Определение № 111 от 11.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 2059/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. чл. 248 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба (с вх. № 3019 от 26.V.2020 г.) на сдружението с нестопанска цел /по чл. 506 и сл. КЗ/ „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи" /Булстат[ЕИК]/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против имащата характера на определение част от решение № 24 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 9.III.2020 г., постановено по т. д. № 11/2020 г., с която е била оставена без уважение частна жалба на Бюрото срещу първоинстанционното определение № 1408/19.Х1.2019 г. на ОС-Бургас, 1-во ГО, по т. д. № 22/2019 г.: за отхвърляне на искането на настоящия частен касатор с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, чийто предмет е било изменение на първоинстанционното решение № 359/1.X.2019 г. по същото дело в частта му за разноските. Единственото оплакване на Бюрото настоящ частен касатор е за необоснованост на атакуваното въззивно определение, поради което се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на искането с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК от настоящата инстанция, с който да бъдели възложени „в тежест на насрещните страни действително дължимите разноски за производството пред Бургаския ОС, съразмерно на уважените и отхвърлени части на исковете за неимуществени и имуществени вреди", а за настоящето касационно производство в полза на Бюрото да бъдели присъдени разноски в размер на сумата 240 лв. (двеста и четиридесет лева) съгласно приложената данъчна фактура № 5157/20. V.2020 г. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната си касационна жалба сдружението с нестопанска цел „НББАЗ" обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението за очевидна неправилност на атакуваното въззивно определение за разноски (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то за директен достъп до касационно обжалване), ОЩе И С наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК по Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в шест определения на отделни състави от неговите търговска и гражданска колегии, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, по следния два процесуалноправни въпроса: 1./ „При изчисляване на дължимите в полза на ищците разноски за адвокатско възнаграждение, съдът съобразно всеки уважен иск ли изчислява по реда на чл. 7 от НМРАВ адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата или следва да установи съотношението между уважената част от исковете и цената на предявените искове и да редуцира в същото съотношение минималното адвокатско възнаграждение?"; 2 .1 „При изчисляване на дължимите в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение, съдът съобразно размера на отхвърлените претенции ли изчислява адвокатското възнаграждение или следва да установи съотношението между отхвърлената част от всеки иск и цената на предявения иск, както и да ги възложи на всеки ищец поотделно?" По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК петимата ответници по касация А. Д. С. - действаща лично и като законен представител на малолетните си деца Д. С. Д. и Р. С. Д., както и останалите двама М. С. Д. и Р. М. Д., писмено са възразили (с вх. № 3692/15.У1.2020 г. по описа на Бургаския апелативен съд) чрез техния общ процесуален представител по пълномощие от АК-Б. както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на единственото оплакване за неправилност /по чл. 281, т. 3, предл. 3-то ГПК/ на атакуваното въззивно определение за разноски, претендирайки за неговото потвърждаване, както и за присъждане на разноски - на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на Сдружението с нестопанска цел „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи" /Булстат[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: При потвърждаване на отказа на първостепенния съд да измени решението си в частта му за разноските по искане на ответното по петте субективно съединени осъдителни иска Сдружение с нестопанска цел „НББАЗ", въззивната инстанция е приела, че при определяне на дължимите за първоинстанционното производство разноски Бургаският ОС е присъдил в полза на пълномощника на ищците - за осъществената от него безплатна тяхна защита по чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата, „минималните размери с оглед на всеки уважен иск, определени по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9.VII.2004 г. Сумирайки всеки отделен размер този съд е присъдил общата сума от 18 990 лв. (осемнадесет хиляди, деветстотин и деветдесет лева), която е правилно определена. Съответно -по отношение на направените разноски от Бюрото настоящ частен касатор, съставът на Бургаския апелативен съд е могъл да констатира наличието на представен от същото Сдружение по делото списък по чл. 80 ГПК, както и конкретни доказателства за тяхното плащане, но също и че от страна на ОС-Бургас е бил съобразен размерът на отхвърлените претенции „по пера" и относимостта им към общия размер разноски, като п този начин правилно е била определена дължимата част. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.11.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към това ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от двата т. нар. „процесуалноправни" въпроса няма естеството на такъв, който да е бил обуславящ за изхода по конкретното дело. Напротив, и двата са с изцяло хипотетичен характер, което е видно от условния начин на задаването им. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на частното касационно обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от Бюрото настоящ частен касатор допълнителна предпоставка за това - в случая тази по т. 1 на същия законов текст. Единствено за пълнота на настоящето изложение ще следва да се изтъкне обаче, че няма противоречие между разрешението в атакуваното въззивно определение за разноски и това, което е било възприето в приложеното към изложението на частния касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК определение № 379 от 9.УП1.2019 г. на състав на 1-во т.о. на ВКС, постановено по ч. т. дело № 3052/2018 г., съдържащо изрично позоваване на правилото по чл. 2, ал. 5 (нова - ДВ, бр. 84 от 25.Х.2016 г.) от Наредба № 1/9.VII.2004 г. на Висшия адвокатски съвет: за определяне размера на адвокатските възнаграждения „съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно". В заключение, не се установява по делото атакуваното въззивно определение за разноски да е очевидно неправилно, тъй като то не е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика). Вместо това, без да е релевирал такова оплакване в обстоятелствената част на жалбата си, частният касатор поддържа въззивният съд да е допуснал „особено съществено нарушение на съдопроизводствените правила", но погрешното отъждествяване на това конкретно касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол-от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Отделно от горното ще следва да се отбележи, че в Раздел II от молбата на частния касатор с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, досежно присъдените в негова полза разноски, липсва надлежно формулирана петитумна част по отношение на сумата от 9 756.95 лв. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение