Определение № 5222 от 15.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3746/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), чрез гл. инсп. Д. М., срещу определение № 253 от 01.02.2024 г. по възз. гр. д. № 1257/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта му, с която е оставена без уважение частната жалба на Комисията против определение № 266249 от 14.11.2023 г., постановено по гр.д. № 13161/2019 г. по описа на Софийски градски съд, по реда на чл. 248 ГПК. Жалбоподателят твърди, че в обжалваната му част определението е неправилно. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Поставят се въпросите: 1. Как следва да се определи възнаграждение за процесуално представителство при направено възражение за прекомерност? 2. Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл. 38 ЗАдв. в пълен размер, определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, значително по-ниската степен на фактическата и правна сложност на делото в сравнение с други дела по специалния закон? 3. Когато съдът определя адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., като отчита фактическата и правна сложност на конкретното дело, обвързан ли е от минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет? Цитира се практика на ВКС и на СЕС, на която въззивното определение противоречи. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Настоящият спор касае размера на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство на ответника пред първата инстанция, равняващ се на 7500 лв., които КОНПИ е осъдена да заплати/ при разноски от общо 8020 лв./. В обжалваното определение въззивният съд е посочил, че при материален интерес от 208 866 лв. минималното адвокатско възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2 НМРАВ в приложимата й редакция възлиза на 5707 лв. Независимо от това е приел, че с оглед фактическата и права сложност на спора, многобройните проведени съдебни заседания, събраните и обсъдени множество доказателства и активната защита, предоставена от адвоката на ответника по иска, заплатеното възнаграждение в размер на 7500 лв. е справедливо и следва да му бъде присъдено. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следното: По първия въпрос е дадено разрешение в т. 3 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при прилагане на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да прецени съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото и в тази връзка да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателства, които ги обективират и дължимото правно разрешение по повдигнатите правни въпроси, различно по сложност при всеки отделен случай. При преценка на тези обстоятелства и при несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права при възражение за прекомерност на противната страна, съдът намалява разноските относно адвокатския хонорар. Съгласно решение на СЕС по дело C-438/22 г. посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир – те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. Въззивният съд е постановил акта си в съответствие с цитираните разрешения. Отчетена е значителната фактическа и правна сложност на спора, обсъждането на множество доказателства, провеждането на няколко съдебни заседания и активността на процесуалния представител на ответника. При тези съображения липсва основание за допускане на касационно обжалване. Вторият и третият от поставените от касатора въпроси са свързани с определяне на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. и не са обуславящи изводите за дължимост на разноските в полза за ответника в настоящото производство в посочения размер. В случая съдът не е определял разноски при осъществена безплатна правна помощ и по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, поради което и въпросите не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,