкасатор за тока и водата в селото (от 2019 г. само за водата), споделя, че разполага с тетрадка от предходния инкасатор, в която е записано, че първото плащане от страна на ищеца е през 2017 г. (при начало на записванията от 2014 г.). Чак през 2019 г. ищецът бил записан за титуляр на партидата.

По делото са представени преписи от тетрадките на инкасатора. Съдът е констатирал идентичност с оригиналите в откритото съдебно заседание.

Видно от справка от Областна дирекция на МВР в деловодните звена на областната дирекция и районните управления не е постъпил сигнал от ищеца за противозаконно проникване в имоти или разбиване на сгради.

Видно от справка от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД ищецът не е клиент на дружеството.

Видно от справка от [община] ищецът не е заплащал местни данъци и такси от свое име за процесния имот.

Видно от справка от ВиК ЕАД – [населено място] ищецът няма разкрита партида за водоснабдяване. Дружеството не разполага с информация кой е извършил плащанията на сметките.

Съдът е констатирал противоречия в показанията на двете групи свидетели относно това от кога ищецът е упражнявал фактическа власт в спорния имот и какви действия е извършвал по стопанисването му. След извършена съпоставка със записванията в тетрадката за водени партиди за електрическа енергия и вода на жителите на селото и тетрадката на инкасатора, съдът е стигнал до извод, че ищецът се е настанил в имота и е започнал да употребява, съответно да заплаща сметките за ток и вода, през 2017 г.

Но дори ищецът да е заплащал сметки преди 2014 г., той е прекъснал плащанията в продължение на поне две години. Твърденията на ищеца и показанията на свидетелите, подкрепящи тезата му, че в десетгодишен период от време е посещавал имота регулярно, извършвал е ремонти и дейности по поддръжка, са несъвместими с данните от тетрадката на инкасатора, че през това време не е отчетено потребление на ток и вода.

Прието е за житейски нелогично твърдението на ищеца, че ответното дружество не е получило ключовете след покупко-продажбата, съответно владението въобще не е предадено. Напротив, правдоподобно е посоченото от свидетеля Д., че през 2005 г. е получил ключовете за имота от управителя на дружеството.

При направения анализ на доказателствата по делото съдът е приел, че ищецът е осъществявал фактическа власт върху процесния имот от 2017 г. От 2017 г. до 2021 г., когато е подадена исковата молба, не е изтекла десетгодишната придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС. Дори да се приеме, че владението е установено около 2012 г., когато Д. са започнали да посещават имота по-рядко и да го наглеждат само отвън, давността пак няма да е изтекла. Има данни и за прекъсване на давността чрез признание, извършено преди подаване на исковата молба – според свидетелката Д. ищецът е поискал да купи обратно имота си през 2020 г., с което е признал, че не притежава правото на собственост. Отделно, дори да се приеме, че владението е установено по-рано от 2012 г., по делото има данни за прекъсването му за най-малко две години от 2014 до 2016 г. Не е логично за две години в имота да не е ползвана никаква вода и ток, ако е бил посещаван и са били извършвани дейности по поддръжка и ремонт. Една от характеристиките на владението е то да бъде постоянно и непрекъснато. Това не означава, че е нужно владение да се осъществява във всеки един момент от времето, но е нужна регулярност. Изоставяне на владението за двугодишен период несъмнено значи, че давността е прекъсната – чл.81 ЗС.

Отделно от това е нужно владението да е явно, а то не е било такова преди 2017 г. Чак през 2019 г. ответникът е получил данни, че лицето, което се е настанило в имота, е именно ищецът. Такова владение не може да се определи като явно и несъмнително. Ответното дружество е продължило да упражнява фактическа власт чрез Д., които са били ангажирани с наглеждането на имота и са действали като пълномощници на дружеството.

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от първоначалния ищец М. С. Д..

Жалбоподателят счита за неправилен извода на въззивния съд, че разпоредбата на чл.50, ал.2 ГПК се прилага към конкретното връчване на исковата молба на ответника. Аргумент за това е липсата на отбелязване от връчителя, че адресът е бил напуснат от него. Относима към случая била разпоредбата на чл.50, ал.4 ГПК, а оттук следвал извод, че ответното дружество е пропуснало срока за подаване на отговор на исковата молба, тъй като в хипотезата на чл.50, ал.4 ГПК не се налагало залепване на уведомление по чл.47, ал.1 ГПК. На следващо място – не била опровергана доказателствената сила на съобщението за връчване на исковата молба до ответника. Съдът не дал възможност на жалбоподателя да вземе становище по този въпрос и да събере доказателства по него в открито съдебно заседание. Оформеното от връчителя съобщение значело, че той е извършил проверката по него и резултатът от нея е позитивен. Законът не изисквал от връчителя да опише всички действия по тази проверка. Съдът обаче дължал проверка на верността на отразеното в съобщението. При пропуснат срок за отговор на исковата молба преклудирани били всички доказателства, които са допуснати на ответника, тъй като те не са били нови по смисъла на чл.147, т.1 ГПК, нито са представени в изпълнение на дадени от съда указания в доклада по делото. Допуснати били и други нарушения при събирането на доказателствата по делото. Нарушен бил и чл.172 ГПК при преценка на показанията на сем. Д., а показанията на свидетелите Д. и С. били в подкрепа на тезата на жалбоподателя, че е придобил имота по давност. Съдът следвало да приложи презумпцията по чл.69 ЗС, която не била оборена. Показанията на свидетелката Г. също подкрепяли този извод. Съдът не анализирал детайлно показанията на двете групи свидетели, които били противоречиви, не посочил защо не вярва на свидетелите Д. и С..

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Когато няма данни, че търговецът е напуснал регистрирания си адрес, но връчителят не намери канцеларията му или някой, който да получи съобщението, коя хипотеза на закона следва да се приложи – чл.50, ал.2 ГПК или чл.50, ал.4 ГПК;

2. При липса на констатация, че адресът не е бил напуснат от ответното дружество или в регистъра е вписан нов такъв, следва ли приложение да намери чл.50, ал.2 ГПК;

3. Редовна ли е процедурата по залепване на уведомление по чл.47, ал.1 ГПК, вр. чл.50, ал.4 ГПК, след като на вписания в търговския регистър адрес на управление на дружеството-ответник не е намерен никой, включително служител, който да получи съобщението на търговското дружество;

4. При оспорване на съобщение, предвидено в ГПК от страна в производството, съдът длъжен ли е да внесе разглеждането му в открито съдебно заседание, за да даде възможност за доказване на твърдяното обстоятелство от страната / в случая, че исковата молба не му е връчена редовно/ и съответно на опровергаването му от другата страна;

5. Следва ли страната, която инициира проверка по редовността на връчването на съобщението, да опровергае неговата материална доказателствена сила, като представи доказателства, или е достатъчно да направи само възражение по делото;

6. Допуснато ли е съществено процесуално нарушение от страна на съда, приел направеното възражение, без да е открил производство по чл.193 ГПК;

7. С оглед материалната доказателствена сила на съобщенията, предвидени в ГПК, каква проверка дължи съдът при оспорване и опровергаване на редовността на връчването на съобщенията;

8. Удостовереното от съдебния служител по призоваването като официален свидетелстващ документ с материална доказателствена сила обвързва ли съда и как то може да бъде опровергано;

9. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения, изведени във въззивната жалба, които са от значение за правилното решаване на делото.

10. Следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно и следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства след тяхната съвкупна преценка;

11. Може ли събраните от ищците факти и обстоятелства чрез гласни доказателства да се приемат за нови фактически твърдения и допустимо ли е съдът да основе решението си, въпреки забраната на чл.147, т.1 ГПК, в смисъл без доказаност на предпоставките по чл.147, т.1 ГПК от другата страна;

12. От кой момент настъпва преклузията на страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията на чл.147 ГПК;

13. Следва ли предварително, преди допускането им, да се докаже невъзможността за своевременно узнаване, посочване или представяне по чл.147 ГПК на нови доказателства;

14. Следва ли страната първо да се позове кои нови факти и обстоятелства ще установява и какви са били пречките да ги узнае, посочи или представи преди да бъде извършено тяхното допускане по реда на чл.147 ГПК;

15. Предварителното доказване на невъзможността за своевременно узнаване, посочване или представяне по чл.147 ГПК от значение ли е за допускането и събирането на нови доказателства;

16. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересуваност на свидетел в хипотеза на чл.172 ГПК;

17. Как следва да бъдат анализирани от съда показанията на свидетелите, за които има съмнения в обективността им;

18. Как следва да бъде извършен анализ на показанията на свидетелите, необходимо ли е да бъде извършен такъв анализ при противоречие в показанията, защо следва да се дава вяра на показанията на едни свидетели, а на други – не;

19. Задължен ли е съдът да обсъди противоречивите свидетелски показания на две групи свидетели и затова на коя група от тях следва да основе крайните си изводи – на тази, която макар и да не е на очевидци, явно е заинтересувана от изхода на спора, или на втората група, която може да свидетелства за придобити лично данни за релевантни за делото факти;

20. Правилно ли второинстанционният съд е приложил материалния закон, след като не е обсъдил свидетелските показания и/или неточно ги е интерпретирал и/или абсолютно неправилно ги е тълкувал, довели до неправилните му изводи;

21. С какви фактически действия се осъществява явното и несъмнително владение по чл.68 ЗС.

Ответникът „Булдог пропъртис“ ЕООД оспорва жалбата.

На първо място счита, че жалбата е процесуално недопустима. Жалбоподателят бил уведомен за въззивното решение от ЧСИ И. Б. на 08.11.2023 г. и спрямо тази дата подадената на 15.12.2023 г. касационна жалба била просрочена. Отделно от това обжалваемият интерес бил под 5000 лв., видно от представената по делото данъчна оценка.

На следващо място са изложени подробни аргументи защо не са налице основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима. Меродавно за началото на срока за подаване на касационна жалба е връченото от съда на страната съобщение за изготвяне на въззивното решение, а не узнаването на това решение по повод изпълнително производство, образувано срещу страната по реда на чл.404, т.1, предл.2 ГПК въз основа на изпълнителен лист по невлязлото в сила въззивно решение. Жалбоподателят М. С. Д. е получил от съда съобщение за въззивното решение на 15.11.2023 г. и спрямо тази дата подадената от него касационна жалба от 15.12.2023 г. не е просрочена. Освен това след изменението на чл.280, ал.2 /сега чл.280, ал.3 ГПК/ с ДВ,бр.100/2010 г. обжалваемият интерес не е критерий за достъп до касационно обжалване, а след измененията с ДВ, бр. 50/2015 г., решенията на въззивни съдилища по искове за собственост подлежат на касационно обжалване без оглед цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първите три въпроса в изложението към касационната жалба са свързани с тезата на касатора, че по въпроса за редовността на връчването на копие от исковата молба и доказателствата на ответника в случая следва да се преценява разпоредбата на чл.50, ал.4 ГПК, а не чл.50, ал.2 ГПК, както неправилно приел въззивният съд. Тези въпроси не кореспондират с данните по делото и затова не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и съответно по тях не може да се допусне касационно обжалване. Съобщението от 19.04.2021 г., с което на ответника по предявения отрицателен установителен иск „Булдог пропъртис.“ ЕООД е изпратен препис от исковата молба и приложенията към нея, е върнато в цялост с отбелязване от връчителя, че на адреса няма офис и служители на посоченото дружество; че връчителят не открива представител; че няма обозначения за съществуването на такова дружество или наличието на пощенска кутия. Това отбелязване, свързано и с приложената по делото справка за актуалното състояние на дружеството-ответник, в която е посочен същият адрес на управление, обуславя прилагането именно на разпоредбата на чл.50, ал.2 ГПК, както е приел и въззивният съд. Вярно е, че в своето отбелязване връчителят не е използвал законовия текст, че „лицето е напуснало адреса си“, но фактическата липса на канцелария на такова дружество на адреса, посочен в Търговския регистър, сочи именно това. Текстът на чл.50, ал.4 ГПК изисква нещо съвсем различно – връчителят да не намери достъп до канцеларията на дружеството, както и да не се намери някой, който да получи съобщението. По делото няма данни към момента на посещението на връчителя ответното дружество да е имало канцелария на посоченият по делото адрес и достъпът до нея да е бил ограничен. Обстоятелството, че първоинстанционният съд първоначално се е насочил към чл.50, ал.4 ГПК и че е предприета процедурата за залепване на съобщението по чл.47, ал.1 ГПК, не опорочава връчването по чл.50, ал.2 ГПК. Това връчване е опорочено от нещо друго, на което въззивният съд е обърнал внимание, като се е позовал и на постоянната практика на ВКС - че връчителят не е извършил обстойна проверка дали дружеството се помещава в сградата и дали някой е съгласен да получи съобщение за него, която да отрази във върнатото съобщение. Посоченото от жалбоподателя решение № 242 от 12.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 2463/2017 г., I т. о., е израз именно на тази практика, с която въззивният съд се е съобразил, т.е. не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Неотносими към спора по настоящото дело са посочените от жалбоподателя решение №2 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2126/2020 г., IV г. о. и определение по чл.274, ал.3 ГПК № 398 от 3.07.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2823/2014 г., I г. о., които касаят връчването по чл.50, ал.4 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроси № 4 - № 8. Въпросите са свързани с тезата на касатора, че съдът е следвало да открие производство по чл.193 ГПК за оспорване на посоченото от връчителя в съобщението от 19.01.2021 г., че ответното дружество няма офис и служители на адреса; че е трябвало да събере доказателства по това оспорване, както и да даде възможност на насрещната страна да ангажира доказателства. Тези въпроси също не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се свързват с данните по делото. Действително, в молбата си от 27.09.2021 г. ответното дружество е поискало разпит на връчителя във връзка с оспорване на отразеното от него в съобщението от 19.01.2021 г., а от своя страна в съдебно заседание на 29.09.2021 г. процесуалният представител на ищеца е поискал да му се даде възможност да се запознае с книжата по оспорването и да вземе становище по тях, като също е поискал разпит на връчителя. Първоинстанционният съд не е събрал никакви доказателства, като неправилно първоначално се е насочил към пороци в процедурата по чл.47, ал.1 ГПК, която е неприложима. Въззивният съд обаче, определяйки приложимата норма на чл.50, ал.2 ГПК, е констатирал неизпълнение на тази разпоредба, но не защото отразеното от връчителя е невярно, а защото е непълно – липсват данни да е извършена дължимата проверка, която практиката на ВКС свързва с правилното прилагане на чл.50, ал.2 ГПК. Твърденията на ответното дружество в молбата му от 27.09.2021 г. се свеждат до това, че връчителят не се е качвал на етажа, на който е регистриран адресът на дружеството, нито е разпитвал съседи за него; че на адреса на дружеството живеят В. и И. Д., които са семейни приятели на собственика на капитала и управител на ответното дружество; че на този адрес непрекъснато има хора, както и че сем.Д. са имали пълномощно да представляват дружеството и да получават кореспонденцията за него. Следователно – в случая не се касае за опровергаване на неверни отбелязвания в съобщението от 19.01.2021 г., а за непълнота на действията на връчителя, която личи от самото съобщение, тъй като в него не е отразено каква проверка е извършил връчителят, включително и чрез разпит на съседи и на лицата, живеещи на адреса, за това дали дружеството е напуснало адреса и дали няма лице, което е готово да получи съобщение за него. Ето защо посочените въпроси № 4-8 не могат да доведат до допускане на касационно обжалване – неспазването на процедурата по чл.50, ал.2 ГПК личи от самите отбелязвания на връчителя в съобщението от 19.01.2021 г. и не е било необходимо те да бъдат опровергавани в специално производство.

Въпроси № 9 и № 10 са свързани с виждането на жалбоподателя, че въззивният съд не се е произнесъл по всички възражения и доводи, съдържащи се във въззивната жалба и свързани с редовността на връчването на исковата молба и приложенията към нея. Тези въпроси също не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като в действителност въззивният съд подробно се е занимавал с въпроса за редовността на връчването и за приложимата правна норма на чл.50, ал.2 ГПК, както и недостатъците на това връчване в конкретния случай. Обстоятелството, че не е споделил виждането на жалбоподателя за приложимост на чл.50, ал.4 ГПК, не може да се приравни на липса на произнасяне на съда по тези оплаквания.

Общо за първите десет въпроса следва да се посочи и следното: Съгласно практиката на ВКС неподаването на писмен отговор по чл.131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства, включително по тяхната относимост - решение № 67 от 6.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 898/2009 г., I т. о. Не се преклудира и правото му да изложи правни доводи във връзка с оспорване на активната легитимация на ищеца като носител на спорното материално право, чиято защита се претендира с предявения иск - решение № 228 от 20.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 530/2010 г., II т. о. Следва да се приеме също, че не се преклудира и правото му да проведе насрещно доказване, ако искането е заявено в първото съдебно заседание, като с оглед принципа за равнопоставеност на страните му бъде предоставена възможност да ангажира гласни доказателства за опровергаване на твърдения, изложени в исковата молба, за доказването на които по искане на ищеца съдът преди това допуска гласни доказателства. В този случай гласните доказателства на ответника не са свързани с обстоятелства, за които той носи доказателствена тежест и които са преклудирани поради неподаването на отговор на исковата молба, а за опровергаване на твърдения на ищеца. В настоящия случай, дори да се приеме, че ответникът е пропуснал срока за подаване на отговор на исковата молба, той не е загубил правото да оспори твърденията на ищеца, че е придобил по давност неговия имот и да проведе насрещно доказване по този въпрос. Дори и при пропуснат срок за отговор на исковата молба ищецът не е лишен от задължението си да докаже предявения иск /освен при постановяване на неприсъствено решение/, като доказването му не може да бъде улеснено от факта на неподаване на отговор на исковата молба. Разпоредбата на чл.133 ГПК е насочена към създаване на процесуална дисциплина и цели стимулиране на страните своевременно да предприемат предвидените в ГПК процесуални действия, а не да отнеме изцяло възможността на ответника за защита, когато тази защита не е свързана с преклудирани негови възражения и когато е резултат от прилагане на принципа за равнопоставеност на страните.

Останалите въпроси в изложението към касационната жалба са свързани с оплакванията на жалбоподателя, че въззивният съд е нарушил процесуалните правила по събиране и оценка на доказателствата по делото във връзка с твърдението му, че е придобил процесния имот по давност, както и материалния закон във връзка с давността. По тези въпроси също не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като те не са решаващи за крайния изход на делото.

На първо място следва да се подчертае това, че от материална страна спорът се свежда до това дали първоначалният ищец е придобил по давност на основание чл.79, ал.1 ЗЗД собствеността на имота, който десет години преди това той и неговите съсобственици са продали на ответника с валидна сделка, оформена с нотариален акт.

В практиката на ВКС се приема, че когато продавачът не изпълни задължението си да предаде имота на купувача, той вече упражнява чуждо правомощие, след като не е собственик, затова има качеството на държател – чл.68, ал.2 ЗС. Държателят упражнява фактическа власт върху вещта за другиго, а не за себе си и затова по отношение на него презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение. За да придобие качеството на владелец, не е достатъчно бившият собственик да реши да започне да свои имота, защото владението не може да бъде скрито. То трябва да е явно и несъмнително, а това изисква промяната в намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато.

Тези разяснения са дадени в решение № 136 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 436/2014 г., I г. о., и са споделени в решение № 50164 от 18.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 800/2022 г., I г. о., решение № 180 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1173/2023 г., I г. о., както и в практика на ВКС по чл.288 ГПК - определение № 89 от 18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3701/2018 г., II г. о., определение № 291 от 23.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2241/2023 г., I г. о., определение № 50098 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1654/2022 г., I г. о.

Макар въззивният съд да не е изхождал от тази практика на ВКС, като краен резултат постановеното от него решение, с което 2017 г. е приета като начален момент на владението на ищеца, съвпада с нея. Въззивният съд е изхождал от идеята, че първоначалният ищец и жалбоподател в настоящото производство е бил владелец на продадения съсобствен имот и затова е изследвал въпроса от кой момент е установено това владение и дали то е достатъчно с оглед срока по чл.79, ал.1 ЗС. В действителност изходната позиция е друга – след продажбата на имота през 2005 г. първоначалният ищец е станал държател не само на идеалните части на останалите съсобственици-продавачи, но и на своята идеална част, която е продал. За да преобърне държането на целия имот във владение, той е следвало да демонстрира на новия собственик тази промяна – че владее имота за себе си, а не за купувача. Тази промяна е узната от купувача едва от момента, в който той не е могъл да влезе в имота – т.е. през 2017 г., съгласно показанията на свидетелката Д. /свидетелите на ищеца не установяват този момент/. Именно 2017 г. е приета от въззивния съд като начало на давностното владение, макар и по различни съображения. Тези различни съображения, дори да са формирани при неправилно събрани и оценени доказателства, не налагат допускане на касационно обжалване, тъй като не са решаващи за изхода на делото. Решаващо е обстоятелството, че ищецът не е доказал преобръщане на своето държане върху спорния имот във владение преди 2017 г. Извършването на ремонти и подобрения в него не може еднозначно да се приравни на установяване на владение, тъй като и държателят може да извършва такива ремонти и подобрения, за което разполага с облигационна претенция срещу собственика.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото на ответника следва да бъдат присъдени сторените разноски за касационното производство – 2600 лв. по договор за правна защита и съдействие от 12.03.2004 г. и платежно нареждане от същата дата.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение