Определение № 60416 от 12.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2370/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД срещу решение №224 от 29.07.2020г., постановено по в.т.д. №200/2020г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав, в частта му, с която (след частична отмяна на решение №171/28.11.2019г. по т.д.№89/2019г. на Пазарджишки ОС), застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищеца А. Г. М. допълнително сумата от 15 000лв. (разликата от 25 000лв. до 40 000лв.) – обезщетение за неимуществени вреди от ексцес на заболяването, ведно със законната лихва, считано от 27.09.2017г., както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ексцес на заболяването в размер на 25 000лв., ведно със законната лихва, считано от 27.09.2017г.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Твърди се, че апелативният състав е допуснал нарушение на задължението при формиране на вътрешното убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила. Според касатора съдът не е обсъдил част от доказателствата съобразно наведените от страните доводи и възражения и е допуснал превратно тълкуване на друга част от доказателствата. Излагат се доводи, че ищецът не е доказал наличието на претърпени неимуществени вреди в резултат на ексцес по смисъла на чл.51, ал.3 ЗЗД. При условията на евентуалност се поддържа неправилност на решението поради неотчетено съпричиняване на вредоносния резултат по чл.51, ал.2 ЗЗД, респ. поради завишен размер на присъденото обезщетение с оглед критериите по чл.52 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне изцяло на предявения иск и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване като са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили решаващите изводи на съда и че са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и с посочената в изложението практика на ВКС:

1.„ Съдът длъжен ли е в мотивите на въззивното решение за отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните? При осъществяване на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спазва правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани? За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №98/12.07.2017г. по гр.д.№3971/2016г., ІІІ г.о. и решение №13/02.02.2016г. по гр.д.№4287/2013г. ІV г.о.

2. „ Длъжна ли е въззивната инстанция да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба и отговора на насрещната въззивна жалба?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №57/02.03.2011г. по гр.д.№1416/201г. на ВКС, ІІІ г.о.

3. „ Има ли доказателствено значение процесуалното поведение на страната при условията на чл.161 ГПК и основание ли е то съдът да приеме недоказания факт за съществуващ?“. Твърди се противоречие с постановките в решение №195/29.06.2016г. по гр.д.№665/2016г. на ВКС, ІV г.о.

4. „Кои са критериите за установяване на основателността на претенцията по чл.51, ал.3 ЗЗД? Необходимо ли е да е настъпила съществена промяна в състоянието на пострадалия – такава, каквато в решението по първия иск съдът не е могъл да предвиди и обоснове?. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №262/28.01.2020г. по гр.д.№1413/2019г. на ВКС, ІІІ г.о. и тълк.решение №73/27.01.1986г. по гр.д.№43/85г., ОСГК на ВКС.

5. „Относно правилното приложение на чл.52 ЗЗД, за задължението на съда да изложи мотиви за всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи законовия критерий за справедливост не абстрактно, а с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретния казус?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с разясненията в Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от А. Г. М., в който се твърди, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените въпроси не са решени от въззивния състав в противоречие с посочената от него задължителна практика на ВС и практика на ВКС. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на жалбата по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е отменил частично решение №171/28.11.2019г., постановено по т.д.№89/2019г. на Пазарджишки ОС като е присъдил допълнително сумата от 15 000лв. (или общо 40 000лв.) – обезщетение за неимуществените вреди на ищеца А. Г. М. за претърпените болки и страдания в резултат на настъпил ексцес – влошаване на здравословното състояние, изразяващо се в посттравматична коксартроза и претърпяна на 28.09.2017г. оперативна интервенция, пряко свързани с получените от А. М. травматични увреждания при ПТП, настъпило на 30.07.2013г., ведно със законната лихва върху главницата от 40 000лв., считано от 27.09.2017г. С обжалваното решение е потвърдено решението на първата инстанция, с което предявеният иск за неимуществени вреди в резултат на настъпилия ексцес, е уважен до размер на сумата от 25 000лв. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разликата до претендираното обезщетение общо в размер на 60 000лв. (частично от 80 000лв.), въззивното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че с влязло в сила решение №257/14.01.2015г. по гр.д.№11978/2013г. на СГС ответното дружество „ЗК Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на ищеца А. Г. М. сумата 100 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 30.07.2013г. В мотивите на решението на СГС е отразено, че обезщетението за неимуществени вреди е присъдено за посочени многобройни физически травми, претърпени от ищеца, в т.ч. и фрактура на бедрената шийка на дясна тазобедрена става.

Преценявайки наличието или липсата на ексцес, апелативният състав е обсъдил заключението по СМЕ и обясненията на вещото лице д-р Д. П., от които е видно, че около пет месеца след извършената операция на счупената при произшествието на 30.07.2013г. дясна тазобедрената става, е констатирано, че фрактурата е зараснала напълно. Около две години след травмата, при извършен преглед на 07.07.2015г., са открити данни за некроза на бедрената глава. Две години по-късно – на 28.09.2017г, ищецът е претърпял нова операция, при която е извършена тотална смяна на дясна тазобедрената става с последващ период на възстановяване и рехабилитация. С оглед заключението на експерта, съдът е приел за установено, че получената от ищеца авазкуларна некроза, представляваща разстройство в кръвообръщението на бедрената глава, е довела до унищожаване на ставата - посттравматична коксартроза, която се намира в причинна връзка с процесното ПТП.

Произнасяйки се по възраженията на въззивника – ответник, съдът е приел за неоснователни поддържаните във въззивната жалба оплаквания за недоказана причинна връзка между травмата от произшествието през 2013г. и получената коксартроза, основаващи се на липсата на резултати от лечението поради бездействие на ищеца от препоръчания му на 01.08.2014г. преглед с Я.. В тази връзка и при хипотетично съществуващия биологичен потенциал за възстановяването на ищеца след първата извършена операция, установен от вещото лице, съдът е посочил, че обстоятелството, че в конкретния случай се е сбъднала неблагоприятната за ищеца медицинска прогноза (заради която при прегледа на 01.08.2014г. ищецът е бил насочен към изследване с Я.), по никакъв начин не повлиява върху крайното и обосновано заключение на вещото лице за наличието на ексцес и пличинната му връзка с процесното ПТП.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, поради липсата на медицинска документация относно назначеното изследване с Я. и неспазване от страна на ищеца на медицинските предписания след първата операция. Съдът е посочил, че изводът за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия следва да се основава на доказани по безсъмнен начин факти, установяващи, че ищецът е пренебрегнал предписания му от лекарите режим, медикаментозно лечение, рехабилитационни процедури и пр. Този извод според съда не може да почива на предположения, или на липсата на данни за препоръчано му медицинско изследване, евентуално потвърждаващо съмненията относно започналия процес на увреждане на ставата, за което към онзи момент вече са били налице и други индикации.

В обжалваното решение е отразено, че от събраните по делото доказателства – медицински документи и свидетелски показания, както и от заключението по съдебно-медицинската експертиза, се установява: че влошеното здравословно състояние на ищеца във връзка с развитието на авазкуларна некроза и последвалата я посттравматична коксартроза на дясната тазобедрена става е било съпътствано с ограничени и болезнени активни движения на ставата, със скъсяването на увредения крайник, водещо до компенсаторно изкривяване на гръбнака, притискане на н. ишиадикус, прояваващо се с наличието на постоянна и мъчителна болка на целия крайник; че тези страдания са продължили до извършването на операцията за смяна на тазобедрената става; че възстановителния процес след тази операция, съответно - болките от появилия се радикулит продължават около шест месеца, при провеждане на физиотерапия и медикаментозно лечение; че след извършената операция за смяна на ставата, е налице скъсяване на десния долен крайник с около 1 см, което води до трайна промяна в движението и натоварването на този крайник и налага носенето на ортопедична подложка; че доколкото изкуствената става не покрива напълно функциите на естествената на претърпелите такава операция се ограничиват контактните спортове, които са свързани с рязка промяна на движението. Приемайки, че влошеното здравословно състояние на ищеца във връзка с развитието на авазкуларна некроза и последвалата я посттравматична коксартроза на дясната тазобедрена е довело до разстройство на здравето на ищеца с трайно затруднения на движението на засегнатия крак, както и че преживяната от него психологическа травма, свързана с последващите усложнения, въззивният съд е обосновал извода, че в случая са налице самостоятелно настъпили, произтичащи от усложненото здравословно състояние неимуществени вреди, които не са били предмет на спора по гр.д.№11978/2013г. на СГС и които обуславят основателността на исковата претенция за вреди от ексцес на заболяването.

При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният състав от една страна е посочил релевантните за това обстоятелствата, отчетени от първата инстанция; младата възраст на ищеца и сравнително добрата възможност за възстановяването му, но в същото време е взел предвид необратимите промени в живота му, свързани с наложените от заболяването и хирургическата интервенция ограничения. От друга страна съдът е посочил, че за приложението на чл.52 ЗЗД се съобразява с вида, характера и броя на уврежданията; продължителността и степента на претърпените болки; физическия, психически, битов и социален дискомфорт; продължителността и сложността на лечението; продължителността на оздравителния и възстановителния период, прогнозата на възстановяване; промените в икономическите условия и настъпилите промени в размера на лимитите по застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите“. На тази база и с оглед установените по делото релевантни за спора обстоятелства, посочени по-горе, съдът е изложил съображения, даващи му основание да приеме, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди на ищеца, резултат от настъпилия ексцес на заболяването, е в размер на сумата от 40 000лв.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покриват общия и допълнителния селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените в изложението два процесуалноправни въпроса (под №1 и №2), свързани със „ задълженията на въззивният съд: да отрази в мотивите на въззивното решение ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните; да спазва правилата на формалната и правна логика; да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, както и твърденията, доводите, възраженията на страните; да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба и отговора на насрещната въззивна жалба?. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният състав е дал отговор на всички възражения на застрахователя, както и на всички оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба на дружеството. Обсъдени са доказателствата, които съдът е счел за относими за правния спор, като мотивите на съда са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Изразеното в касационната жалба несъгласие на касатора с решаващите изводи на въззивния състав е относимо към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Меродавен в случая за липсата на основание за допускане на касация е фактът, че въззивният състав е извършил самостоятелна проверка и преценка на събраните по делото доказателства, релевантни за спора, извел е свои собствени фактически и правни изводи, дал е по същество отговор на твърденията, доводите и възраженията на страните, което обуславя липсата на противоречие при решаване на поставените въпроси с посочената от касатора практика на ВКС.

Не може да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросът: „ Има ли доказателствено значение процесуалното поведение на страната при условията на чл.161 ГПК и основание ли е то съдът да приеме недоказания факт за съществуващ?“. Въпросът е зададен некоректно, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда. В контекста на направеното от ответника възражение за съпричиняване, въззивният състав е приел, при липсата на запазена от ищеца медицинска документация, за установен факта, че на ищеца е било указано и че не е спазил указанието от медицинския преглед на 01.08.2014г. за извършване на ядрено-магнитен резонанс. Съдът обаче е обосновал извода, че този установен по делото факт, не е относим към възражението за съпричиняване, тъй като не е предпоставил влошаването на здравословното състояние и не изключва причинната му връзка на ексцеса на заболяването с процесното застрахователно събитие – извод, който въобще не е свързан с приложението на чл.161 ГПК.

Не притежава характеристиката на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросът под №4 в изложението: „Кои са критериите за установяване на основателността на претенцията по чл.51, ал.3 ЗЗД? Необходимо ли е да е настъпила съществена промяна в състоянието на пострадалия – такава, каквато в решението по първия иск съдът не е могъл да предвиди и обоснове?. На първо място въпросът е формулиран като общотеоретичен без да се отнася до конкретни правни изводи на въззивния съд. Отделно следва да се има предвид, че в обжалваното решение са изложени изчерпателно аргументи в подкрепа на становището на съда, че развитието на авазкуларна некроза и последвалата я посттравматична коксартроза на дясната тазобедрена, са самостоятелно настъпили вреди, произтичащи от усложненото здравословно състояние, които вреди не са били предвидими и не са били предмет на спора по гр.д.№11978/2013г. на СГС.

Не е решен в противоречие със задължителната практика на ВС, формирана с ППВС №4/68г. въпросът на касатора относно критериите при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди съобразно чл.52 ЗЗД и задължението на съда да обсъди релевантните за определяне на обезщетението обстоятелства. В т.11 от Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в резултат на констатирания ексцес на заболяването, съобразявайки се с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценявайки специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост – вида и броя на получените увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни; продължителността на общия лечебен и възстановителен период и момента на настъпване на застрахователното събитие с оглед обществено– икономическите условия в страната и нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя към датата на ексцеса. В случая несъгласието на касатора с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 40 000лв. е относимо изцяло към правилността на въззивното решение.

На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация А. М. сумата 2 100лв. – заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за процесуално представителство пред касационната инстанция. Не е основателно възражението на касатора за прекомерност на адвокатската възнаграждение по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК, доколкото заплатеният хонорар от 2 100лв. с ДДС- 1 680лв. без ДДС, при обжалваем интерес от 40 000лв., е в рамките на минимума по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. на ВАдв.С. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,