Определение № 1957 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 278/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Г. – И., подадена чрез процесуален представител адв. В. С. против решение № 5776/24.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 936/2024г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 19177/22.11.2023г. постановено по гр.д. № 39748/2023г. по описа на Софийски районен съд, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ са отхвърлени предявените от Е. Г. Г. – И. с ЕГН [ЕГН] против СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] искове за признаване за незаконосъобразна и отмяна на Заповед № 39/18.05.2023г. на работодателя, с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 и чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ вр. чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ е прекратено трудовото правоотношение на ищцата, както и за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „лекар анестезиолог – асистент“ в КАИЛ на СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени, евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане със задължителни указания за допускане на доказателствени искания в подкрепа на доводи, които са останали неразгледани от въззивния съд, а имат преюдициално значение за разрешаване на спора. Касационният жалбоподател поддържа неправилност и необоснованост на изводите на въззивния съд, че при липса на изрично волеизявление на страните по трудовото правоотношение, че запазват действието на безсрочния трудов договор от 2004г. в сключеното между тях Допълнително споразумение от 23.12.2020г., не е изменено съществуващото между страните трудово правоотношение, а е сключен нов трудов договор, поради което при прекратяване на последния работодателят няма задължение да предлага на служителя да изпълнява трудовата си функция по съществуващия договор. Съдът не е съобразил, че ищцата не е изразявала съгласие нейният безсрочен трудов договор да се превръща в срочен, а при сключване на ДС е приела временно да изпълнява длъжността „Началник на КАИЛ“, поради форсмажорните обстоятелства в страната свързани с Ковид пандемията, със съзнание след заемане на длъжността въз основа на конкурс, да продължи да изпълнява предходната си длъжност. Поддържа, че този извод на съда е резултат от липсата на задълбочен анализ на действителната фактическа обстановка и събраните по делото писмени и гласни доказателства. Сочи, че съдът не е съобразил волята на страните с това ДС да изменят трудовото си правоотношение, при определяема продължителност на измененото правоотношение за заемане на новата длъжност – до провеждане на конкурс. След изтичането на уговорения срок на изменението, страните се съгласили, че остава в сила трудовото правоотношение със съдържание, преди изменението. Позовава се в тази връзка на изричната разпоредба на чл. 67, ал. 3 от КТ, съгласно която трудовият договор за неопределено време не може да се превръща в договор за определен срок, освен при изричното желание на работника или служителя, изразено писмено, каквото изрично желание на ищцата в случая не е налице. Поддържа също, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите за недействителност на ДС от 23.12.2020г., а произнасянето по тях счита, че има преюдициално значение за разрешаването на спора за законност на уволнението и за възстановяване на заемана преди сключването му длъжност. Оспорва на следващо място извода за законосъобразност на заповедта, съдържаща взаимно изключващи се основания за уволнение и неяснота за точното основание, на което служителят е уволнен. Изтъква в тази връзка, че всяка от инстанциите по същество е приела различно приложено от работодателя основание за прекратяване на трудовия договор с оспорената заповед. Като необосновани и произволни оспорва съображенията на въззивния съд, че работодателят предложил да преназначи ищцата на предишната работа, като служителят отказал да подпише ДС от 12.05.2023г. Доказателства за това по делото липсват. Поддържа необоснованост и на изводите на инстанцията по същество за неоснователност на доводите за злоупотреба с работодателска власт. Сочи, че самото изявление на работодателя пред съда, че изискването на чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ не се прилага за временно изпълняващи длъжността е показателно, че в случая е действал тенденциозно и недобросъвестно, след като именно на това /“неприложимо“/ основание е прекратил трудовия договор на ищцата. Очевидна е единствената цел да бъде уволнен служител, който си е позволил да подава доклади за нарушения и да поиска разпределянето на допълнителни материални средства на акушерки да се осъществява съобразно нормативната уредба и да се основава на ясни предварително зададени критерии, а не на субективни такива. Изводът на въззивния съд, че в случая злоупотребата с право е без значение за законността на уволнението оспорва като дерогиращ принципа за добросъвестност и обезсмислящ цялото трудово законодателство. В отговор на касационната жалба, ответникът по нея „Специализирана болница за активно лечение по акушерство и гинекология – Майчин дом“ ЕАД, чрез процесуален представител адв. С. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към жалбата е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: В решението си въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор № 224/04.11.2004г., сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ, по силата на което ищцата е заемала длъжността „лекар анестезиолог - ординатор“ в СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД. С допълнително споразумение № 20/16.02.2007г. била преназначена на длъжността „лекар анестезиолог - асистент“. На 23.12.2020г. подала заявление за преназначаване, с което е поискала промяна на заеманата длъжност от „лекар анестезиолог-асистент“ на „началник“ на Клиника по анестезиология и интензивно лечение. С допълнително споразумение № 867/23.12.2020г. ищцата е приела да изпълнява длъжността „началник“ на КАИЛ за срок до провеждане на конкурс, с клауза за изпитване от 6 месеца и уговорен срок за предизвестие в полза и на двете страни от 90 дни. Със заповед № 39/18.05.2023г., връчена на ищцата на същата дата при отказ, трудовото й правоотношение е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ вр. чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ поради неизпълнение на изискването за „хабилитирано лице“ за заемане на длъжността. Преди връчването на заповедта ответникът изготвил и обявил в НАП допълнително споразумение от 12.05.2023г., по силата на което ищцата да заеме длъжността „лекар специалист по анестезиология и интензивно лечение“, което последната отказала да подпише. На 12.05.2023г. между работодателя и трето за спора лице /Е. И. К./ бил сключен срочен трудов договор - със срок „до провеждане на конкурс“, по силата на който това лице е заело длъжността „началник“ КАИЛ. В исковата молба законосъобразността на заповедта е била оспорена с доводи за неясно основание за прекратяване на трудовото правоотношение и наличие на противоречие в цитираните в текста й правни основания – чл. 325, ал. 1, т. 3 и чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, които взаимно се изключват; за неприложимост на сочените основания към безсрочното й трудово правоотношение, по силата на което е заемала длъжността „лекар анестезиолог – асистент“ преди изменението на трудовото правоотношение с ДС от 23.12.2020г. за заемане на длъжност „началник“ до провеждането на конкурс; за недействителност на ДС от 23.12.2020г., доколкото към датата на сключването му ищцата не е отговаряла на нормативното изискване на чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ; както и за злоупотреба с права от страна на работодателя, поради това, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата е извършено целенасочено след подаден от нея на 30.03.3023г. сигнал до Съвета на директорите за нередности в Методика за отчисленията на акушерките за участие в услуга „Избор на екип“; че работодателят не й е осигурил възможност за запознаване със съдържанието на ДС от 12.05.2023г. При тези факти от правна страна въззивният съд обосновал извод, че с допълнителното споразумение № 867/23.12.2020г. сключено по писмено искане на ищцата, страните са постигнали съгласие ищцата да изпълнява нова длъжност, различна от заеманата до момента. Приел, че с това споразумение страните не са изменили съществуващото между тях трудово правоотношение, възникнало с трудовия договор от 2004г. за определено време, а са сключили нов срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 4 от КТ за работа на длъжност, която се заема с конкурс – за времето, докато бъде заета въз основа на конкурс. Изтъкнал, че при прекратяване на този нов трудов договор, без значение от основанието за това, за работодателя не е възникнало задължение да предлага на работника да продължи да изпълнява трудовата функция по предходния договор, тъй като той не е запазил действието си. Действащото към момента на уволнението правоотношение приел, че е единствено; уволнението е за заеманата от ищцата към този момент длъжност „началник“ на КАИЛ, а не и за заеманата преди това длъжност „лекар анестезиолог-асистент“ /приел, че за последната правоотношението между страните било прекратено с ДС от 2020г. – със заемането на длъжността „началник“/. След анализ на съдържанието на оспорената заповед въззивният съд направил извод, че заповедта за прекратяване на трудовия договор не страда от сочените в исковата молба пороци, тъй като ясно и недвусмислено сочи кое трудово правоотношение се прекратява, както и фактите, на които работодателят основава упражняване на правото си да прекрати договора, а именно непритежавана от служителя квалификация „хабилитирано лице“ съгласно изискването на чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ. Обосновал, че коректната правна квалификация на основанието за уволнение е по чл. 328, ал.1, т. 6 от КТ. Описаните допълнителни обстоятелства и правни квалификации в заповедта /чл. 335, ал. 2, т. 2 от КТ/ отбелязал, че нямат отношение към законността на уволнението, доколкото не навеждат на друго прекратително основание, а имат поясняващо значение спрямо това по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ - че е сключен договор с лице, което има квалификация, както и че служителят е отказал да сключи предложено му допълнително споразумение от 12.05.2023г. за заемане на друга длъжност. Изхождайки от постановките на т. 1Б от ТР № 4/01.02.2021г. по тълк.д. № 4/2017г. на ОСГК на ВКС, обосновал правен извод, че доколкото трудовият договор не е бил обявен за недействителен към момента на прекратяването му, работодателят е разполагал с правото да го прекрати на основание чл. 328, ал.1, т. 6 от КТ – служителят не е отговарял на нормативното изискване за заемане на длъжността по чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ. Обосновал, че доколкото в закона не е предвидено отпадане на условието началникът да е хабилитирано лице, ако изпълнява временно тази длъжност, то изискването важи и за изпълняващият функциите. Изтъкнал, че правните доводи на ответника по този въпрос в обратния смисъл /макар и неизгодни за него/ не обвързват съда. Доводите за злоупотреба с право, въззивният съд приел за недоказани по делото. Приел за установено по делото, че действително ищцата е подала описания в исковата молба сигнал за нередности при определяне възнагражденията на акушерите и че атмосферата клиниката била нарушена. Извел обаче извод, че не е доказано решението за прекратяване на трудовия договор на ищцата да е пряко следствие от това нейно действие. Като аргумент в подкрепа на този извод изтъкнал, че работодателят е поискал ищцата да заеме длъжността „лекар – анестезиолог“, като дори изпратил уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ, без ищцата да е дала писмено съгласие. Акцентирал, че ищцата е отказала да сключи това споразумение. Отбелязал, че дори и доказана, злоупотребата с право не би обусловила незаконност на уволнението, доколкото изискванията за заемане на длъжността „началник“ на клиника са установени с императивна правна норма, която е била нарушавана в периода, в който ищцата е заемала тази длъжност в болницата. Отбелязал, че преустановяването на това състояние, с оглед качеството на работодателя е с по-висока степен на обществена значимост от спазването на разпоредбата на чл. 8 от КТ. Приел, че дори и да е упражнено при злоупотреба с право, уволнението е довело до един правомерен резултат – прекратяване на трудовото правоотношение на служител, който не отговаря на изискванията на закона за заемане на длъжността. По иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност приел, че дори и да се отмени уволнението, извършено с процесната заповед, ищцата няма право да се възстанови на длъжност, от която не е била уволнена. С тези мотиви обосновал неоснователност на предявените искове, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Е. Г. Г. – И. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направено възражение за действителността на трудовото правоотношение? По въпроса се поддържа противоречие с практиката на ВКС по Решение № 339 от 22.10.2013г. по гр.д. № 2713/2013г. на ВКС, IV ГО и Решение № 176 от 17.03.2010г. по гр.д. № 3022/2008г. на ВКС, III ГО. 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка е твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си? Въпросът се сочи като разрешен от въззивния съд с практиката на ВКС по ТР № 1/04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, Решение № 69/10.05.2022г. по гр.д. № 2530/2021г. на ВКС, III ГО; Решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, I ГО; Решение № 270/19.02.2015г. по гр.д. № 7175/2013г. на ВКС, IV ГО; Решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II ТО; Решение № 226/12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, IV ГО; Решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I ГО; Решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2019г. на ВКС, III ГО; Решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, I ГО. 3/ Необходимо ли е при безсрочен трудов договор, изрично изразено писмено желание от страна на служителя за изменението му в договор за определен срок, при сключване на споразумение по чл. 119 от КТ, съответно приложими ли са при преназначаване изискванията на чл. 67, ал. 3 и чл. 68 от КТ? Въпросът според касатора е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 259/09.10.2014г. по гр.д. № 776/2014г., IV ГО; Решение № 284/07.10.2011г. по гр.д. № 1154/2010г., III ГО; Решение № 53/19.03.2014г. по гр.д. № 2907/2013г., IV ГО. 4/ Следва ли да намерят приложение изискванията на чл. 68, ал. 2 от Закона за лечебните заведения при назначаване на временно изпълняващ длъжността до провеждане на конкурс? Този въпрос касаторът сочи като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото по него няма формирана съдебна практика. Поддържа също очевидна неправилност на решението като постановено в нарушение на основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие и явна необоснованост. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Съдържанието на обжалваното решение не съответства на разрешението, възприето в практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да анализира всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства – събрани пред нея и пред първата инстанция, относимите доводи и възражения, направени от страните, като съблюдава ограниченията по чл. 269 от ГПК и въпреки тях е съд по съществото на материалноправния спор. Именно защото е съд по съществото на спора, а не действа като втора контролно-отменителна инстанция, въззивният съд след самостоятелен анализ, следва да направи собствени фактически и правни изводи, в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му. При неясни или липсващи мотиви в съдебния акт на първоинстанционния съд, въззивният съд, в рамките на предмета на въззивното дело, очертан с въззивната жалба и отговора към нея, сам излага своите съображения по фактите и правото. Поставените в този контекст процесуалноправни въпроси /първите два от изложението/ са част от предмета на делото и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд и постановения резултат по делото. Разрешението по тях е в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора, както със задължителната такава по ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК, както и с други решения на ВКС – Решение № 581 от 10.12.2010г. по гр.д. № 869/2009г., IV ГО; Решение № 98 от 14.07.2022г. по гр.д. № 2954/2021г., III ГО; Решение № 13 от 14.01.2025г. по гр.д. № 50/2024г., IV ГО; Решение № 176 от 15.03.2010г. по гр.д. № 3022/2008г., III ГО и др. Ето защо са налице предпоставките /обща и специална/ на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на което основание следва да се допусне касационно обжалване на решението на СГС по следните конкретизирани процесуалноправни въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, въз основа на която да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове? Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по довод/възражение за недействителност на допълнително споразумение към трудов договор, допустимо и преюдициално въведен в предмета на трудов спор за незаконно уволнение от заинтересованата страна? Касаторът Е. Г. Г. – И. не дължи държавна такса на основание чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. С молба от 26.03.2025г. касационният жалбоподател Е. Г. е отправила искане за спиране на настоящето производство на основание чл. 631, ал. 1 от ГПК до произнасяне на СЕС по дело № С-114/2025г. по описа на Съда на Европейския съюз. Настоящият състав на ВКС намира искането за неоснователно. Цитираното дело на СЕС е образувано по отправено от състав на СРС по гр.д. № 20231110158461 преюдициално запитване на основание чл. 267 от ДФЕС и чл. 629 от ГПК във връзка с тълкуване на различни разпоредби на Директива /ЕС/ 2019/1937 на Европейския парламент и на Съвета от 23.12.2019г. относно защитата на лицата, които подават сигнали за нарушения на правото на Съюза и на Директива /ЕС/ 2024/1069 на Европейския парламент и на съвета от 11.04.2024г. относно защитата на лицата, ангажирани в публично участие срещу явно неоснователни искове или съдебни производства, с които се злоупотребява /“стратегически съдебни производства, насочени срещу публично участие“/. Предметът на отправените до СЕС питания не е относим и няма преюдициално значение за разглеждането и решаването на настоящия трудов спор за незаконно уволнение, попадащ под приложното поле на чл. 310, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ето защо не е налице основание за спиране на делото до произнасянето на СЕС и искането в този смисъл следва да се остави без уважение. Делото следва да се докладва за насрочване за разглеждане в открито съдебно заседание с призоваване на страните. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение