Определение № 1797 от 10.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 406/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. В. К. К., чрез адвокат К. Ц., обжалва решение № 303 от 18.07.2024 г. по в.т.д. № 295/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, 3-ти граждански състав, в частта, с която е потвърдено решение № 86 от 16.02.2024 г. по т.д. № 192/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, X. състав, с което е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск за разликата над сумата от 15 000 лв. до 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на ПТП, станало на 20.06.2019 г., както и с което решение е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател иск за разликата над сумата от 752,88 лв. до 1485,76 лв., представляваща обезщетение за претърпените от жалбоподателя имуществени вреди, изразяващи се в платени средства за лечението и възстановяването му от горепосоченото ПТП, ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 23.03.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба сочи основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на евентуално претендираното адвокатско възнаграждение на другата страна. В изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание съгласно чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Правилна ли е преценката на въззивния съд за еднаква степен на принос (50%) за настъпване на ПТП на пострадалия пешеходец и мотоциклетиста, с оглед на данните по делото /вкл. и досъдебното производство/ и с оглед практиката на Върховния касационен съд по сходни случаи? Съобразил ли се е въззивният съд с практиката на Върховния касационен съд, че на пътя отговорността на водачите на МПС е значително по-висока от тази на пешеходците? – противоречие с: решение № 96 от 15.10.2012 г. по т.д. № 936/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 43 от 16.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 39 от 16.07.2010 г. по т.д. № 551/2009 г. на ВКС, II т.о. 2.Правилен ли е изводът на въззивния съд за нарушаване на чл.113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП от страна на пострадалия пешеходец при положение, че данните по делото сочат, че инцидентът е станал на трилентов двупосочен път /на широк булевард с широк остров между двете пътни платна, без ограждения/. В такъв случай не намира ли приложение разпоредбата на ал. 2 на чл. 113 от ЗДвП, съгласно която пешеходецът не е в нарушение при пресичане извън обозначените за това места? – противоречие с: решение № 96 от 15.10.2012 г. по т.д. № 936/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 43 от 16.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 39 от 16.07.2010 г. по т.д. № 551/2009 г. на ВКС, II т.о. ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, чрез юрисконсулт П. Н., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирана да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, в обжалваните части, в частта, обжалвана от застрахователя за разликата над присъдените, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, 10 000 лв, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта от ищеца, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над присъдените 15 000 лв до напълно предявения размер от 30 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта относно отхвърления иск за имуществени вреди за разликата над 752,88 лв до напълно предявения размер от 1485,76 лв, въззивният съд е приел, че В. К. К., е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, както и имуществени вреди, получени като пряка и непосредствена последица в резултат на ПТП, реализирано на 20.06.2019 г., в [населено място]. С оглед частично влязлото в сила решение, е прието наличието на сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и настъпването на пътно-транспортно произшествие. Определено е, че спорен е въпросът относно размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, претърпените болки и страдания, в резултат на причинените телесни увреждания на пострадалото лице, както и наличието или отсъствие на съпричиняване от пострадалото лице. За да определи точния размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд се е позовал на задължителната съдебната практика, ППВС № 4/1968 г. и трайната практика на ВКС, като е приел, че съгласно разясненията на ВС и ВКС, справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. При определяне справедлив размер на обезщетението за претърпени болки и страдания, вследствие на телесни увреждания, следвало да се съобразят редица факти като брой и характер на уврежданията, срока за възстановяване, претърпените физически болки и неудобства в ежедневието, последиците във физическото и психическо състояние на пострадалия. Въззивният състав е приел, че с изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза, са установени уврежданията на пострадалото лице, изразяващи се в счупване на долната челюст, в областта на брадата и към лявата долночелюстна става, частично счупване на короната на първи горен ляв зъб, разкъсно-контузна рана по брадичката, разкъсно-контузна рана по лигавицата на долната устна, охлузване по кожата на долната устна, охлузвания по гърба на носа, кръвонасядания по клепачите на двете очи, кръвонасядания по гръдния кош и корема, кръвонасядане по дясното бедро. Счупването на долната челюст в областта на брадата и към лявата долночелюстна става е довело до счупване на челюст. Прието е, че непосредствено след произшествието пострадалият, най–вероятно, е изпитвал на моменти до умерени по интензитет болки и страдания, които в хода на оздравителния процес постепенно са намалявали до пълното им изчезване след неговото приключване. Пълният възстановителен процес, който реституирал функцията на долната челюст при такъв вид травматични увреждания, продължавал средно между 3 - 4 месеца, като в рамките на 28 до 40 дена била фазата на костно зарастване, а до четвъртия месец било узряването на костния мост, която втора фаза не пречела на връщане на функциите на долна челюст. Счупването на долната челюст на две места, а именно открито в областта на брадата и закрито в ляво, в областта на левия кондилен израстък на долна челюст, било травма в лицево-челюстната област, която налагала оперативното наместване чрез репозиция, фиксация и имобилизация на челюстите с меко еластична тяга на долната към горната челюст. Прието е, че към момента на приключване на устните състезания пред първата инстанция, пострадалият бил с напълно възстановена говорна и дъвкателна функция. По време на възстановителния процес пострадалият е изпитвал ограничения при дъвчене и говорене в рамките на срока на проведеното лечение и затруднения за срока на домашно-амбулаторното наблюдение и режим, но не повече от 3 - 4 месеца от момента на травмата. С оглед изслушаните свидетелски показания, въззивният съд е приел, че около 2 - 3 месеца пострадалият е бил с шина. Хранел се със сламка. Най - малката гримаса и движение му причинявали болка. Пишел с химикал на лист, тъй като не можел да говори. Хранил се с течни пасирани храни, които не трябвало да са много топли или студени, тъй като изпитвал болка. При тези данни по делото, въззивният съд е намерил, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 30 000 лв. било съобразено с характера и тежестта на причиненото увреждане и произтичащите от него неблагоприятни последици. Установено било, че ищецът е търпял значителни неудобства в своето ежедневие (невъзможност да се храни нормално, нарушаване обичайния ритъм на живот, социална изолация), които са довели до влошаване на качеството му на живот. Прието е, че от значение също така при преценка интензитета на неимуществените вреди била претърпяната психическа травма, изразяваща се в страх, несигурност, безпокойство, депресивност, която за продължителен период от време оказала негативно въздействие на психиката на пострадалото лице. Взети са предвид всички увреждания в тяхната съвкупност, включително счупване на короната на първи горен ляв зъб, разкъсно-контузна рана по брадичката, разкъсно-контузна рана по лигавицата на долната устна, охлузване по кожата на долната устна, охлузвания по гърба на носа, кръвонасядания по клепачите на двете очи, кръвонасядания по гръдния кош и корема, кръвонасядане по дясното бедро, които също са му причинили болки и страдания. По отношение на оплакването относно приетия от окръжния съд процент на съпричиняване от 50 %, въззивната съдебна инстанция е намерила същото за неоснователно. Възприет е механизмът на пътно-транспортно произшествие, като е прието, че на 20.06.2019 г., в [населено място] около 23.40 ч. на осветен участък на [улица]В. А. В. при управление на мотоциклет „Я.“ с рег. [рег.номер на МПС] ударил пресичащия пътното платно В. К. К.. С оглед заключението на вещото лице е прието, че скоростта на мотоциклетиста, непосредствено преди задействане на спирачната система била около 86 км/ ч., но ако не спирал с максимална интензивност, а например с 50% от нея, скоростта би била около 54 км/ ч., а ако е реагирал в един следващ момент от навлизане на пешеходеца на пътното платно - около 51 км. ч. При движение на мотоциклета със скорост 80 - 100 км/ч., водачът нямал техническа възможност да го преустанови преди мястото на удара, тъй като изминатият път от навлизане на пешеходеца до мястото на удара бил по-малък от опасната зона на спиране. Ако се приемело, че мотоциклетът се е движел със скорост от около 50 км/ч или по - голяма, тогава той се е намирал на разстояние не по - малко от 113 м. от мястото на удара. Прието е, че с оглед влязлата в сила присъда следва да се приеме наличието на противоправно поведение на водача на мотоциклета, застрахован водач, при нарушение на изискването на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, като бил управлявал мотоциклета с несъобразена съобразно пътните условия скорост на движение с конкретната пътна обстановка и невъзможност да намали скоростта или спре при възникване опасност на пътя. В процесния случай, дори и да се приемело, че мотоциклетистът се е движел със скорост от 50 км./ ч., която била в рамките на разрешената, като се имало предвид, че участъкът от пътното платно, където е станало произшествието, е бил осветен, той е имал възможност да забележи тримата пешеходци в момента на предприемане пресичане на пътното платно на разстояние 113 м. от мястото на удара и да избегне произшествието, тъй като в този случай опасната зона на спиране от 43.25 м. била в рамките на зоната му на видимост. От своя страна, с поведението си пострадалият също бил допринесъл за настъпване на вредите, тъй като в нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДП бил предприел пресичане на пътното платно извън определените за това места (на пешеходна пътека) и без да се съобрази с приближаващия се мотоциклет, към когото е имал видимост и следвало да пропусне. Преценени, съобразно своята тежест и значение, допуснатите от двамата участници в движението нарушения на правилата за движение в еднаква степен били допринесли за настъпване на пътно-транспортното произшествие, поради което правилно определеното обезщетение било редуцирано с 50%. По отношение наличието на употреба на алкохол от страна на пострадалия, въззивният съд е приел, че това обстоятелство не е в причинно-следствена връзка с увреждането, тъй като не представлявало нарушение на правило за движението по пътищата обстоятелството на предприето пресичане от страна на пешеходеца на пътното платно, обяснявало рискованото и лекомислено поведение на ищеца да предприеме пресичане на пътното платно извън обозначените за това места и без да съобрази приближаващия се мотоциклет. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установява наличието на основания за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Поставените от касатора правни въпроси в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не съответстват на предвидените изисквания на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както посочената норма е разяснена в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото тълкувателно решение, поставеният правен въпрос, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството на основание чл. 288 от ГПК касационната инстанция трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода на конкретното дело и е обусловил изводите на въззивния съд по предмета на спора. Дали изводите на съда, установяването на фактите чрез анализ на доказателствата са правилни, както и направените изводи относно съществуването на спорното право, не могат да се преценяват относно тяхната законосъобразност и обоснованост в производството по селекция на касационните жалби. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за отмяна на решението на въззивния съд, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК. Предвид това разграничение, в конкретния случай, формулираните от касатора въпроси, не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като са свързани с преценка на правилността на изводите на въззивния съд. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. При този изход на делото в настоящето производство, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП. Не може да се разгледа направеното възражение за прекомерност от касационния жалбоподател, тъй като в случая липсва заплатено адвокатско възнаграждение на процесуален представител на ответника по касационната жалба. Възнаграждението на представляващия ответника юрисконсулт е нормативно определено и следва да се присъди в размер на 150 лв. Така мотивиран Върховният касационен съд