Определение № 1463 от 25.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2684/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 173 от 20.02.2024г. по гр. д. № 1519/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 05.04.2023г. по гр.д. № 5177/2022г. на Софийски градски съд и е постановено отхвърляне на предявения от Е. Л. Р. срещу Столична община положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищецът Е. Л. Р. е собственик на поземлен имот ***, област С., община С., [населено място], район С.,[жк], м.“Ю. г. т. 3“, вид собственост: общинска частна, вид територия - урбанизирана, начин на трайно ползване - незастроен имот за жилищни нужди, площ 6 414 кв.м., стар номер *, квартал 62, парцел *- *, като придобит по давност. Касационната жалба е подадена от ищеца по иска Е. Л. Р., чрез адв. Т. Т.. Поддържа се неправилност на съдебния акт. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се поставят въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, свързани с: 1/ последиците от неподаване на своевременен отговор на исковата молба и правомощията на съда при преценка основателността на претенцията в такъв случай; преклудирането възможността на ответника за противопоставя възражения при непредставяне отговор на исковата молба; 2/ ограниченията на чл. 269 ГПК и произнасяне по ненаправено във въззивната жалба оплакване. На следващо място се сочи въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: може ли въззивна инстанция да отмени първоинстанционно решение по ненаправено, нито с отговора на исковата молба, нито с писмена защита пред първа инстанция, нито с въззивна жалба, нито с писмена защита пред въззивна инстанция, възражение и оплакване. Позовава се и на очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба Столична община, чрез пълномощника си гл. юрисконсулт В. М., взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост на незастроен поземлен имот в [населено място] с площ 6414 кв.м., основан на придобивна давност. Ищецът Е. Л. Р. твърди, че владее имота за период, надвишаващ десет години и при опита си да се снабди с документ за собственост, установил, че за имота има издаден акт за общинска собственост № 1598 от 30.06.2021г. Ответникът Столична община, не е депозирал писмен на исковата молба по реда и в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. В хода на устните състезания пълномощникът му оспорва иска; поддържа, че до 1996г. имотът е бил държавна собственост, а след това е общинска; от страна на ищеца не е доказано стопанисването на имота. От фактическа страна е установено, че имотът е актуван като частна общинска собственост с Акт № 1598 от 30.06.2021г. Събрани са гласни доказателства, ангажирани от ищеца. Свидетелят И. А. познава ищеца от дете, знае процесния имот, като през 90-те години ищецът и чичо му са гледали животни в него, като през 1994г. му е помагал да го заградят с бодлива тел и дървени колове. Виждал е впоследствие, че няколко пъти са били открадвани колчетата и мрежата, като ги подновявали наново. Помагал е на ищеца да садят овощни дървета около 1997-1998г., но нищо не е останало от тях, тъй като ги унищожавали. Знае, че в близост до имота се строи и строителите си паркират техника, багери в имота. Знае, че зад имота има дере, граничи с бивша река. Свидетелят А. Ф. също познава ищеца от дълги години. Също твърди, че от 1990г. Е. и чичо му отглеждали животни в този имот; към 1994г. ищецът го заградил. Свидетелят е ходил два, три пъти в годината. Разказва, че поставяли много пъти колчета, но някой ги махал, поставили фургон, който изчезнал. Ищецът засаждал овошки, които впоследствие били изкоренени. Последно ходили в началото на 2023г. и видели строеж в съседство и ищецът обяснил, че срещу минимално заплащане строителите си държат инструменти в имота. Свидетелят сочи, че има изградена улица около имота, не знае дали има канал. От така събраните гласни доказателства първоинстанционният съд е приел за установено, че от 1994г. ищецът, първоначално с чичо си, а след това и сам, е владял имота. Имотът е заграден, ползва се за пасище, за отглеждане на овощни дръвчета, а и за съхраняване на фургон; ситуацията е такава и до настоящия момент. По-нататък съдът е изложил обстойни мотиви за възможността да се придобие по давност общински имот и за Решението на Конституционния съд по к.д. № 16/2021г., с което е обявен за противоконституционен §1, ал.1 от ЗД ЗС /ДВ бр. 46/2006г./ и §2 от заключителните разпоредби на ЗИД ЗС/ДВ.бр. 7/2018г./. Посочил е, че ищецът не е уточнил десетгодишния период, в който владее, но е счел, че това е периодът десет години преди завеждане на иска. По тези съображения е уважил иска. Във въззивната жалба на ответника Столична община се възразява срещу извода, че е осъществен фактическият състав на чл. 79 ЗС. Твърди се, че не е доказано несъмнително и явно владение върху конкретен имот с намерение за своене, че не е обоснован началният момент на владението; показанията на свидетелите, че имотът е ограден, не са подложени на проверка чрез общодостъпни методи, а именно чрез Google Maps. Въззивната инстанция е приела, че изводите на районния съд не кореспондират с доказателствата по делото и е постановила ново решение по същество за отхвърляне на иска. Решаващите съображения, обусловили този изход са следните: На първо място съдът е приел за безспорно, че процесният имот е актуван като частна общинска собственост с Акт за общинска собственост № 1598 от 30.06.2021г.; като правно основание в акта са посочени чл.2, ал.1, т.1 ЗОбС и чл.59, ал.1 от същия закон. На второ място, обсъждайки ангажираните от ищеца гласни доказателства за установяване на давностното владение, съдът е приел, че не се установява и не може да се приеме, че показанията на двамата свидетели касаят процесния имот, находящ се в район С.,[жк], м.“Ю. г. т.“, тъй като те не са посочили местност, съседи, граници на този имот. Свидетелят А. твърди, че „мястото се намира близо до дерето, граничи с дерето, има изграден път, че имотът е в същите граници, както преди”, но това не е достатъчно, за установяване границите на имота и местонахождението му. Другият свидетел Ф. е заявил единствено, че има изградена улица до имота. С оглед на това е счел, че недвижимият имот не може да се индивидуализира. Съдът е посочил, че основното доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства и правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, като тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства. За успешното доказване на давностно владение е необходимо свидетелите да установят точно кой е ползвания имот. В заключение е намерил, че при липса на ангажирани доказателства за осъществено фактическо владение върху конкретния процесен имот, не следва да се обсъждат наведените доводи за периодите на изтекла придобивна давност. Събраните доказателства не дават основание да се приеме, че са извършени действия, обективиращи установена фактическа власт от страна на Е. Л. Р. върху конкретния имот и това обуславя отхвърляне на иска. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива не се установяват. Първият правен въпрос е за последиците от неподаване на отговор на исковата молба, преклудирането на възможността на ответника за противопоставя възражения и правомощията на съда при преценка основателността на претенцията в такъв случай. Въззивният съд не е излагал конкретни съображения в тази насока, но извършените от него действия не са в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Неподаването на отговор на исковата молба не означава, че искът е основателен и не освобождава съда от задължението му да обсъди и прецени събраните доказателства. Изтичането на срока за отговор по чл. 133 ГПК не лишава ответника от право на защита. Той може да извършва в своя защита всички процесуални действия, предвидени в ГПК, с изключение на тези, изчерпателно изброени в чл. 133 ГПК. В Решение № 48 от 25.04.2014г. по гр.д. № 2410/2013г. на ВКС, І г.о. се сочи, че преклузията на чл. 133 ГПК обхваща възраженията, които са твърдения за факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право, но не обхваща правните изводи, които ответникът прави въз основа на установените по делото факти. В Решение № 67 от 06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г. на І т. о. и Решение № 27 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1893/2013 г. на ВКС, ІІ т.о. също се приема, че неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства; липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. В съответствие с тези разбирания е действал Софийски апелативен съд в обжалвания акт. Съдът не е обсъждал някакви правни възражения на ответника срещу основателността на иска, а изхождайки от наведените във въззивната жалба оплаквания срещу извършената от първата инстанция преценка на доказателствата, е направил своя самостоятелна преценка, която е довела до постановяване на различен резултат. Именно такова е задължението на въззивния съд съгласно Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.1-3. Сочената от касатора практика: Решение № 60 от 16.06.2020г. по гр.д. № 3430/2019г. на ІІІ г.о., Решение № 238 от 26.03.2018г. по т.д. № 367/2017г. на ІІ т.о. акцентира върху преклудирането на възраженията на ответника съгласно чл. 133 ГПК, но както бе посочено въззивният съд не се е произнасял по преклудирани възражения, така че противоречие с тази практика не е допуснато. Следващият правен въпрос е за ограниченията на чл. 269 от ГПК и произнасянето по ненаправени във въззивната жалба оплаквания. Същият по смисъл въпрос, а именно: „може ли въззивна инстанция да отмени първоинстанционно решение по ненаправено, нито с отговора на исковата молба, нито с писмена защита пред първа инстанция, нито с въззивна жалба, нито с писмена защита пред въззивна инстанция, възражение и оплакване“ е формулиран и като такъв по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК - от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът почива на твърдението на касатора, че искът е отхвърлен поради това, че имотът не е идентифициран от свидетелите, а такова оплакване в жалбата не е имало. В сочената от касатора практика: Решение № 50102 от 27.01.2023г. по гр.д. № 123/2022г. на ІІ г.о., Решение № 50117 от 19.10.2023г. по гр.д. № 2220/2021г. на ІV г.о., Решение № 60172 от 24.08.2022г. по т.д. № 2501/2020г. на ІІ т.о. и др. се приема, че ограничението на въззивната дейност от чл. 269 ГПК се отнася за установяване фактическата страна на спора и не намира приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивната инстанция може да приеме определена фактическа констатация за необоснована когато е налице оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение. С тази практика въззивният съд се е съобразил. Въззивната жалба на Столична община /на стр. 3/ съдържа оплаквания за необоснованост на решението на Софийски градски съд и по-конкретно на приетото, че е осъществено владение върху конкретен имот, че то има траен характер, че е непрекъснато, спокойно, явно и несъмнително, с намерение да се свои вещта. В отговор на тези оплаквания въззивният съд е извършил своя преценка на доказателствата, събрани за установяване владението на ищеца и периода му /в частност на свидетелските показания/ и е бил длъжен да стори това съгласно задължителните указания в посоченото по-горе Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК. Така че, произнасяне в нарушение на чл. 269 ГПК и на практиката по прилагането му, не е извършено. Неоснователно е и искането за достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. То е мотивирано с доводи за произнасяне извън пределите на въззивната жалба, каквото, както се посочи, не се установява. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила - т.е. не страда от такъв съществен /явен/ порок, установим пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон/. В обобщение, следва да бъде отказано допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Ответникът по жалбата е защитаван от юрисконсулт и има право на юрисконсултско възнаграждение - чл. 78, ал.8 ГПК, което се определя в размер на 300 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.