Определение № 3216 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1324/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат П. П., особен представител на ответника в производството Д. Н. П., ЕГН: [ЕГН], срещу въззивно решение № 99 от 29.01.2024 г., постановено от Апелативен съд - София по в.гр.д. № 1710 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1423 от 21.03.2023 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 3234 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред, на основание чл. 558, ал. 7 КЗ във вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а“ от Кодекса за застраховането /КЗ/ е осъдена касаторката да заплати на Гаранционен фонд сумата 27789.20 лв., представляваща изплатено от ищеца обезщетение за причинени на Е. К. С. имуществени и неимуществени вреди във връзка с настъпило на 14.10.2019 г. ПТП, причинено от ответницата при управление на МПС без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 29.03.2022 г. до изплащане на вземането. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се претендира отмяната му. Твърди се, че въззивният съд не е разгледал всички основания за неправилност на обжалваното пред него решение, а тези, които е разгледал е коментирал лаконично, и е формирал вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, което прави решението му необосновано, и което съставлява нарушение на съществени процесуални правила, в каквито насоки се излагат подробни съображения. В допълнение се изтъква, че и двете съдебни инстанции неправилно и незаконосъобразно са приели възражението за съпричиняване от страна на пострадалата, за неоснователно и недоказано. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, с позоваване на чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК, се възпроизвеждат подробните оплаквания в касационната жалба с твърдения, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, доколкото спорът съдържа материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и с тази на други съдилища в страната, и които са от съществено значение за правилното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Според изложеното въззивният съд е постановил необосновано решение и при постановяването му е допуснал нарушения на съществени процесуални правила, което е в противоречие с решение № 60287 от 09.12.2021 г. по гр.д. № 85/2021 г. на ВКС, 4-то гр. отделение, решение № 60088 от 28.06.2021 г. по гр.д. № 3948/2020 г. на ВКС, 1-во гр. отделение, решение № 60078 от 01.12.2021 г. по т.д. № 459/2020 г. на ВКС, 1-во търг. отделение. Излагат се оплаквания, че необосноваността на решението е продиктувана и от неправилното анализиране на събрания по делото доказателствен материал, който е обсъждан повратно и погрешно от въззивния съд, а същественото нарушение на съдопроизводствените правила се състои в това, че съдът не е разгледал всички основания за неправилност на обжалваното пред него решение, подробно изложени във въззивната жалба и всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, въпреки въведеното оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение, поради превратно обсъждане на събраните доказателства за твърденията по правата и възраженията, заявени своевременно. В допълнение се заявява, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради очевидната му неправилност, която е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите на съдебното решение, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта. Сочи се, че въззивният съд не смята за необходимо да обоснове защо възприема изцяло мотивите на обжалваното пред него съдебно решение, а лаконично заявява, че е налице „съвпадение между изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд“, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Твърди се и че въззивният съдебен акт е необоснован поради грешки при формиране на вътрешното убеждение на съда в резултат на неспазване на правилата на формалната логика, опита и научно знание, които се открояват най-вече при анализ на направеното от него обсъждане на доказателствения материал. Ответникът по касация Гаранционен фонд оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касаторката иск въззивният съд е изложил, че фактическата обстановка по спора е била изяснена от първоинстанционния съд въз основа на подробен анализ на приетите доказателства и тази обстановка е възприета и от въззивния съдебен състав, при условията на чл. 272 ГПК. Според съда в случая споразумението, сключено от касаторката с прокуратурата по приключилото наказателно производство с предмет процесното ПТП, установява вината й за причиняване на същото без сключена застраховка „Гражданска отговорност“, както и вредата за Е. С.. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на Д. П. за оспорване на фактическите констатации, че при ПТП пострадалата пешеходка е получила уврежданията контузия на главата и разкъсване делтоидната връзка на тибиалния глезен. В тази връзка съдът е изтъкнал, че уврежданията, които не са били установени чрез споразумението (не са били посочени в него), са били установени с представените медицински документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение за техния вид, лечение и последици, като същото не е било оспорено от ответника. Съдът е заключил, че вследствие на претърпяната пътно-транспортна злополука Е. С. е получила мозъчно сътресение, двуглезенно счуване на дясната подбедрица, разкъсване на делтоидната връзка на тибиалния глезен. Извършено е било открито наместване на счупения външен глезен и фиксиране на фрактурата с метална плака и винтове. Разкъсаната делтоидна връзка на вътрешния глезен е била възстановена чрез шев. Според изложеното, заключението е установило както приетите от съда увреждания, така и поставяне на остеосинтезна плака при операцията на счупената кост. Въззивният съд се е позовал на представените пред Софийски градски съд епикризи, съгласно които диагнозата мозъчно сътресение е била поставена в деня на ПТП, а разкъсаната делтоидна връзка е била лекувана чрез зашиване на лигамента. Съдът е посочил, че са били представени документи за извършени разходи за лечение от пострадалата Е. С., които са били във връзка с получените при ПТП травми, както това е установено чрез заключението на вещото лице. С оглед на това въззивният съд е стигнал до извода, че са неоснователни оплакванията на ответницата, свързани с необоснованост на решението на Софийски градски съд в частта му, с която са приети посочените увреждания и направените разходи. Предвид характера на уврежданията, продължителността на търпените болки (интензивни през първите 2-3 седмици след счупването и след рехабилитацията) и на възстановителния процес (общо четири месеца), неудобства от ограничената подвижност (два месеца придвижване с патерици), респ. нужда от помощ, възрастта на пострадалата (52 г.) и икономическата обстановка към датата на увреждането - 14.10.2019 г., въззивната съдебна инстанция е приела за неоснователно оплакването за завишен размер на приетото справедливо обезщетение на неимуществените вреди, заплатено на пострадалата. Според въззивния съд сумата от 25000 лв. е в долната граница на определяно от съдилищата справедливо обезщетение за подобни травми през същия период. По отношение на оплакването за неправилно оставяне без уважение възражението за съпричиняване Софийски апелативен съд е изложил, че възражението е било обосновано с твърдението, че пострадалата не е съобразила поведението си с интензивното движение на автомобили, не се е огледала внимателно и е пресякла бързо пътното платно. По отношение на това възражение съдът е счел, че то е необосновано, тъй като приетата по делото експертиза в автотехническата й част е установила, че пешеходката е пресичала на обозначена пешеходна пътека, като са липсвали данни за внезапно навлизане на пътното платно или друго поведение, препятстващо водачката да спре преди мястото на удара. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че сумите от 25000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и 2789.20 лв.- обезщетение за имуществени вреди, са били изплатени на пострадалото лице, с оглед на което е приел за довършен фактическия състав, на който се основава предявеният иск, достигайки до извода, че той е изцяло основателен. Поради пълно съвпадение между изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение на Софийски градски съд е потвърдено. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на такива по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато поради твърдяната негова очевидна неправилност, доколкото такава не е обоснована от касаторката с конкретни твърдения в насока наличието на възприетите в практиката на касационната съдебна инстанция, нейни белези, а е заявена само общо и бланкетно в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК, с препращане към оплакванията за необоснованост на решението. Такава очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК не е и налице. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това - при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem"- във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem"- въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния процесен случай и от съдържанието на мотивите и диспозитива на обжалваното въззивно решение, настоящият касационен състав не намира същото да разкрива такива очевидни и тежки пороци, че да се явява очевидно неправилно в изложения по-горе смисъл, поради което и касационното му обжалване не следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По отношение основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не се формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., главното съдържание на която е възпроизведено по-горе в настоящите мотиви - не само зададен във въпросителна форма в стриктно граматически смисъл, но и като правно твърдение, обективиращо принципен въпрос по приложението на правна норма, правен институт и/или правен принцип от действащия обективен правен ред, като общи правила за поведение на правните субекти, годно да бъде квалифицирано като правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради липсата въобще на формулиран правен въпрос по смисъла на посочената норма от процесуалния закон, разтълкуван по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и съобразно нарочните, дадени пак там тълкувателни разяснения, касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато на основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК по непоставен от касатора въпрос, нито пък такъв въпрос, както е прието и в приложимата и цитирана, задължителна тълкувателна практика на касационната съдебна инстанция, може да бъде извеждан и/или формулиран от касационния състав, въз основа на оплакванията в касационната жалба или пресъздаващите ги твърдения в изложението на основания за допускане на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение