Определение № 2350 от 31.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1560/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „БР КОНСУЛТ“ ЕООД чрез процесуалния му пълномощник – адв. Г. Илиева, срещу определение №1161/21.04.2026г., постановено по к.т.д. № 433/2026г. на ВКС, 1т.о., 5-ти състав, с което е оставена без разглеждане молбата на „БР КОНСУЛТ“ ЕООД за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК на влязлото в сила на 07.04.2025г. решение № 263027/11.05.2021 г. по гр.д. № 4964/2018 г. на СГС, в частта му, с която дружеството жалбоподател е осъдено да заплати на „САНА 2010“ ЕООД на основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД следните суми: 11 333,94 лв. – парична равностойност на десет билборда, предмет на договор за продажба от 01.06.2010 г., и 1 158 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 04.04.2017 г. до предявяването на иска. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно и необосновано. Оспорва приетия от състава на ВКС извод, че не е налице субективен идентитет по двете съдебни решения, въз основа на което е обоснована недопустимост на молбата му за отмяна. Твърди, че производството е образувано по една обща искова молба, срещу двама ответници, но с едно основание – договорът, сключен с консорциума, в който участват и двете търговски дружества. Според жалбоподателя макар да не е налице необходимо другарство между участниците в гражданското дружество по разпореждане на закона, то с оглед предявяването на исковете с една искова молба и естеството на спорното правоотношение, следвало ответните дружества да се считат за необходими другари. По подробно изложените съображения претендира отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът „САНА 2010“ ЕООД оспорва жалбата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 15.06.2026г., подаден чрез адв. Павлов. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по жалбата и данните по делото, намира следното: С обжалваното определение, друг състав на ВКС, 1 т.о., сезиран с молба за отмяна, подадена от „БР КОНСУЛТ“ ЕООД, е посочил, че молителят твърди, че с влязло в сила решение № 263027/11.05.2021 г. по гр.д. № 4964/2018 г. на СГС е осъден да заплати на „САНА 2010“ ЕООД на основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата от 11 333,94 лв. – парична равностойност на десет билборда, предмет на договор за продажба от 01.06.2010 г., и сумата 1 158 лв. - обезщетение за забава върху главницата. Изтъкнал е, че с влязло в сила на 28.07.2025 г. решение на ВКС, ТК, ІІ отд. по к.т.д. № 1349/2024 г. са отхвърлени предявените от „САНА 2010“ ЕООД срещу „ВК МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД искове за вземания, произтичащи от същия договор за продажба. Счита, че двете решения – осъдителното спрямо него и отхвърлящото осъдителните искове спрямо другаря му, формират сила на пресъдено нещо по общи факти от предмета на делото (относно изпълнението на неделимата престация за предаване на вещите и погасяването й по давност), като ги решават противоречиво. Поради това молителят поддържа, че е налице основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК за отмяна на постановеното срещу него решение. ВКС е приел, че първоинстанционното производство е образувано по предявени от „САНА 2010“ ЕООД осъдителни искове по чл. 57, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД за паричната равностойност на движими вещи, придобити с договор за продажба от 01.06.2010 г., и за мораторна лихва върху главницата, които са претендирани разделно от всеки от ответниците - „ВК МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД и „БР КОНСУЛТ“ ЕООД като участници в гражданско дружество, в каквото качество те са встъпили като продавачи по договора. ВКС е посочил, че с определение № 90/13.01.2025 г. по к.т.д. № 1349/2024 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. (влязло в сила на 07.04.2025г. след потвърждаването му от друг състав на ВКС) касационната жалба на „БР КОНСУЛТ“ ЕООД срещу осъдителното въззивно решение е оставена без разглеждане съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК, а жалбата на „ВК МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД срещу постановеното срещу него осъдително решение е допусната до касационно обжалване и по нея е постановено Решение № 219/28.07.2025 г., с което след отмяна на въззивния акт исковете по чл. 57, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД срещу дружеството са отхвърлени като погасени по давност. ВКС е посочил, че за да е налице основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, както е разяснено с т. 5 на Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС следва да е налице пълен обективен и субективен идентитет на противоречивите решения (когато те се отнасят до един и същ спорен предмет, но го установяват по различен начин) или разрешаване по различен начин на правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. ВКС е счел, че поддържаните от молителя твърдения не покриват фактическия състав на заявеното от него основание за отмяна, тъй като не се поддържа наличие на субективен идентитет, поради което те не са надлежни по смисъла на цитираното тълкувателно решение и обуславят оставяне на молбата без разглеждане. Настоящият състав на ВКС намира, че частната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Определението е правилно. Подадената молба за отмяна се явява процесуално недопустима. Даденото от състава на ВКС разрешение е съобразено със задължителните постановки в т. 10 от Тълкувателно решение №7/31.07.2017г. по т.дело №7/2014г. на ОСГТК на ВКС. В същото се приема, че основанията за отмяна по чл. 303, ал. 1 ГПК представляват определени фактически твърдения на молителя, които според отделните хипотези на закона обосновават неправилност на влязлото в сила решение. Наличието на точно и мотивирано изложение от страната на посочените основания, на които Върховният касационен съд може да даде правна квалификация по чл. 303 и/или по чл. 304 ГПК, представлява изпълнение на изискването на чл. 306, ал. 1 ГПК за редовност на молбата за отмяна / т.13 от Постановление № 2/77г. на ПВС/. Съгласно т. 10 на Тълкувателно решение № 7/2014г. от 31.07.2017г. на ОСГТК на ВКС, молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по смисъла на чл. 303, ал. 1 и чл. 304, ал. 1 ГПК е недопустима и по нея ВКС се произнася с определение, с което я оставя без разглеждане. Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК заинтересованата страна може да иска отмяна на влязло в сила съдебно решение, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание, е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. Съгласно т. 5 на Тълкувателно решение № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата. В акта на ВКС се сочи, че противоречие между две съдебни решения има и тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право, като законът изисква противоречие между решенията, т.е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения. За допустимостта на молбата за отмяна на основанието по т. 4 на чл.303, ал.1 ГПК следва да бъдат въведени от молителя конкретни и надлежни твърдения, че между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди решението, чиято отмяна се иска, друго влязло в сила решение, което му противоречи. Съгласно мотивите към т. 5 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2014г. по тълк.д.№7/2014г. на ОСГТК на ВКС молба за отмяна би била допустима при въведени твърдения за пълно съвпадение между страните по делата и за обективно тъждество, което е налице и ако делата имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. В случая видно от самите твърдения по молбата за отмяна не е налице субективен идентитет между двете решения, които са влезли в сила, тъй като едното е постановено спрямо молителя, а другото – спрямо дружеството „ВК МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД. Предявяването на осъдителните искови претенции срещу двете дружества, но с отделни петитуми и за различни суми с една обща искова молба, при условията на кумулативно субективно съединяване, макар и основанието да е един и същ договор, не обуславя твърдяното от жалбоподателя необходимо другарство между ответниците, съответно разрешаване на спорния предмет на делата по идентичен начин. Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,