Определение № 1937 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 707/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Транскомерс АСС“ЕООД, [населено място] срещу решение № 106 от 01.12.2023г. на АС Бургас по в.т.д. № 187/2023г., с което след отмяна на решението по т.д.№ 74/2021г. на ОС Сливен за отхвърляне на иска с правно основание чл.17,ал.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, „Транскомерс АСС“ЕООД като превозвач е осъдено за заплати на „Копи груп“ ООД сумата 26 470,83 лева, представляваща обезщетение за вреди, причинени при извършването на международен автомобилен превоз на офис техника, натоварена в [населено място], Германия, доставена в [населено място], ведно лихви - мораторна и законна от 5%, дължими на основание чл.27,т.1 от Конвенцията. Решението е обжалвано и в частта, с която след уважаване на иска срещу „Транскомерс АСС“ ЕООД, е отхвърлен предявеният от това дружество срещу привлеченото трето лице помагач „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД обратен иск за осъждане на застрахователното дружество в качеството му на застраховател по риска застраховка на отговорността „Транскомерс АСС“ като превозвач по договор за международен автомобилен превоз да възстанови на „Транскомерс АСС“ сумите, за които е уважен искът на „Копи Груп“. Предмет на касационната жалба е и частичното отхвърляне на насрещния иск на касатора, предявен срещу „Копи груп“ за заплащане на възнаграждение за осъществения международен превоз за разликата от 1 485 лв. до пълния предявен размер 3 240лв. с ДДС, ведно със съответната мораторна и законна лихва. В касационната жалба е въведен довод за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Нарушението на материалния закон е обосновано с твърдението, че ищецът не е ангажирал доказателства, че е собственик на стоката, обект на превозния договор и че е претърпял вреди от повредата на товара. Поддържа се, че в процесния случай са изпълнени разпоредбите на чл.17,ал.2 от Конвенцията, за освобождаване на превозвача от отговорност, а доказателствата, установяващи тези обстоятелства, не са обсъдени в цялост от въззивната инстанция. Касаторът счита, че въззивното решение е постановено и в противоречие с правилата за застраховане на отговорността на превозвача за вреди от липса или повреда на стоката. Същественото нарушение на съдопроизводствените правила е аргументирано с твърдението, че във въззивната жалба ищецът не е въвел оплакване срещу констатацията на първоинстанционния съд за отсъствие на идентичност между превозваните машини и оценените от вещото лице като повредени при превоза. Касаторът счита, че въззивният съд се произнесъл по този въпрос, който не е бил въведен като подлежащ на обсъждане от втората инстанция и приел наличие на такова съответствие с „лишена от мотиви категоричност“. Изложени са и съображения за необоснованост. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „Допустимо ли е с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд да се произнася по установените в рамките на първата инстанция факти, които не са оспорени от въззивника и останалите страни?“ при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Въпросът е поставен с оглед довода в касационната жалба за отсъствие на оплакване от въззивника по отношение на констатацията на първоинстанционния съд за липса на идентичност на превозваните машини и оценените от вещото лице като повредени. 2/ „Дали чл.58 от Закона за автомобилните превози води до автоматично до прехвърляне на отговорността за сигурността на превоза върху шофьора и по този начин дерогира чл.57 от същия закон и най- вече чл.17,ал.2 и 4 от Конвенцията, както счита въззивният съд? Допълнителна предпоставка не е посочена. 3/ „ Допустимо и правилно ли е с оглед уговореното между „Транскомерс АСС“ ЕООД и ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп“, че застрахователят покрива отговорността на превозвача съгласно Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, т.е. процесният застрахователен договор покрива вредите от липсата или повредата на стоката, нанесени от превозвача на трети лица при осъществяване на търговската му дейност, застрахователят да се освобождава от отговорност съгласно Част 10, чл.4.3 от общите му условия само заради това, че водачът на превозното средство, действайки в условията на крайна необходимост, е избегнал възникването на пътното произшествие. Ако се приеме за действителна Част 10, чл.4.3 от ОУ на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп“ не се ли дерогира чрез въпросната разпоредба целият смисъл на Конвенцията по отношение на изискванията за застраховане?“ Като допълнителна предпоставка касаторът сочи решението по т.д.№ 2415/2014г. на 2 т.о. на ВКС и направеното в него разграничение между договора за застраховка с предмет на застраховката на отговорността на превозвача, който притежава характеристиката на договор за застраховка „гражданска отговорност, и договора за застраховане срещу рисковете на превоза, уреден в чл.419 КЗ. Като мотивировка към въпроса касаторът се позовава на невъзможността застрахователят по риска „ГО“ да откаже плащане на застрахователно обезщетение при настъпило застрахователно събитие при установено неизпълнение на задълженията от страна на застрахования, без да е установена по категоричен начин причинна връзка между неизпълнението и настъпването на вредите. Въведен е и довод за очевидна неправилност със съображенията, че въззивният съд е формирал извод за наличие на идентичност на предмета на превоза и предмет на огледа на вещото лице, поради което е излязъл извън пределите на дължимото произнасяне, с което е сезиран. В писмен отговор ищецът „Копи груп“ оспорва наличието на основанията за допускане на обжалването и основателността на подадената касационна жалба. Подаден е и писмен отговор от „Булстрад Виена Иншурънс груп“, с който се оспорва основателността на искането за допускане на въззивното решение до касационна проверка. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: За да отхвърли главния иск за заплащане на обезщетение за вреди, причинени при осъществен от ответника международен автомобилен превоз на 43 броя офис техника (мултифункционална техника - употребявани/използвани принтери и копирни машини, както и допълнителни устройства към тях) първоинстанционният съд е приел, че ищецът „Копи Груп“ ООД може да претендира вреди, ако е собственик или е платил обезщетение на собственика на повредените 18 броя устройства, а от представените по делото доказателства не може да се направи категоричен извод, че именно той е собственик на стоките. От друга страна окръжният съд е посочил, че процесните 18 машини са описани в исковата молба единствено като марка и модел със съответен номер на модификацията и не са индивидуализирани и конкретизирани по своя уникален сериен номер, нито такъв е посочен в съставения Авариен протокол. С оглед на факта, че ищецът търгува с голям брой принтери и МФУ от същия род, е счел, че не може да се приеме с категоричност, че показаните машини на вещото лице са идентични с тези, които ответното дружество е превозило по заявка - по договора за транспорт от 26.04.2021г. Във въззивната жалба на ищеца е въведено и оплакването, че окръжният съд не е обсъдил събрани по делото доказателства: авариен протокол № 101492 на „Бургарконтрола" АД, издаден от инж. Н. Т., свидетелските показания, дадени от съставителя на протокола, 15 броя електронни документи - визуални записи(снимки), възпроизведени на хартиен носител. Посочено е, че в съдебно заседание инж. Н. Т. изцяло потвърждава фактите материализирани в съставения от него авариен протокол, а описаните в този документ увреждания върху копирните машини съответстват изцяло на установените и оценени от вещото лице. Поддържано е, че тези увреждания се установяват и с цифровите снимки, част от които са много характерни и няма как да бъдат възпроизведени върху други машини, както се опитва да твърди ответната страна. Същевременно въпросът за идентичността на стоките е поставен и в отговора на въззивната жалба, депозиран от „Транскомерс АСС“ с довода, че „изготвеният авариен протокол не внася допълнителна яснота по отношение на въпросите, които са от значение за изхода на спора: в какво техническо състояние са били мултифункционалните устройства преди да бъдат натоварени за транспорт към България и дали установените от аварийния комисар мултифункционални устройства са същите, чието плащане претендира ищецът в исковата молба и които показа по време на съвместния оглед в процеса на изготвяне на съдебно-техническата експертиза по делото“. При тези обстоятелства тезата на касатора, от която произтича първият въпрос от изложението - за обсъждане на невъведено в жалбата възражение, не намира опора в материалите по делото. Въззивната инстанция е дължала произнасяне по това ясно въведено оплакване на въззивника и по основателността на изложените във връзка с него аргументи, съответно дължала е и обсъждане на поддържаното от въззиваемия по същия въпрос. Назначеното вещо лице е извършило огледа в складовете на ищеца в присъствието на двете страни и изводът му е за съответствие на увредените устройства, намиращи се при дружеството-получател с тези, описани в аварийния протокол. При изслушване на експертизата представителят на ответника е възразил срещу обосноваността на констатацията на експерта за идентичност на оценените и на описаните в аварийния протокол товари, поисканата от него повторна експертиза е имала за задача да се сравнят серийните номера, но тя не е изпълнена поради невнасяне на депозита. Становището на състава на апелативния съд, че заключението на вещото лице по оценителната експертиза е задълбочено и обосновано и изводът, че съответства на останалия доказателствен материал, са дали основание за преценката му, че е установено по несъмнен начин съответствието между превозваната и оценяваната от вещото лице като повредена стока. Същевременно тази преценка не касае факт, който първата инстанция да е приела за осъществен/неосъществен по смисъла на т.3 ТР №1/2013 ОСГТК на ВКС, а е извод по спорни между страните въпроси за идентичност на предмета на превоза с увредените и оценени от вещото лице стоки, за които се търси ангажиране на отговорността на превозвача, пренесени за разглеждане и пред въззивния съд, който е бил надлежно сезиран с тях. Невъзможността за осъществяване на касационния контрол въз основа на втория поставен въпрос пряко произтича от обстоятелството, че към него не е въведена допълнителна предпоставка, която само в единство с общото основание може да обуслови произнасяне от Върховния касационен съд по правилността на въззивното решение. Съставът на апелативния съд е приел за приложими правилата на СМР конвенцията в съответствие с практиката на ВКС, обобщена в решението по т.д. № 408/2015г. на 2 т.о., съгласно която, когато са налице условията за прилагане Конвенция CMR, отношенията между страните по договора за международен автомобилен превоз на стоки се уреждат задължително от нейните правила и страните не разполагат с възможност да уговарят други клаузи в противоречие с разпоредбите на конвенцията. Разпоредбите в Конвенция CMR, регламентиращи отговорността на превозвача и основанията за освобождаване от нея, са специални правни норми. Въззивната инстанция е изложила подробни съображения, че видно от издадената от германския доставчик фактура за доставка на стойност 20 290 евро, платена от ищеца по банков път, и видно от стоковата разписка към фактурата, ищецът е станал собственик на превозваните стоки. Именно в приложение на правилата на Конвенцията апелативният съд е отрекъл доводите на ответника, че са налице основанията за освобождаването му от отговорност по чл. 17,т.2 и т.4 от международния договор. Изложени са аргументите, че съгласно данните от аварийния протокол, констатациите в който са потвърдени от назначената съдебна експертиза, увреждането се дължи на удар от друг много по-тежък и с по-висока плътност товар на друг товародател, натоварен неукрепен в същия камион. Вещото лице е дало категорично заключение, че ако стоката на другия товародател е била разположена пред процесната копирна техника, непосредствено зад кабината на влекача и е била надлежно укрепена, при рязкото спиране на камиона (по свидетелските показания на водача, за да избегне удар с каруца) не би настъпил нежеланият контакт с висока интензивност върху процесните машини и не биха настъпили уврежданията им. Изводите на експерта са, че опаковката на стоката, чийто получател е ищецът, е подходяща, т.е. повредата не се дължи на неподходяща или недостатъчна опаковка. Независимо от неточното позоваване на разпоредби от Закона за автомобилните превози, основният аргумент на съда е основан на съображението, че след като превозвачът не е вписал в товарителницата мотивирани възражения по чл.8, т.2 от Конвенцията (възражения по повод видимото състояние на стоката и нейната опаковка, които обстоятелства превозвачът е длъжен да провери по време на приемането й съгласно чл.8,т.1,б), приложение намира презумпцията по чл.9,т.2 - при невписване в товарителницата на мотивирани възражения от превозвача се приема, че стоката и опаковката й са били в добро състояние по време на приемането й за превоз от превозвача, която презумпция я счетена за неопровергана и в настоящия процес. При изследване на релевантните за спора факти е обоснован и вторият решаващ аргумент, че не са налице въведените от ответника основания за освобождаването му от отговорност като превозвач по чл.17,ал.2 и ал.4 от Конвенция CMR. Извод за „прехвърляне“ на отговорността за повреда на товара от изпращача на превозвача не се съдържа в мотивите на обжалваното решение. Както се посочи, невъвеждането на допълнителната предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол е самостоятелно основание за недопускането му. При уважаване на главния иск - сбъдване на условието, при което е предявен обратният иск, въззивната инстанция се е произнесла по него, обсъждайки възражението на застрахователя, че полицата не покрива риск от повреда на превозвани употребявани стоки, тъй като изключенията, при които застрахователят носи този риск не са налице. За да постанови отхвърлянето му, съставът е съобразил, че обратният иск се основава на договор за застраховка на отговорността на ответника като превозвач съгласно полица от 05.10.2021г. Констатирал е, че съгласно Част Х, чл. 4.3 от общите условия застрахователят не покрива отговорността на застрахования за загуба или повреда на употребявана стока, освен ако тя е възникнала вследствие на пътно произшествие (както и на пожар, кражба чрез взлом или грабеж), а съгласно легалното определение, дадено в част І, чл.27 ОУ, пътно произшествие е събитие, документирано по надлежния ред и възникнало в процеса на движението, за което застрахованият или негов служител е отговорен. Обосновано е, че увреждането на употребявани стоки - какъвто е процесният товар не представлява покрит риск, тъй като в случая не е налице (и ищецът не твърди да е налице) удостоверено по надлежния ред ПТП по смисъла на общите условия, с оглед твърденията на водача за причините за предприето аварийно спиране на камиона. С тези съображения е обосновано отсъствие на основание за ангажиране отговорността на застрахователя. Анализирано е, че възражението за непокрит риск произтича от застрахователния договор, въведено е от застрахователя и е противопоставимо на застрахования, а самата застраховка няма задължителен характер. При възпроизведените правни аргументи на въззивната инстанция третият въпрос е казуистично поставен. Той не отговаря на изискванията да послужи като обща предпоставка за осъществяване на касационния контрол, съгласно критериите, очертани в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Конвенция CMR не съдържа изискване за застраховане на отговорността на превозвача при автомобилния превоз (какъвто довод се съдържа в последната част на въпроса), този вид застраховка е доброволна, с нея се застрахова гражданска отговорност на застрахования за неизпълнение на негово договорно задължение - чл.429, ал.1,т.2 КЗ - в случая отговорността на превозвача към правоимащите при международен автомобилен превоз на товари. Дали е „допустимо и правилно съгласно клаузите на конкретния застрахователен договор застрахователят да се освобождава от отговорност съгласно Част 10, чл.4.3 от общите му условия само заради това, че водачът на превозното средство, действайки в условията на крайна необходимост, е избегнал възникването на пътното произшествие“, не е общоважим и общозначим и то „правен“ въпрос, който следва да получи отговор по реда на чл.290 ГПК. Принципно разрешение на такъв въпрос не може да бъде дадено, тъй като е предпоставено от конкретните факти по всеки спор, съпоставянето им с клаузите на конкретния застрахователен договор и анализ на възложените и поети от застрахователя рискове. При извода на въззивната инстанция, че с процесния застрахователен договор е застрахована гражданската отговорност на превозвача за вреди от липса или повреда на стоката, нанесени от превозвача на трети лица, изключено е противоречието на обжалвания акт с решението по т.д.№ 2415/2014г. на 2 т.о. на ВКС, с което е обосновано наличието на допълнителната предпоставка за осъществяване на касационния контрол. Въззивният състав не е допуснал смесване на процесната застраховка „гражданска отговорност“ със застраховката срещу вреди - застраховане на товара от рисковете, на които е изложен по време на превоза - чл.419 КЗ. Следователно отсъства и въведената от касатора допълнителна предпоставка за осъществяване на касационна проверка. Както е посочено в решението по т.д.№ 4554/2013г. на І т.о. на ВКС, с оглед свободата на договаряне - чл.9 ЗЗД, страните могат да постигнат съгласие кои рискове се покриват от застрахователния договор и за кои застрахователят не поема застрахователна закрила. Изключени рискове са тези, за които застрахователят отнапред обявява на застрахования, че не поема задължение за обезвреда на причинените на застрахования вреди при настъпване на застрахователно събитие изобщо или ако не бъдат изпълнени допълнителни условия. Тъй като общите условия на застрахователя обвързват с клаузите си застрахования, законът поставя изисквания към съдържанието им - те трябва да определят ясно и недвусмислено покритите и изключените рискове; условията за плащане на премиите от застрахования и последиците от неплащането или неточното плащане; задълженията на застрахователя и на застрахования при настъпване на застрахователното събитие и за неговото доказване; обстоятелствата, свързани с промяна на застрахователното правоотношение. При несъгласие на застрахования с общите условия на съответния застраховател в частта относно клаузите за изключени рискове, застрахованият няма задължение да приеме тези условия, нито да сключи застрахователен договор при условия, които не приема. Неприемането на отделни клаузи от общите условия, трябва да бъде изрично заявено от кандидата за застраховане, в противен случай той е обвързан от тях, ако с подписа си е удостоверил, че ги приема. Когато в общите условия страните са посочили ясно задълженията на застрахования, покритите рискове и изключенията от покритие, при наличието на обстоятелства, които водят до приложение на уговорените изключени рискове, застрахователят няма задължение за изплащане на застрахователно обезщетение. В този случай чл.211 от КЗ-отм. (чл.408 КЗ) не следва да намира приложение при уреждане на застрахователни правоотношения за събития, които не са застрахователни, поради изключването им от застрахователно покритие по волята на страните. Застрахователят по имуществена застраховка не дължи на застрахования застрахователно обезщетение за непокрит с договора застрахователен риск или когато този риск е покрит само при изпълнение на определени условия (пратена премия и издаден добавък). Същото разрешение е прието и в акта по чл.290 ГПК по гр.д.№ 730/2023г. на ІV г.о. на ВКС (в което правният въпрос, по който е допуснато обжалването е, когато в ОУ по застрахователен договор страните са посочили ясно задълженията на застрахования, покритите рискове и изключенията от покритие, при наличието на обстоятелствата, които водят до приложение на уговорените изключени рискове, има ли застрахователят задължение за заплащане на застрахователно обезщетение и дали в този случай чл.211 КЗ (отм.) (чл.408 КЗ) следва ли да намира приложение при уреждане на застрахователни правоотношения за събития, които не са застрахователни, поради изключване на застрахователно покритие по волята на страните). С оглед на посочената практика на касационната инстанция, която настоящият състав споделя, тезата на касатора за приложение на разпоредбата на чл.408 КЗ е неоснователна, тъй като в случая релевантно е дали процесното събитие е покрит или изключен риск, а не дали застрахованият е изпълнил свое договорно задължение. Двете хипотези изключен риск и неизпълнено договорно задължение са с различни правни последици. Отказът на застрахователя не е основан на неизпълнено от застрахования договорно задължение. По съображенията, изложени към искането за допускане на касационното обжалване по първия въпрос, не следва да бъде уважено и искането за осъществяване на директен достъп за касационна проверка. След като въззивната инстанция е била сезирана със спорен между страните въпрос няма как самото му обсъждане да доведе до очевидна неправилност на съдебния акт. Доводът и съображенията за очевидна неправилност изцяло се припокриват с касационното оплакване за неправилност, а двата процесуални института не са тъждествени. Ответникът в касационното производство „Копи груп“ООД претендира разноски, но доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговора на жалбата не са представени. Такива не са описани и като приложение към отговора по чл.287 ГПК. По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение