Определение № 629 от 03.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 276/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Банка ДСК“ АД против определение №843/19.12.2022г. по ч.т.д.№683/2022г. на Варненски апелативен съд. С него е оставена без уважение частната жалба на „Банка ДСК“ АД против определение №1666/09.11.2022г. по т.д.№780/2021г. на Варненски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност по потребителски спор. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение. Касаторът счита за неправилен решаващия извод на съда, че в процесния случай следва да се приложи защитната компетентност по потребителски договори, съгласно чл.17 и сл. от Регламент (EС) №1215/2012 на Европейския парламент и Съвета от 12.11.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Поддържа, че договорът между страните е сключен по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/ и кредитът е предоставен на ответника за финансиране на обучение, с цел придобиване на професия - лекар. Касаторът се позовава на чл.5 ал.1 т.1 от ЗКСД – целево отпускане на кредита, за заплащане таксите за обучение за целия или за част от периода на обучение, съгласно учебния план, както и на чл.21 ал.2 от ЗКСД, според който усвояването на кредита става чрез директен превод по сметка на висшето училище или научна организация, без в нито един момент сумите да са на разположение на кредитополучателя, за да се разпореди той със същите за други цели - закупуване на стоки или услуги, в качеството на потребител. Също изтъква, че дори да се приеме за приложима защитната компетентност по чл.17 от Регламента, съдът неправилно е приел за установено постоянно местоживеене на ответника М. Е. С. във Федерална република Германия. Оспорва правилността на констатацията на въззивния съд за местоживеенето на ответника единствено въз основа на удостовереното по реда на Регламент (EО) №1393/2007 връчване на съдебните книжа – чрез оставяне на документите в пощенската кутия, без установен контакт с адресата или с лице, което да е потвърдило местоживеенето му на адреса в [населено място]. Касаторът счита, че се касае за неизвестно местоживеене на ответника, в която хипотеза намира приложение разрешението, дадено в решение по дело С-327/2010г. на СЕС и съответно компетентен да разгледа спора е българският съд, след като ответникът е напуснал посочения в договора за кредит адрес в страната, без да посочи новия си адрес и актуалният му адрес е неизвестен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК, като поставя следните въпроси: 1 / С оглед преценка за приложението на разпоредбите за защитната компетентност при потребителски спорове по Регламент (EС) №1215/2012, обстоятелството, че по делото е удостоверено връчване на съдебните книжа на ответника, по реда на Регламент (EО) №1393/2007 само по себе си води ли до извод, че лицето има местоживеене в съответната държава – членка, в която е извършено връчването, ако връчваните документи са поставени в пощенската кутия на адреса, без да е установен контакт със самия адресат или негов близък, който да потвърди, че лицето живее там?; 2/ Следва ли сезираният съд да положи необходимите усилия да установи настоящото местоживеене на ответника, включително да провери, дали ответникът има местоживеене в друга държава – членка, като за тази цел, в съответствие с Общностното право / чл.62 пар.2 от Регламент (EС) №1215/2012/ приложи правото на тази държава членка? По първия въпрос поддържа наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а по втория въпрос се позовава на хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК, като поддържа противоречие с приетото в решение по дело С – 327/10 на СЕС Hypotecni banka срещу U. M. L.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. С определение №1666/09.11.2022г. по т.д.№780/2021г. на Варненски окръжен съд е прекратено производството, образувано по искове на „Банка ДСК“ АД срещу М. Е. С., германски гражданин с правно основание чл.430 ал.1 и ал.2 от ТЗ вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл. 86 ал.1 от ЗЗД, за осъждане ответника да заплати на ищеца 108196,02 лева – главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен по реда на ЗКСД на 21.02.2014г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, сумата 8751,86 лева - договорна лихва и сумата 465,85 лева – мораторна лихва. Съдът е счел, че предмет на спора е осъдителен иск срещу потребител по договор за потребителски кредит, който е германски гражданин, няма актуална адресна регистрация в Република България и видно от изисканата от ОД на МВР – В. информация е имал статут на продължително пребиваващ в Република България до 31.12.2019г. Посочил е, че след като ответникът няма местоживеене в България, съгласно чл.18 т.2 от Регламент (EС) 1215/2012 претенциите срещу него не могат да бъдат разгледани от български съд. Съобразил е, че между страните по договора липсва сключено споразумение по смисъла на чл.19 от Регламента, предоставящо компетентност на българските съдилища, както и липсата на отговор от страна на ответника, след като същият е бил призован редовно във Германия по реда на Регламент (EО) №1393/2007, от който да се направи извод за пророгация на компетентност. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че банковото кредитиране по ЗКСД покрива характеристиките на потребителски договор по чл.17 от Регламент (EС) №1215/2012, тъй като договорът с предмет доставка на финансова услуга е сключен от студент, неприключил обучението си, поради което не би могъл да се зачете като договор за финансиране на професионална дейност. След съвкупна преценка на релевантните факти: преустановяване на статута на постоянното пребиване на кредитополучателя на регистриран в България адрес и наличието на официално удостоверяване за извършено връчване в съответствие с правото на държавата, където се намира адресът на кредитополучателя, обявен като последно известен според твърденията на кредитора, е формирал извод, че ответникът е с местоживеене във Федерална република Германия. Приел е, че върнатият от германския съд формуляр за връчване по реда на Регламент (EО) №1393/2007 не установява промяна на местожителството на ответника в Германия, а удостоверява единствено невъзможност за осъществяване на пряка връзка от пощенския служител поради липса на достъп до жилището при наличие на явно обозначена пощенска кутия за кореспонденция. Предвид последното, съдът е приел, че не е налице хипотеза, аналогична на описаната в решение по дело С – 327/2010г. на Съда на ЕС, където актуалното местопребиваване на ответника в държава – членка не е известно. Изтъкнал е, че с връчването, сертифицирано по реда на Регламент (EО) №1393/2007, е потвърдена фактическата връзка на потребителя с Германия, чийто гражданин е той. Поради това е посочил, че компетентен да разгледа спора е само съдът във Федерална република Германия съгласно императивното правило на чл.18 пар. 2 от Регламент (EС) №1215/2012. Счел е за изцяло неоснователно позоваването на допустимо дерогиране по чл.19 пар.3 от Регламента на специалната компетентност по потребителските спорове. Посочил е, че в договора липсва каквото и да е споразумение, което да визира избор на компетентен съд, а посочената от ищеца уговорка, че за неупоменатите в договора въпроси се прилагат разпоредбите на ЗКИ, наредбите за прилагането му и други актове, би могла да се отнесе само до избор на приложим материален закон, но не и до споразумение относно компетентния съд, с което потребителят се отказва от гарантираната му от закона защита. Въззивният съд алтернативно е посочил, че дори да се приеме за включено в договора споразумение за възлагане на компетентност, то договорена компетентност на български съд би била в противоречие с националния закон на „избрания“ съд, доколкото според чл.117 ал.3 от ГПК споразумение за избор на съд по спор срещу потребител може да има действие само ако е сключено след като спорът е възникнал. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставените от частния касационен жалбоподател въпроси са свързани с предмета на спора, но по отношение на тях не са обосновани допълнителните предпоставки за достъп до касационно обжалване. И двата въпроса са свързани с оплакването в жалбата, че при преценката за липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора въззивният съд се е отклонил от практиката на Съда на ЕС, обективирана в решение по дело С-237/2010. В същото решение Съдът на ЕС е дал задължително тълкуване, че „когато потребител, който е страна по договор за кредит, съдържащ задължение за уведомяване на съдоговорителя за всяка промяна на адреса, прекрати местоживеенето си, преди срещу него да бъде заведено дело за нарушаване на договорните му задължения, съдилищата на държавата членка, на чиято територия се намира последното известно местоживеене на потребителя, са компетентни да разгледат това дело, когато не успяват да определят действително настоящо местоживеене на ответника и не разполагат с доказателства, позволяващи им да направят извод, че ответникът в действително има местоживеене извън територията на Съюза“. При постановяване на обжалваното определение Варненски апелативен съд не се е отклонил от практиката на Съда на ЕС. Съобразявайки събраните по делото доказателства, че ответникът няма актуална адресна регистрация в Република България и статутът му на продължително пребиваващ в страната гражданин на ЕС е бил със срок до 31.12.2019г., въззивният съд е приел за установено, че ответникът няма местоживеене в Република България. При този извод съдът не е приложил буквално разпоредбата на чл.18 от Регламент (EО) №1215/2012 / предвиждаща, че д ругата страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят/ и не е формирал извода си за липса на международна компетентност само при тези данни, а е изследвал възможността ответникът да бъде намерен на втория посочен в договора за кредит адрес за кореспонденция в [населено място], Федерална република Германия. Именно отчитайки, че в друга – държава членка на ответника – потребител са били редовно връчени книжа по реда на Регламент (EО) №1393/2007, според приложимото процесуално право на тази държава, въззивният съд е формирал извод, че местоживеенето на ответника не може да се счита за неизвестно. По този начин въззивният съд е разгледал наличието на предпоставките, разяснени от Съда на ЕС в решение по дело С-237/2010, при които съдът по последното известно местоживеене на потребителя е компетентен да разгледа дело срещу него, а именно потребителят да не е изпълнил поето с договора задължение да уведоми съдоговорителя за промяна на адреса си и съдът да не успее да определи действителното настоящо местоживеене на ответника. Изцяло в съответствие с изложените от Съда на ЕС съображения, е изводът на въззивния съд за отсъствие на тези предпоставки. В мотивите на решението по дело С-237/2010 изрично е посочено, че в разглежданата от Съда на ЕС хипотеза запитващата юрисдикция е установила, че ответникът не пребивава на нито един от известните й адреси. В настоящия случай липсват данни, че ответникът е напуснал втория от двата посочени в договора за кредит адреси, а именно адреса си във Федерална република Германия, съответно не е налице идентичност с визираната в решение по дело С-237/2010 хипотеза. Поради това не е обоснована посочената в разпоредбата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК допълнителна предпоставка за достъп до касация. Частният касационен жалбоподател не е установил и наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, с която обосновава допускането на касационно обжалване по първия поставен в изложението въпрос. Съгласно задължителните указания в т.4 на ТР №1/2010 г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, х ипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна, или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Поради това и отговорът на релевантния за решаването на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на тази правна норма, би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая не се сочи неясна или противоречива по съдържание правна норма, която според касатора въззивният съд е следвало да приложи при преценката на официално удостовереното от германския съд връчване на съдебните книжа. Въпросът предполага проверка на правилността на изводите на въззивния съд относно обстоятелствата, удостоверени с формуляра по чл.10 от Регламент (EО) №1393/2007 „Удостоверение за връчване на документи“ и с допълнително предоставените от германския съд доказателства относно извършеното връчване. Съответно отговорът на въпроса предполага да се провери извършената от съда преценка на съдържанието на събраните по делото доказателства, а според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по селекция на касационните жалби и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд