Определение № 2129 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1326/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на В. И. К., подадена чрез процесуален представител адв. И. Н. против определение № 47 от 12.02.2025г. постановено по ч.гр.д. № 7/2025г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено протоколно определение от проведено на 12.11.2024г. о.с.з. по гр.д. № 639/2024г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С този съдебен акт Окръжен съд – Пловдив на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК постановил спиране на образуваното пред него производство по гр.д. № 639/2024г. до приключване с влязло в сила решение на производството по гр.д. № 2444/2023г. по описа на същия съд. Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа доводи, че в случая липсва връзка на обусловеност между двете дела, доколкото развалянето се иска не в класическия си вариант поради неизпълнение на задължението на продавача, а поради възможна евентуална евикция, докато искът по настоящото дело има за предмет установяване на вземане по същия договор, въз основа на който е издадена заповед по чл. 417 от ГПК. Поддържа също, че развалянето има действие занапред, респ. решението по този иск не би се отразило върху правилното разрешаване на настоящия материалноправен спор за съществуването на вземането по същия договор. Отправя поради това искане обжалваното определение да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. В изложение към частната жалба се позовава на очевидна неправилност на обжалваното определение като самостоятелно основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Обосновава същото с твърдение за неяснота на съображенията на съда изложени в акта му, която може да се приравни на липса на мотиви, при което са налице заключения, които не са логически следствия от реално установените от страните отношения. В отговор на частната касационна жалба ответниците М. Р. А. и Д. Р. Ч. изразяват становище, че не са налице сочените от частния жалбоподател предпоставки за допускане на касационно обжалване. По същество оспорват жалбата и молят същата да се остави без уважение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел за установени следните факти: приел от фактическа страна, че производството по гр.д. № 639/2024г. е образувано по предявени от В. И. К. против М. Р. А. и Д. Р. Ч. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 200, ал. 1 от ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че ответниците дължат на ищеца сумата от 88 600 лева, представляваща дължим и неплатен остатък от продажна цена по договор да покупко-продажба, обективиран в НА № 175/19.11.2021г. на Нотариус Б. Т., както и сумата от 18 196.03 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 19.11.2021г. до датата на подаване на заявлението в съда - 03.10.2023г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 03.10.2023г. до окончателното плащане на задължението. Съгласно представено в първото по делото съдебно заседание удостоверение от 26.07.2024г., издадено от ОС – Пловдив, приел за установено, че пред същия съд има образувано и висящо гр.д. 2444/2023г. с предмет предявени от М. Р. А. и Д. Р. Ч. против В. И. К. искове с правно основание чл. 190, ал. 1 вр. чл. 87, ал. 3 и чл. 190, ал. 1 вр. чл. 189, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД за разваляне на същия договор за покупо-продажба; за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 10 400 лева – заплатена част от продажната цена и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4191.60 лева – сбор от платени разноски по нотариалното производство. Въз основа на така установеното, от правна страна, извел извод за правилност на първоинстанционното определение като посочил, че доколкото развалянето на договора за покупко-продажба има обратно действие, то разрешаването на спора за евентуална евикция при конкуриращи права на трети лица по гр.д. 2444/2023г. по описа на ПОС ще има значение за правилното решаване на спора за дължимостта на цената по този договор по гр.д. № 639/2024г., поради което обосновал, че в случая са налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и производството по последното дело подлежи на спиране. По тези съображения потвърдил обжалваното преграждащо определение на ОС – Пловдив. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотези на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 и ал. 2 от ГПК. Частният жалбоподател в случая се позовава на основанието очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В приложното поле на „очевидната неправилност“ на обжалвания съдебен акт като самостоятелна и независима предпоставка за допускане до касация, законодателят е включил всички пороци на решението, обуславящи неговата неправилност и условието те да са очевидни. Неправилни са въззивните решения, когато са засегнати от порок, който може да бъде подведен под някое от трите основания за касационно обжалване, формулирани в чл. 281, т. 3 от ГПК – "нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост". За да е налице това основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда директно, без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В практиката си ВКС приема, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането на императивна правна норма. В конкретния случай настоящият състав не установява такива пороци на обжалваното определение, които да са очевидни. Въззивното определение не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на закона в обратен, противоположен смисъл/, извън закона /въз основа на несъществуваща или отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави определението си, съдът е приложил разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК в нейния точен смисъл. Изводите на въззивния съд съответстват на приетото, както в правната теория така и в съдебната практика становище относно характера и последиците на конститутивния иск за разваляне на договор и неговото отражение върху вземането, предмет на същия този договор. Приема се, че с развалянето на договора по съдебен ред отпадат с обратна сила правните последици, породени със сключването му по аргумент от чл. 88, ал. 1 от ЗЗД като в случая това би довело до несъществуването на продажбено правоотношение, на което именно В. И. К. основава вземането си. Именно в това се изразява и връзката на обусловеност между двете дела. От това дали искът на купувача за разваляне на договора ще бъде уважен или отхвърлен, ще зависи и изхода на спора за съществуване на вземането на продавача по същия този договор за остатъка от продажната цена. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са очевидно необосновани. Следователно, в случая не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложените от частния жалбоподател съображения за липса на мотиви в обжалвания съдебен акт, при което са налице заключения, които не са логически следствия от реално установените от страните отношения са оплаквания за типична необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, които са извън пределите на настоящото производство по селекция на реда на чл. 288 от ГПК. Следователно соченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице, нито съдът установи служебно друго основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Не са налице уредените от закона предпоставки, обосноваващи приложно поле на касационното обжалване в разглеждания случай и такова не следва да се допуска. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение