Определение № 5152 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2130/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Добес 2018“ ЕООД, чрез адв.П. Ш., срещу въззивно решение № 64/03.02.2025 г. по възз. гр. д. № 669/2024 г. на Окръжен съд – Бургас, с което като е потвърдено решение № 646/01.04.2024 г. по гр. д. № 150/2024 г. на Районен съд – Бургас, касаторът е осъден на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да опразни и предаде на С. И. Т. и В. М. Т. фактическата власт върху съсобствения им недвижим имот - част от масивна сграда (ресторант на три нива, с кухненски блок в сутерена), находящ се в [населено място], на ъгъла на улиците „А.“ № ... и [улица], изградена в собственото на ищците дворно място - имот № ..., в УПИ ..., кв. ... по плана на ЦГЧ – Бургас, за който имот между страните е бил сключен договор за наем от 01.06.2019 г., изменен последователно с анекси съответно от 11.05.2020 г., от 16.11.2020 г., от 25.11.2021 г. и от 15.11.2022 г., и прекратен към датата на предявяване на иска, поради изтекъл срок на договора на 31.12.2023 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: 1) обосновано ли е уговорките на страните относно уговаряне на по - дълъг срок на договора за наем да са свързани с инвестицията направена от наемателя в имота; допустимо ли е инвестицията на наемателя да се установява чрез допускане на експертиза; 2) с какви доказателствени средства е допустимо да се установяват уговорките между страните относно срока на договора за наем; 3) настъпването на форсмажорни обстоятелства по време на действието на договора за наем и въвеждането на извънредна епидемиологична обстановка може ли се отрази върху срока на договора за наем; 4) длъжен ли е съдът да се произнесе по всички възражения на страните. Бланкетно се релевират и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата – С. Т. и В. Т., чрез адв. Х. К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: С въззивното решение е прието за установено, че за периода от 01.06.2019 г. до 31.12.2023 г. страните са били обвързани от валидно наемно правоотношение по договор за наем от 01.06.2019 г., изменен последователно с анекси от 11.05.2020 г., от 16.11.2020 г., от 25.11.2021 г. и от 15.11.2022 г. Държането на имота е предадено на наемателя с приемо-предавателен протокол на 01.06.2019 г., като към момента на приключване на събирането на доказателствата пред въззивната инстанция „Добес 2018“ ЕООД продължава да ползва имота. Крайният срок на договора, уговорен между страните с анекса от 15.11.2022 г., е изтекъл на 31.12.2023 г., т.е. договорът е прекратен на основание чл. 13, предл. 1-во, като наемодателите изрично са се противопоставили на продължаването на срока на договора и са уведомили наемателя чрез упълномощено лице (С. Г.), че дружеството следва да предаде държането на имота на 02.01.2024 г., което не е било сторено. С прекратяването на срока на договора е възникнало задължение на наемателя да върне държането на наетия имот на наемодателите, което задължение не изпълнено. Обсъждайки събраните по делото доказателства съдът е посочил, че ответното дружество продължава да ползва процесния имот и след прекратяването на договора на наем, като това ползване е без основание. Предвид това е прието, че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касатора доводи са от значение за неговата правилност и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първите три въпроса в изложението нямат претендираното от страната значение и не обуславят селектирането на жалбата. Същите са зададени според защитните твърдения на касатора, като във формулировката им са предпоставени факти и обстоятелства, които нямат никаква връзка със съдържанието на клаузите на наемния договор, респ. с изрично уговореното, че промени в срока на действие могат да се правят само с писмено споразумение между страните. Не е спорно, че такова споразумение не е постигнато. Въпрос №3 е изцяло неотносим, тъй като е без връзка с предмета на спора и с решаващите изводи на въззивната инстанция. Последният въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, също не обуславя селектирането на жалбата. В съдебната практика безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, видно от съдържанието на изключително подробните и ясни мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е изпълнил изцяло процесуалните си задължения. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Във фазата по допускане на касационната жалба Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Изводът за възможна очевидна неправилност трябва да произтича пряко от съдържанието на самото решение. В случая жалбоподателят не сочи в изложението си други доводи (извън аргументацията по повдигнатите въпроси) за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи направо от самото него, а по формулираните въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите не обуславят допускането на касационния контрол. Ответниците по жалбата са направили искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата от 1 100 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение