Определение № 66 от 10.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 246/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. чл.чл. 83, ал. 2 ГПК и се развива едностранно. Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 371/21.І.2021 г. на С. Т. С. от [населено място], [община], област Г., действащ лично и като законен представител на малолетния си син С. С. С., подадена чрез техния процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 334 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 11.ХІІ.2020 г., постановено по ч. гр. дело № 362/2020 г., с което е била оставена без уважение тяхната частна въззивна жалба срещу онази част от първоинстанционното определение № 260112/4.ХІ.2020 г. на Габровския ОС по гр. дело № 404/2020 г., с която е било отхвърлено искането им по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащането на разноски в исковото производство срещу Гаранционния фонд по чл. 558, ал. 5 КЗ за сума в размер на 300 лв. (триста лева). Поддържайки оплакване за постановяване на атакуваното въззивно определение при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд нарушения на процесуалните правила, двамата частни касатори претендират отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на искането им с правно основание по чл. 83, ал. 2 ГПК, с което то да бъдело уважено изцяло и така те да не дължат общо разноски в размер на горепосочената сума. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба двамата нейни податели обосновават приложно поле на частното касационно обжалване освен с твърдението си за „очевидна неправилност“ на атакуваното въззивно определение ( основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол ), още и с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на искането им с правно основание по чл. 83, ал. 2 ГПК Великотърновският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в пет определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (Опр. № 290/13.VІ.2016 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 66/2016 г.; Опр. № 603/2.Х.2014 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. д. № 2439/2014 г.; Опр. № 573/12.VІІ.2011 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. д. № 230/2011 г.; Опр. № 612/12.VІІІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 564/2010 г. и Опр. № 305/15.VІ.2009 г. на ІІІ-то г.о. по ч. гр. дело № 335/09 г.) по следните два правни въпроса: 1./ „При произнасяне по направено искане за освобождаване от заплащане на разноски за съдебното производство, следва ли съдът да прецени общото материално състояние на молителите въз основа на декларираните от тях обстоятелства?“; 2./ „При решаване на въпроса дали страната следва да бъде освободена от заплащане на разноски по делото, може ли съдът да основе изводите си въз основа на предположението дали изобщо страната ще бъде натоварена да заплати разноски?“; Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Великотърновския апелативен съд, настоящата съвместна частна касационна жалба на С. Т. С., действащ лично и като законен представител на малолетния си син С. С. С. – двамата от [населено място], [община], обл. Г., ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: От общо 5-те цитирани /и приложени/ към изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК по съвместната касационна жалба на С. и С. С. определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК от състави на търговската и гражданската колегии на ВКС, тези на съставите от ІІ-ро т.о. са a priori неотносими към релевираните два правни въпроса, тъй като се отнасят до освобождаване на страна в съответното исково производство от заплащане на дължими държавни такси, но не е и от заплащане на разноски. В този смисъл следва да се констатира, че атакуваното въззивно определение е постановено не в противоречие, а в точно съответствие с цитираното в изложението Опр. № 305/15.VІ.2009 г. на състав на ІІІ-то г.о. на ВКС, по ч. гр. дело № 335/09 г., от което е видно, че освобождаването от заплащане на държавна такса не означава автоматично и положителна преценка за освобождаване от заплащането и на разноски, макар тази преценка по отношение и на двете части от искането по чл. 83, ал. 21 ГПК да се прави във всички случаи въз основа на една и съща декларация, удостоверяваща имущественото състояние на молителя. В процесния случай, за да освободи частично настоящите двама частни касатори /ищци в производство по чл. 558, ал. 5 КЗ срещу ответния Гаранционен фонд/ Великотърновският апелативен съд е приел – за разлика от първостепенния съд, че макар заплащането на държавна такса в размер общо на 10 000 лв. да се явява непосилно за двамата ищци - „при декларираното от тях имуществено състояние“, това съвсем не означава, че по отношение на евентуално дължимите от тях разноски по водене на делото „ситуацията да бъде преценявана като идентична“. Напротив, при точно съобразяване на плоскостта на съдопроизводственото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК на доказателствените искания на С., формулирани в съответния раздел от петитумната част на исковата им молба срещу ГФ, а именно тези по т.т. 4 и 5 досежно назначаването на съдебно-медицинска и на съдебно-автотехническа експертизи, въззивната инстанция е могла да изгради решаващия си правен извод, вкл. и на база твърдението в частната въззивна жалба какъв би бил минималният размер на разноските, че двамата молители са „в състояние“ да покрият половината от тези разходи или сума в размер на 300 лв. (триста лева). Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния обжалван акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт (предмет на касационната жалба), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от двата правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната частна касационна жалба на С. и С. С., няма естеството на такъв, който да е обусловил изхода по конкретното дело. Първият се отнася до правилността на атакуваното определение на Великотърновския апелативен съд, но погрешното отъждествяване от двамата частни касатори на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, пр. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол- от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Докато вторият въпрос е с изцяло хипотетичен характер, тъй като когато по реда на чл. 127, ал. 2 ГПК-вр. чл.чл. 156, ал. 4 и 160, ал. 2 ГПК се поддържа определено доказателствено искане, страната от която същото изхожда е по правило натоварена с процесуалното задължение да осигури „депозит за разноски“, което изключва каквото и да е предположение в тази насока. В заключение, атакуваното въззивно определение не е и „очевидно неправилно“, тъй като същото нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък - extra legem (Великотърновският апелативен съд да се произнесъл по съществото на искането за освобождаване на ищците в производство по чл. КЗ от заплащане на разноски въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение