Определение № 822 от 26.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1891/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца М. М. С., чрез адв. С. З. срещу въззивно решение № 3436 от 28.11.2022 г. по гр.д. № 7519/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 192722 от 14.08.2017 г., постановено по гр.д. № 32359/2017 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове с пр. осн. чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ против Районен съд Раднево за претърпени от незаконното му задържане вреди: 600,00 лева – имуществени вреди, 6000,00 лева – пропуснати ползи, които не е могъл да реализира, поради невъзможността му да полага труд в посочения период за собствения си сайт „Гласът на Стара З.“ и 23 400,00 лева – неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, уплаха, безсъние, сънуване на кошмари в продължение на няколко месеца, фактът, че се е разчуло сред колегите, политиците и бизнесмените в Стара З. и това е сложило край на бизнеса му със сайта „Гласът на Стара З.“. В подадената касационна жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 3 ГПК. Твърди, че за периода от 11.05.2014 г. до 13.05.2014 г. е бил незаконосъобразно задържан в Д. „Д-р К.“, липсвало правно основание, въз основа на което да е задържан без негово съгласие или без окончателно съдебно решение. Като тези му изводи се следват от систематичното тълкуване на нормата на чл. 154, ал. 1, вр. чл. 153, ал. 3 ЗЗдр., вр. т. 1.7, под. 7 и 8 от приложение към Наредба № 24 от 07.07.2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт „ Психиатрия“, както и на императивната разпоредба на чл. 147, ал. 1 ЗЗдр. и на чл. 52, ал. 4 КРБ. Твърди, че не е изразявал желание да се лекува доброволно, не е давал информирано съгласие за преглед и лечение, не е подписвал съгласие за лечение. Посочва, че както актовете, така и последващите действия на Районен съд – Раднево за удължаване срока на временното лечение в болничното заведение за срок от 48 часа в периода от 13.05.2014 г. до 15.05.2014 г., са били без правно основание и са били опорочени. Нещо повече Районен съд – Раднево дори не е проверил истинността на фактите, описани в искането за задържането му от директора на Д. „Д-р К.“: явява ли се той пациент на болницата или е незаконно задържан там без правно основание /тоест отвлечен!/. Напротив, издаването на незаконна заповед за още 48 часа за задържането му, според него се явява нарушение на правата му и неимуществена вреда. Започнатото срещу него ч.н.д. № 223/2014г. за принудително лечение в Д. „Д-р К.“, [населено място] е приключило в негова полза. Същото му е нанесло неимуществени вреди: страх, че може да бъде вкаран насилствено в лудницата и срам от самото провеждане на делото. Поддържа, че тези обстоятелства не са анализирани и обсъдени обстойно и всестранно от Софийски градски съд, а именно, че всички тези вреди са му нанесени от Районен съд –Раднево. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в касационната жалба и в изложението, да се отмени въззивното решение и предявените искове се уважат. В касационната жалба са оставени въпросите: 1. Носи ли отговорност РС Р. за незаконно поставеното от него 48 часово задържане под стража /задържане в психиатрично заведение се приравнява към „задържане под стража“ според чл. 70 НПК/. 2. Носи ли отговорност РС Р., в съответствие с чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, вр. с ТР № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС за вреди, нанесени от започване на наказателно производство за принудително настаняване в лудницата, когато производството е приключило в полза на лицето, чието настаняване се иска? 3. Носи ли отговорност Районен съд – Раднево за това, че в нарушение на закона е образувал ч.н.д. № 223/2014 г. за принудителни медицински мерки спрямо лице, което не подлежи на такива? Поставените въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.решение № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението се сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС; Решение № 103 от 20.05.1922 г. по гр.д. № 2050/1921 г. на ВКС, IV г.о. и практиката на ЕСПЧ. Изтъква и основанието очевидна неправилност чл. 280, ал. 2 ГПК, поради допуснатите от СГС нарушения на приложими за този спор императивни правни норми, довели до несъвместим със закона резултат поради явна необоснованост и нарушение на правилата на формалната логика. Ответникът по касационната жалба Районен съд - Раднево не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. Производството по делото е образувано по искова молба на М. М. С., с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, с които се иска осъждане на Районен съд – Раднево да заплати на М. С. М. следните суми: 600,00 лева – имуществени вреди, от които 250,00 лв. пътни разноски на ангажирания от ищеца процесуален представител и 350,00 лв. адвокатско възнаграждение, 6 000,00 лева – пропуснати ползи, които ищецът не е могъл да реализира, поради невъзможността му да полага труд в периода от 13.05.2014г. до 15.05.2014г. за собствения си сайт „Гласът на Стара З.“ и 23 400,00 лева – неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, уплаха, безсъние, сънуване на кошмари в продължение на няколко месеца, фактът, че е се е разчуло сред колегите, политиците и бизнесмените в Стара З. и това е сложило край на бизнеса му със сайта „Гласът на Стара З.“, всички те следствие от твърдяно от ищеца незаконно задържане за 48 часа в периода от 13.05.2014 г. до 15.05.2014 г. От фактическа страна съдът е приел за установено следното: На 10.05.2014 г. в 14:00ч. М. М. С. е преведен от полицейски служители в Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място] след описани в епикриза с изх. № 333/10.05.2014 г. по описа на ЦПЗ – [населено място] прояви на физическа агресия и опасно поведение с диагноза: налудно разстройство коморбидно с разстройство вследствие употреба на алкохол. Параноялен синдром с агресивни прояви. На 10.05.2014 г. е изготвено и становище до Директора на болницата от лекуващия лекар д-р И. Д., с искане за настаняване на задължително лечение, предвид диагностицирането на М. М. С. с персистиращо налудно разстройство, разстройство вследствие употреба на алкохол, вредна употреба и описани прояви на физическа агресия към негови съседи. На 12.05.2014 г. становището на д-р И. Д. е заведено под вх. № 1196/12.05.2014 г., като със Заповед № 531/12.05.2014 г. на директора на болницата д-р Т. Т. на основание чл. 154, ал. 1 от ЗЗдр М. М. С. е настанен за временно лечение в болницата за срок от 24 часа. С искане с изх. № 1196/12.05.2014 г. за настаняване на задължително лечение по чл. 157, вр. чл. 154, ал. 3 и чл. 156 от ЗЗдр въпросната Заповед и Становището на лекуващия лекар са изпратени на Районен съд – Раднево, като освен това е отправена и молба за удължаване на срока на настаняването за задължително лечение на ищеца. Така и на основание чл. 154, ал. 2 от ЗЗдр. с Разпореждане от 12.05.2014 г. на Районен съд – Раднево по ч.н.д. № 223/2014г., ответната страна по спора е удължила срока на временното лечение в болничното заведение на лицето М. М. С. за срок от 48 часа в периода от 13.05.2014 г. до 15.05.2014 г. Съдът в Р. е насрочил съдебно заседание при условията на чл. 154, ал. 3 З.. на 15.05.2014г., предоставяйки правна помощ на М. М. С.. С протоколно определение от посочената дата, Районен съд – Раднево е прекратил производството по ч.н.д. № 223/2014г. Същото е отменено с Определение от 04.06.2014 г. по в.ч.н.д. № 1152/2014 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора и делото е върнато на Районен съд – Раднево за разглеждане по същество. Впоследствие с Определение № 25/10.06.2014 г. по ч.н.д. № 223/2014г. на районния съд, производството по делото е било отново прекратено на основание чл. 164, ал. 3 от ЗЗдр. – поради отпадане на предпоставките за настаняване на лицето. Същото се е основало на изискано от Д. „Д-р К.“ становище с изх. № 1182/10.06.2014 г., в което е посочено, че лицето е изписано от лечебното заведение и не поддържат искането за настаняване. От правна страна съдът е приел, че с нормата на чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 2 ЗОДОВ е предвидена отговорността на Държавата за вредите, причинени на граждани от съда, при прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени. Посочил е, че легитимиран да представлява държавата като процесуален субституент по исковете за обезщетение за вреди, претърпени в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 2 ЗОДОВ е съдът съгласно разрешенията, дадени в ТР № 5/2013 от 15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС. Прието е, че Законът за здравето урежда института на задължителното настаняване на лечение, в раздел втори на Глава пета „Психично здраве” – чл.155-165, като регламентира и материалноправните предпоставки и процедурата за постановяване на задължително лечение. Прието е още, че по силата на чл. 146-164 ЗЗдр., задължителното настаняване и лечение в психиатрично заведение на лица, засегнати от психически разстройства, се извършват с решение на районен съд. Тоест единствено съдът е компетентен да разпореди, ако е необходимо, хоспитализирането на дадено лице за задължително лечение. Съдът е приел че в ЗЗдр. са предвидени процедури за вземане на решения за принудително настаняване и лечение на лица, засегнати от психическо разстройство в т.нар. „извънредни“ или „спешни случаи“. В тези случаи, въпросното лице може да бъде временно настанено и подложено на лечение в болнично заведение за максимален срок от 24 часа с решение на директора на заведението. Това настаняване не се санкционира от съд, но в ситуации, налагащи продължаването на този срок, с оглед целите на специалния закон и предвид на констатираното психично разстройство, същото може да бъде продължено до 48 часа само с разрешение от районния съд по изрично искане на конкретното болнично заведение. Едва когато, последното счете, че състоянието на пациента изисква вземане на решение за провеждане на задължително лечение, тогава ръководителят на болничното заведение внася незабавно искане до съда, като се мотивира и прилага становище на психиатър относно състоянието на лицето. В последния случай, съдът преценява предпоставките за възлагане на изготвянето на съдебно-психиатрична експертиза, като в нея задължително участват прокурор, защитник, психиатър, задължително е участието на лицето, чието настаняване и лечение се иска, което се изслушва лично, с цел съдът да добие непосредствено впечатление за неговото състояние. За установяване на нуждата от задължително лечение на психичното разстройство съдът назначава съдебно-психиатрична експертиза. По време на провеждането на експертизата лицето не се подлага на лечение, освен при спешни състояния или след изразено информирано съгласие от лицето. Самото определение за назначаване на експертиза подлежи на обжалване и протестиране. Формиран е извод, че действащата уредба на задължителното лечение по ЗЗдр предвижда две отделни хипотези на настаняване и принудително лечение – по спешност по реда на чл. 154, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗдр. и при необходимост от провеждане на задължително лечение по реда на чл. 157 вр. 155 от ЗЗдр. Въззивният съд е приел за правилни разсъжденията на първоистанционния съд по повод на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, като по аргумент от чл. 5, § 1, б. „е“ от същата, за да бъде законно задържането на душевноболно лице, в това число и алкохолик, следва то да бъде основано на експертно заключение, че лицето страда от психично разстройство, чийто размер оправдава задържането /в този смисъл е Решение от 13.11.2012 г. на ЕСПЧ по делото на К. срещу България, по жалба № 33606/2005 г., Четвърто отделение/. В противен случай, конкретното задържане ще е извършено в нарушение на цитираната разпоредба на Конвенцията, респективно ще бъде породена отговорността на съда по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за вреди. Прието е от съда, че първоначално М. М. С. е бил задържан, в условията на спешност, за принудително настаняване и лечение в Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място] за срок от 24 часа по инициатива на медицинско лице – експерт на основание чл. 154, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗдр. на 12.05.2014 г. Впоследствие, по изрична молба на директора на болничното заведение до Районен съд – Раднево, по реда на чл. 154, ал.2 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗдр. с разпореждане от 12.05.2014 г. на Районен съд – Раднево по ч.н.д. № 223/2014 г. този срок е удължен с 48 часа за периода от 13.05.2014 г. до 15.05.2014 г. На 15.05.2014 г. е насрочено заседание по другата молба на болничното заведение за задължително настаняване и лечение на М. М. С. в Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място]. Посочено е, че твърдението на М. М. С. е било, че удължаването от ответната страна по делото с 48 часа на задържането му, в условията на спешност в болничното заведение е незаконосъобразно и от него търпи вреди. Въззивният съд е приел за правилно отхвърлянето от първоинстанционния съд на тези претенции от ищеца, тъй като изначално извършените действия от Районен съд – Раднево, обективирани в разпореждане от 12.05.2014 г. на районния съд по ч.н.д. № 223/2014г. не изпълват фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. В тази част, ч.н.д. № 223/2014г. не е било отменяно. Прието е, че впоследствие, прекратяването на ч.н.д. № 223/2014 г. касае другото искане за задължително настаняване и лечение по реда на чл. 154, ал. 3 вр. чл. 157 вр. чл. 155 ЗЗдр на Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място]. Приел е, че правилно и законосъобразно Районен съд – Раднево е удължил срока на задържането в условията на спешност на М. М. С. в болничното заведение, доколкото неговото разпореждане не е било своеволно, напротив – било е основано на експертно заключение – становище на лекуващия лекар д-р И. Д., че към 12.05.2014 г. лицето страда от психично разстройство. По този начин, съобразно действащата уредба на задължителното лечение по ЗЗдр, предвиждаща всякога консултиране с лекар като предварително условие за решението на съда в хипотези на налагане на задължително настаняване и лечение, ведно с практиката по чл. 5, § 1, б. „е“ от Конвенцията, настаняването за временно лечение за 48 часа в периода от 13.05.2014г. до 15.05.2014г., е приел, че се явява законно и обосновано. Към датата на процесното разпореждане на ответната страна, е било налице годно правно основание, което да обуславя продължаването с 48 часа на настаняването за временно лечение на М. М. С. в болничното заведение. Прието е, че с Определение от 15.05.2014 г. по ч.н.д. № 223/2014г. на Районен съд – Раднево е прекратено производството по искането за задължително настаняване и лечение на лицето М. М. С., поради процесуална невъзможност за разглеждане на делото на друга дата с оглед изтичане на 48 часовия срок. М. М. С. е бил изписан от болничното заведение. Посочено е, че не прекратяването на ч.н.д. № 223/2014г. е послужило за освобождаване на лицето от болничното заведение, а изтичането на законово определения срок в чл. 154, ал. 2 от ЗЗдр. Впоследствие определението за прекратяване е било протестирано от Районна прокуратура – Р. и отменено от Окръжен съд – Стара Загора, а делото върнато на Районен съд – Раднево за разглеждане по същество. С постъпило становище с изх. № 1182/10.06.2014 г. на Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място], последната е заявила, че не поддържа искането си по чл. 154, ал. 3 вр. чл. 157 ЗЗдр по отношение на лицето М. М. С.. По изложените аргументи по-горе, въззивният съд е приел, че възраженията на ищеца относно незаконосъобразността на първоинстанционното решение, което било постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и ЕСПЧ, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Като неоснователни е приел, и че следва да бъдат отхвърлени и възраженията на ищеца, следващи от твърдените процесуални нарушения на СРС по повод на отправените доказателствени искания към него. Въззивният съд е допълнил, че видно и от доказателствата по делото, първоинстанционният съд нееднократно е предоставял възможност на М. М. С. да ангажира доказателства във връзка с твърденията си за претърпени вреди, в това число и възможността да ангажира допуснатите му гласни доказателствени средства посредством разпит на посочен от него свидетел, включително при режим на призоваване по делегация, от която същият не се е възползвал. Относно отправените с писмена молба от 19.04.2021 г. по в.гр.д. № 2834/2020г. по описа на СГС, доказателствено искане към въззивния съд за назначаване на съдебна психолого-психиатрична експертиза, е приел, че същото е недопустимо, поради настъпилата преклузия по чл. 266 от ГПК. Касателно искането в същата молба за служебно изискване на фактурни справки за политическа реклама в периода м.май-м.юни 2014 г. от конкретни уебсайтове, е посочил, че същите справки са неотносими към предмета на делото, поради което това искане е оставил без уважение. Въззивният съд е счел за неотносимо и предоставеното с молба от 31.08.2022 г. като писмено доказателство Решение № 103/20.05.2022 г. по гр.д. № 2050/2021 г. по описа на ВКС, IV г.о, тъй като обстоятелствата, които се иска да бъдат установени с представения документ е приел за неотносими към предмета на настоящия спор и с тях няма да се изяснят релевантни към предмета на делото факти. Посочил е, че въпросното решение касае правен спор между Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място] и М. М. С. за противоправно задържане на ищеца в психиатричното заведение за периода от 10.05.2014 г. до 12.05.2014 г. Посочил е, че дори в него се сочи, че за периода от 13.05.2014 г. до 15.05.2014 г. е имало правно основание за неговото настаняване за лечение в болничното заведение, разрешението на районния съд по чл. 154, ал. 2, вр. ал. 1 от ЗЗдр. При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в касационната жалба и в изложението, тъй като същите не представляват правни въпроси, а касаят правилността на обжалваното решение и са основания за касационна отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. В т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС изрично дефинира правният въпрос като такъв, който е свързан с решаващите правни изводи на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат. Поставените от касатора въпроси, съобразно тази дефинитивност на общото основание, не са релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този извод се налага първо поради това, че те са фактически, а не правни - свързани са с конкретните факти по конкретния спор и съдържателно са обосновани от твърдения на касатора, а не от формираните правни изводи на въззивния съд. С въззивното решение са изведени изводи, че съдът е легитимиран да отговаря по искове по чл. 2 ЗОДОВ само във връзка със случаите по ал. 1, т. 1, пр.2 при прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени./така изрично ТР № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС/. Прието е, че след като производството по делото е било прекратено с оглед отпадналата впоследствие непосредствена необходимост от провеждане на задължително лечение и след като спешното състояние е било овладяно и лицето е освободено незабавно след изтичане на определените за това срокове, то не следва да бъде ангажирана отговорността на Държавата, чрез районния съд. В случая не е налице отменен акт по задължително настаняване и лечение на С.. Тъй като поставените въпроси от жалбоподателя не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Жалбоподателят е цитирал Решение № 103/20.05.2022 г. по гр.д. № 2050/2021 г. по описа на ВКС, IV г.о по чл.290 ГПК, с което е разгледан предявен иск от жалбоподателя с правно основание чл. 49 ЗЗД срещу Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място] за противоправно задържане в психиатричното заведение за периода от 10.05.2014 г. до 12.05.2014 г. Същото решение е неотносимо към решаващите правни изводи на въззивния съд, тъй като съставът на ВКС се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД в хипотеза, различна от настоящата. Освен посоченото съдът съобразява, че жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по всеки от поставените въпроси, а именно какво е значението на всеки въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Т очното прилагане на закона, по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. С оглед на посоченото съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя. В изложението жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Това основание в случая не се установява. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който се установява само от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение на Софийски градски съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение