Определение № 60444 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3208/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение от 29.04.2021 г. по в. гр. д. № 48/2021 г. на Окръжния съд- М. е потвърдено решението от 16.11.2020 г. по гр. д. № 658/2019 г. на Районния съд - Б., с което е признато за установено по отношение на А. И. Г. правото на Й. С. Г., К. Г. М. и Л. Д. Г. върху УПИ .........,....,.... от кв. .....по плана на [населено място] Р., ведно с намиращите се в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ 74 кв. м. и двуетажна стопанска сграда със застроена площ 48 кв. м., при 4/8 ид. ч. за Л. Д. Г. и по 1/8 д. ч. за Й. С. Г. и К. Г. М., А. И. Г. е осъден да предаде на собствениците им владението на посочените идеални части от описания имот и н. а. № ....../07.07.2016 г. е изменен до размер на 2/8 ид. ч. Касационна жалба срещу въззивното решение е подал ответникът по иска, който е изложил оплаквания, че решението е недопустимо и неправилно - основания за касационно обжалване чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК. От ответниците по касация - ищци по делото, е получен писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: По делото е установено, че спорният по делото недвижим имот произхожда от братята И. Г. Ш. и Д. Г. Г.. И. Г. Ш. е починал на 08.08.1991 г. и е оставил за наследници по закон съпруга Д. Г. Ш., починала на 01.08.1998 г., и синове А. И. Г. - ответник по иска, и Г. И. Г., починал на 23.02.2006 г. и оставил за наследници по закон съпруга Й. С. Г. и дъщеря К. Г. М. - ищци. Д. Г. Г. е починал на 07.05.2003 г. и е оставил за наследник по закон сина си - ищеца Л. Д. Г., който е наследил и починалия на 15.02.1949 г. свой брат Д. Д. Г.. В спорния имот е живяло семейството на И. Ш., а след неговата смърт - семейството на сина му, ответника А. Г., който с н. а. № ......., том ........, рег. № ......., дело № ......../07.07.2016 г. е признат за собственик на имота на основание давностно владение. Спорно по делото е дали ответникът е придобил собствеността върху целия имот на основание придобивна давност. Въззивният съд, като се позовал на разрешенията, дадени с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, и на решения на състави на ВКС, посочил, че когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на идеалните части /на останалите съсобственици/, като е възможно да превърне с едностранни действия държането на чуждите идеални части във владение. При позоваване на придобивна давност за чуждата идеална част той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си. Манифестирането на претенциите за изключителна собственост трябва да води до предприемане на действия, които да отричат правата на другите наследници. Действията, изразяващи се в заплащането на данъци за целия имот и на разходите за неговото ползване, могат да съставляват проявна форма на обективиране на намерението за своене, но само една външна проява не може да обуслови такъв извод, а следва да бъде преценена заедно с останалите събрани доказателства. От показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд приел за установено, че страните са се събирали в наследствения имот по време на празници и по други поводи и са живели задружно, като липсват каквито и да е доказателства, че у ответника се е променило намерението за своене на останалите наследствени права. Нещо повече - самият ответник на 30.06.2016 г. лично е помолил кметския наместник /да отиде/ при ищеца Л. Г., за да подпише последният пълномощно, с което упълномощил ответника да го представлява и да се разпорежда с имота. Оттук съдът заключил, че към посочената дата ответникът е възприемал имота като съсобствен, тъй като в противен случай не би имал нужда от пълномощно. Въззивният съд приел за неоснователно твърдението на процесуалния представител на ответника, че това писмено доказателство не следва да се обсъжда, тъй като не е прието по надлежния ред. Посочил, че действително първоинстанционният съд е допуснал нарушение, като в проекто-доклада не е приел изрично този документ, въпреки че е отразил, че следва да се приемат всички представени по делото доказателства от страната, но този пропуск не води до изключването на документа, а освен това самите страни нямат спор по този факт. Анализирайки свидетелските показания във връзка с този документ, въззивният съд приел, че дори да е налице промяна в намерението на ответника /което се опровергава от представеното пълномощно/, не е доказано същата да е доведена по недвусмислен начин до останалите сънаследници. А след като това е така, то ответникът не е владял останалите сънаследствени части като владелец, а е бил държател, поради което и не е могъл да придобие по давност целия имот. По тези съображения въззивният съд приел, че искът с правно основание чл. 108 ЗС е основателен и правилно първоинстанционният съд го е уважил. Изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения въззивният съд приел за неоснователни. Посочил, че в изготвения проекто-доклад първоинстанционният съд е указал на всяка от страните кои обстоятелства следва да се докажат, като в съдебно заседание никоя от страните не е посочила, че същият страда от някакви недостатъци и е заявила, че няма възражения по него. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовавал на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. На първо място касаторът е поставил въпроса: необходимо ли е съсобственик, който твърди, че е придобил целия съсобствен имот на основание изтекла в негова полза придобивна давност, да доведе до знанието на другите съсобственици промяната в намерението си да свои целия имот чрез действия, които да станат достояние на сънаследниците и да доказват несъмнено, че този сънаследник отрича техните права върху вещта и я държи само за себе си. Позовава се на решение № 140/17.03.2006 г. по гр. д. № 797/2005 г. и решение № 223/05.04.2006 г. по гр. д. № 14/2006 г., двете на ВКС, І-во г. о. Посочените решения са израз на трайната и последователна практика на ВС и ВКС, намерила израз и в задължителната съдебна практика, каквато е ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Според тази съдебна практика наследникът, който се позовава на придобивна давност, трябва да докаже не само че е ползвал имота, но и че е променил намерението си и е завладял частите на сънаследниците си, упражняваната по отношение на които фактическа власт представлява държане. Придобиването по давност на целия имот може да стане, ако се установи по категоричен начин, че този сънаследник свои и останалите части и това негово намерение е противопоставено на другите наследници. Промяната в намерението трябва да бъде демонстрирана чрез предприемане на конкретни действия, които да станат достояние на сънаследниците и да показват несъмнено, че наследникът, който упражнява фактическата власт, отрича техните права върху вещта и я държи само за себе си. В разглеждания случай съдът в двете инстанции е приел, че такива действия, с които е променил намерението си и е демонстрирал промяна по отношение на сънаследниците си, от страна на ответника по ревандикационния иск /сега касатор/ не са установени. Изложил е и подробна аргументация на този извод, правилността на който не подлежи на проверка в производството по селекция на касационните жалби. А след като въззивното решение не противоречи, а напротив - съответства на съдебната практика, то основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. По-нататък в изложението касаторът е въвел основанието по чл. 281, т. 3 ГПК и е определил като процесуално нарушение непроизнасянето по въпросите за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждането на събраните по делото доказателства, като се позовава на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Така формираната задължителна съдебна практика на ВКС налага да се приеме, че тази част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, още повече, че касаторът не е посочил кои доказателства са останали необсъдени от въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е обсъдено решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., в което, разглеждайки едно от основните начала в гражданския процес - диспозитивното начало, е посочено, че е недопустимо съдът по свой почин да променя било то параметрите на предмета на правния спор, било то обема и вида на търсената защита; че правомощията на решаващия съд са ограничени до произнасяне на решението само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдените факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Обсъдено е и решение № 176/03.11.2010 г. по т. д. № 118/2010 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., според което с оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да даде защита на накърненото материално право само в рамките и по начина, поискани от ищеца. Позовавайки се на тези решения, касаторът твърди, че в настоящия случай произнасянето по искане, което не е заявено или е различно от заявеното, обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение. Като взе предвид обстоятелствата, на които се основава предявеният иск за защита на собствеността, както и заявения петитум, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по незаявено искане или по искане, различно от заявеното. Ищците твърдят, че на основание наследствено правоприемство са собственици общо на 6/8 ид. ч. от спорния имот, фактическата власт върху който се упражнява от ответника без наличие на правно основание за притежаваните от тях идеални части, поради което претендират правото им на собственост на бъде установено и ответникът да бъде осъден да им предаде владението, както и констативният нотариален акт, с който правото е удостоверено, да бъде изменен. Произнасянето от съда е в съответствие с въведените от ищците обстоятелства, съставляващи основание на ревандикационния иск, както и със заявения петитум, в рамките и по начина, поискани от ищеца, включително и по искането с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК, поради което и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Останалите основания, включени в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК- нищожност и очевидна неправилност на въззивното решение, не са обосновани от касатора, а и не се установява да са налице в разглеждания случай. В изложението касаторът се позовава и на решение № 193/29.06.2012 г. по гр. д. № 559/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., с което на въпроса: „допустимо ли е съдът да извлича правни изводи и /да/ основе съдебния си акт на неприето по делото доказателство, като в съдебния протокол е извършил единствено констатация за вида и датата на документа, но е лишил ответника от правото да оспори същия“, е даден отрицателен отговор, а в касационната жалба свързва този съдебен акт с представеното от него пълномощно от 30.06.2016 г. Сочи, че въззивното решение се основава на този документ, макар в проекто-доклада на първоинстанционния съд той да не е обсъден и да не е приет като доказателство. Действително, данните по делото сочат, че пълномощното, с което ищецът Л. Д. Г. е упълномощил ответника по иска /сега касатор/ да извършва от негово име определени правни действия, не е прието, но е обсъдено от въззивния съд и е послужило за формиране на правния извод, че към момента на съставяне на документа ответникът все още не е бил със съзнанието, че владее за себе си чуждите идеални части. Независимо от липсата на определение за приобщаване на документа към доказателствата по делото, настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не противоречи на посочената от касатора съдебна практика, която акцентира на факта, че с неприемането на представено по делото доказателство насрещната страна е лишена от правото да оспори същото. Разглежданият случай различен, тъй като пълномощното е представено от ответника, който, предвид факта, че се позовава на него, не е имал правен интерес да го оспорва /документът е оспорен от ищеца Л. Г., на когото същият се противопоставя/. Ето защо допуснатото процесуално нарушение не е съществено и не може да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В решение № 484/04.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че след смъртта на общия наследодател само едно от децата му, респективно неговите наследници, са упражнявали фактическа власт върху имота, а чрез действията, които са извършвали - постоянно обитаване на жилището като единствен имот на семейството, извършването на ремонт, подобряване на имота с изграждане на втория етаж и др., са манифестирали намерението си за своене и придобиване частта на другата наследница. Тези обстоятелства са дали основание на състава на касационната инстанция да зачете възражението на част от наследниците за придобиване на имота по давност. Това решение не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като обстоятелствата в настоящия случай са различни - въпреки действията по обитаване на жилището в процесния имот, поддържането и подобряването на последния от ответника по иска и неговото семейство, към момента на снабдяване с констативния нотариален акт, с който е признат за собственик на целия имот на основание давностно владение, ответникът е бил със съзнанието за съпритежание на правото на собственост, поради което не може да се приеме, че в изискуемия от чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок е своил чуждите идеални части и това негово намерение е противопоставено на другите наследници, което да доведе до придобиването на техните идеални части на основание придобивна давност. Позоваването на Постановление № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС е некоректно, тъй като в него са дадени принципни разрешения по някои въпроси относно подобренията върху чужд недвижим имот, но не е изразено становище в смисъла, посочен от касатора, а именно, че заплащането на данъци и декларирането пред данъчните служби, че един недвижим имот е съсобствен, не представляват действия, с които владелецът манифестира, че владее имота. С решение № 385/10.05.2010 г. по гр. д. № 1245/2009 г. на ВКС, ІІІ-то г.о ., е прието, че указанието в доклада по делото ищецът да докаже датата на изискуемостта на вземане, определено с акт на публичната администрация, по същество не съдържа изпълнение на изискването по чл. 146, ал. 1, т.т. 4 и 5 ГПК, тъй като вместо да се посочи фактът, са указвани единствено правни последици. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че с позоваването на това решение касаторът поставя въпроса за съдържанието на доклада на първоинстанционния съд във връзка с разпределянето на доказателствената тежест между страните по спора. В тази насока по делото е установено, че с определение от 09.04.2020 г. по реда на чл. 140 ГПК първоинстанционният съд е указал на ответника /неправилно посочено „ответниците“/, че следва да докаже всички факти и обстоятелства, от които желае да черпи положителни за себе си права; неговото право на собственост по принцип не е предмет на спора, доколкото е установено с констативен нотариален акт, но доказването му е необходимо с оглед изключване на претендираните от ищците права. Така дадените указания са в съответствие със съдебната практика, според която законосъобразното водене на процеса изисква съдът на основание чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК да даде ясни и точни указания на страните, като изброи фактите, които следва да докаже всяка от тях. Ето защо за въззивния съд не е възникнало задължение да даде указания на ответника по иска относно възможността да предприеме тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които е пропуснал да извърши в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания /т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това касаторът не твърди в резултат на непълнота на доклада да е пропуснал да попълни делото с относими за спора доказателства. По отношение изменението на констативния нотариален акт за собственост по давност касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е поставил правен въпрос, по който касационното обжалване да бъде допуснато. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на по 120 лева по договори за правна защита и съдействие серия АМ №№ ...., ....и ...../22.07.2021 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.