Определение № 432 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1904/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. С. Г., чрез процесуалния представител адв. П. К., против въззивно решение № 57/17.02.2023 г., постановено по в. т. д. № 722/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 270/19.07.2022 г., постановено по т. д. № 342/2022 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, поправено с решение № 295/21.09.2022 г., постановено по същото дело, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения от Т. С. Г. с правно основание чл.432 КЗ иск против „ЗК ЛЕВ ИНС“ АД за заплащане на сума над присъдените 15 000 лв. до претендираните 30 000 лв., частично от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие открито счупване на костите на дясната подбедрица в долната трета и контузия на главата в резултат на ПТП, настъпило на 21.02.2019 г. около 19,00 часа по път ІІІ-565, причинено от Х. А. А., при управление на лек автомобил – ВАЗ 2107 с рег. [рег.номер на МПС], с валидна застраховка „гражданска отговорност“, който ударил отзад попътно движещата се каруца, управлявана от Т. С. Г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 01.12.2020 г. до окончателното му заплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение.Иска се отмяната му и уважаване на предявения иск до пълния предявен размер. В изложението за допускане до касационно обжалване се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване?“; 2. „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка?“; 3. „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?“; 4. „Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата /в случая движение с малко превишена скорост/ основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат при доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?; 5. „Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия на пострадалото лице, които нормативно са вменени в задължения, в резултат на което е настъпил вредоносни резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем – може ли приносът да е хипотетично предполагаем?“; 6. „При отчитане на съпричиняването следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?“; 7. „Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?“; 8 „Липсата на обсъждане в пълното и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение?“ и 9. „Несъответствието на фактическите изводи на съда, както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи с приложение на относимата и приложима правна норма?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – първият с решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г., III г. о. и решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о., вторият с решение № 147/05.12.2017 г. по гр. д. № 60341/2016 г., I г. о. и решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., II т. о., третият с решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., II т. о., четвъртият и петият с решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г., I т. о., решение № 6/03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г., III г. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г., II т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г., II т. о., решение № 97/10.02.1968 г. по н. д. № 1359/1967 г., III н. о., решение № 322/28.02.1973 г. по н. д. № 234/1973 г., III н. о., шестият с решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г., II т. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г., II т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., II т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г., II т. о. и решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г., II т. о., седмият и осмият с ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г., ОСГК, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК, решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о., определение № 1006/15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г., III г. о., решение № 11/21.04.1994 г. по гр. д. № 4900/1993 г., III г. о., а деветият с ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г., ОСГК. Поддържа, че решението е очевидно неправилно по съображения изложени в касационната жалба. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация „ЗК ЛЕВ ИНС“ АД, подаден чрез адв. Вл. Д., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото не са били спорни предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина /установени с решение № 1040/09.07.2021 г., постановено по а. н. д. № 3820/2021 г. на Районен съд - Пловдив, с което Х. А. А. е признат за виновен за това, че на 21.02.2019 г. на път ІІІ-565 в района на 18 –ти километър в отсечката [населено място] – [населено място], обл. Пловдив при управление на МПС – лек автомобил ВАЗ, модел 2107 с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение – чл. 20, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост е причинил на Т. С. Г. средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 НК, изразяваща се в счупване на двете кости на дясната подбедрица, довели до трайно затрудняване на движението на десен долен крайник за срок по-голям от един месец – престъпление по чл. 343, ал.1, б. „б“, пр. второ във вр. с чл. 342, ал. 1 НК с чл. 78а, ал. 1 НК, като е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба/ и наличието на валидно застрахователно правоотношение между деликвента и ответното застрахователното дружество по застраховка „гражданска отговорност“. Спорни са били въпросите относно справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване. Въззивният е приел, че справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е равностойно на сумата от 30 000 лв. Отчел е,че на ищеца е причиненото телесно увреждане, представляващо средна телесна повреда, за което е установен период на възстановяване около 3-4 месеца, както и контузия на главата, оздравителния период за която е отминал за 10-15 дни, без налични данни за усложнения, първата от които увреди е обусловила невъзможността на ищеца да се обслужва сам и е наложила ползването на помощ от близки за определен период от време. Отчел е и младата възраст на увредения, чийто начин на живот се е променил за период от около 3 месеца, както и липсата на остатъчни увреди, извън болки в крака, които според вещото лице по приетата СМЕ са вследствие непроведено адекватно лечение. По възражението за съпричиняване съдът е приел, че приносът на пострадалия е равен с този на водача на лекия автомобил и определеното справедливо обезщетение от 30 000 лв. следва да бъде намалено до 15 000 лв. Посочил е, че по делото не е установено, управляваната от ищеца каруца да е била оборудвана с необходимите, съгласно чл. 71, ал.1 ЗДвП два бели или жълти светлоотразителя отпред, два червени светлоотразителя отзад и отзад вляво светещо тяло, излъчващо бяла или жълта добре различима светлина. Липсват данни и досежно факта, че ищеца е управлявал каруцата със светлоотразителна жилетка, каквото задължение има, съгласно чл. 106, ал.2 ЗДвП, предвид установената по време пътно – климатична обстановка. Приел е за невярно твърдението на ищеца, че единствено несъобразената скорост на движение на лекия автомобил е причина за станалото ПТП. Позовавайки се на приетата автотехническа експертиза е посочил,че скоростта на движение на лекия автомобил е бил 89 км/ч ,т.е. в рамките на разрешената скорост от 90 км. и при тази конкретна пътна обстановка,както и дължината на конкретната видимост към каруцата ,в случай,че е била със В цитираната от касатора практика на ВС и ВКС действително е светещи светлини е приел че, водачът на лекия автомобил би могъл да спре в момента, в който забележи каруцата. Освен това при движение на каруцата върху пътя, максимално вдясно, то най-вероятно удар не би настъпил.При така установеният факт,че каруцата е била необозначена,както и водача й,съдът е приел,че пострадалия Г.,като водач на трудно забележимата каруца е съпричинил в равна степен настъпилото ПТП. Настоящият състав на Върховния касационен съд при проверка на основанията по чл.280,ал.1 ГПК,намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване,поради следното: Въззивното решение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, поради което въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора с формираните от съда изводи относно основателността на исковете. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият и вторият въпроси са формулирани некоректно и почиват на неправилно тълкуване на мотивите, изложени от въззивния съд. Изводът за наличие на съпричиняване е основан не на предположение, а на събраните по делото писмени и гласни доказателства, които безпротиворечиво установяват, че каруцата не е била снабдена с изискуемите съгласно чл. 71, ал. 1 ЗДвП светлоотразители и светлини,както и от своя страна водачът не е бил с поставена светлоотразителна жилетка, каквото задължение има съгласно чл. 106, ал. 2 ЗДвП, предвид че ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието. Освен това, ако водачът на каруцата се е движел максимално вдясно на платното за движение, движещият се в същата посока автомобил не би го закачил. Въпросите от трети до шести включително са обусловили правните изводи на съда, но не са решени в противоречие с практиката, каквото е настояването на касатора. прието, че само по себе си нарушението на установени в ЗДвП и в ППЗДвП правила не е основание за приемане на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимо обезщетение, а е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. В настоящия случай е установено безспорно наличието на причинна връзка и съдът при определяне степента на съпричиняването е съпоставил тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да установи действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие,като е съобразил и константната практика,че разпределянето на отговорността на всеки от тях е в зависимост от конкретната преценка на обстоятелствата при всеки отделен случай. Въззивният съд не е допуснал отклонение от цитираната от касатора практика на ВКС, а правилността на тези констатации не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите от седми до девети, включително касаещи задълженията на въззивния съд, отговарят на общото основание за допускане, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика /включително цитираните от касатора съдебни решения на ВКС/. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си всички наведени от страните доводи и възражения, събраните по делото доказателства заедно и поотделно, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права, излагайки собствени мотиви както по отношение на възражението за съпричиняване на вредите, така и относно размера на дължимото обезщетение. Така зададени въпросите, преценени и във връзка с наведените съображения, са относими към правилността на направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и относимите към предмета на доказване факти и по същество представляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.