Определение № 1738 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 567/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. О. К., чрез адв. Г. К., срещу определение № 2895 от 04.11.2025г., постановено по в. ч. гр. д. № 2773/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 13957 от 21.07.2025 г., постановено по гр. д. № 8203/2025 г. по описа на Софийски градски съд, за връщане на основание чл. 130 ГПК на искова молба с вх. № 87152/17.07.2025 г. и прекратяване на производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1/ „Допустим ли е иск за установяване на произход от бащата, когато административната процедура по чл. 65, ал. 2 СК не може да бъде завършена поради неоказано съдействие от майката (не получава книжата, изпратени от администрацията на общината)?“; 2/ „Допустим ли е иск за установяване на произход от бащата, когато администрацията на общината отказва да приеме заявлението на бащата за припознаване на дете, ако то не е подписано и от майката?“; 3/ „Допустим ли е иск за установяване на произход от бащата да се основава на чл. 8 КЗПЧОС, гарантиращ правото на справедлив съдебен процес?“; 4/ „Длъжен ли е националният съд да признае пряко действие на чл. 8 и чл. 6 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи и да осигури достъп до съд чрез допускане на иск за установяване на произход, когато липсата на законодателна уредба води до фактическо лишаване от съдебна защита?“; 5/ „Съставлява ли отказът да се допусне до разглеждане по същество иск за установяване на биологичен произход, при положение, че припознаването е невъзможно без съдействие на майката, непропорционално ограничение на правото на достъп до съд по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС и на правото на зачитане на личния и семейния живот по чл. 8 КЗПЧОС?“. Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 341 от 02.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3310/2017 г. на III г.о., определение № 349 от 25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2466/2018 г. на IV г.о. и определение № 276 от 14.06.2019 г. по ч. гр. д. № 1463/2019 г. на IV г.о. Жалбоподателят се позовава и на приетото в решение от 08.12.2016 г. на ЕСПЧ по жалби № 7949/2011 г. и № 45522/2013 г. Поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. Ищецът е предявил иск за установяване на произход на дете, на което твърди да е биологичен баща. Поддържал е, че с ответницата са имали интимна връзка, от която е родено детето; че детето е с неустановен произход от баща, защото по настояване на майката, с която се разделили преди самото раждане, не е подал заявление за припознаване чрез управителя на лечебното заведение; че през месец май 2025г. посетил Столична община, район П. с цел да подаде заявление за припознаване, но оттам отказали да получат документите, тъй като не била приложена декларация от името на майката, че не оспорва припознаването; че майката на детето отказва съдействие и не предоставя такава декларация, като по този начин го поставя в обективна невъзможност да припознае детето си. Към исковата молба не са представени писмено заявление или декларация с нотариално заверен подпис,изходящи от ищеца за припознаване на детето, доказателства същите да са подадени от ищеца до длъжностното лице по гражданското състояние на Столична община, с която да е изявил воля за припознаване на детето и да е поставил началото на процедурата по чл. 65, ал. 2 СК. Не е представено и възражение – оспорване от страна на майката. При тези данни, за да обоснове извод за недопустимост на предявения по чл. 66, ал. 2 СК иск, въззивният съд приел, че съществува процесуална пречка за предявяването му – неизпълнение на процедурата по чл.65 от СК. Въззивният съд е приел, че Семейният кодекс изрично е уредил фактическия състав, след осъществяването на който се поражда правото на припознаващия да предяви иска за установяване на произход от бащата. С оглед отсъствието на твърдения и доказателства за инициирана процедура за припознаване и най-вече на доказателства за нейното действително осъществяване, т.е. за възникване на правопораждащия факт за правото на иск, съставът на апелативния съд е обосновал извод за процесуалната недопустимост на така предявения с исковата молба иск за установяване на произход. Предвид изложеното е преценил частната жалба като неоснователна и е потвърдил обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В случая поставените от частния жалбоподател въпроси в изложението не са обуславящи решаващите изводи на съда и не съставляват общо основание за достъп до касация. Така както са формулирани, същите не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а са привързани към субективното разбиране на жалбоподателя за установените в процеса факти, които съдът не е възприел в мотивите си. Чрез навеждането им частният жалбоподател на практика излага несъгласието си с приетото от въззивния съд. По същество питанията съдържат твърдения и становища на жалбоподателя, които не са възприети от апелативния съд в обжалваното определение. В обжалваното определение липсват мотиви, че в случая административната процедура по чл. 65, ал. 2 СК не може да бъде завършена поради неоказано съдействие от майката; че администрацията на общината отказва да приеме заявлението на бащата за припознаване, тъй като същото не е подписано от майката; че така предявеният иск е допустим с оглед разпоредбите на чл. 6 и чл. 8 ЕКЗПЧОС. Напротив, въззивният състав е изложил решаващи мотиви, че с оглед отсъствието на твърдения за проведена процедура по чл. 65, ал. 2 СК, а и на доказателства за нейното осъществяване, то предявеният иск за установяване на произход е недопустим. Предвид изложеното, формулираните въпроси не кореспондират с установеното по делото и изводите на въззивния съд, с оглед което същите не могат да обосноват общото основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчна за недопускане на въззивното определение до касационно разглеждане и за съда отсъства задължение за обсъждане наличието на предпоставките на релевираните от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че цитираната от жалбоподателя практика на ВКС (определение № 341 от 02.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3310/2017 г. на III г.о., определение № 349 от 25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2466/2018 г. на IV г.о. и определение № 276 от 14.06.2019 г. по ч. гр. д. № 1463/2019 г. на IV г.о.) е неотносима към процесния случай, доколкото е постановена при различна фактическа обстановка. Цитираните определения за произнесени по предявени искове от претендиращия да е биологичен баща за оспорване извършено припознаване на дете, съответно за оспорване на установения презумптивен произход. Същите са и постановени преди измененията на чл. 62, ал. 5 и чл. 66, ал. 6 СК, извършени с ДВ, бр. 103 от 2020 г., с които на законодателно равнище е разширен кръгът от лица с право да оспорват установената родствена връзка. Предвид изложеното, посочените определения са неотносими към настоящия случай, при който е предявен иск за установяване на произход по чл. 66, ал. 2 СК, спрямо дете, за което се твърди да е с неустановен произход от бащата. Изложените по-горе съображения са относими и към решение на ЕСПЧ от 08.12.2016 г. по съединени жалби № 7949/2011 г. и № 45522/2013 г., на което жалбоподателят се позовава. Същото е постановено преди съществувалата законодателна празнота, преодоляна с посоченото изменение на СК, като обсъждайки изложените твърдения за наличие на нарушение на правото на зачитане на личния и семейния живот, ЕСПЧ е приел, че е налице нарушение по чл. 8 ЕКЗПЧОС, отговаряйки положително на въпроса „дали невъзможността на жалбоподателя да установи биологичното си бащинство представлява неспазване на личния живот”. Изложените в решението съображения на ЕСПЧ, че „вътрешното право не предвижда възможност за едно лице, което претендира да е биологичен баща на дете, чието бащинство е установено чрез припознаване, да го оспори или да установи собственото си бащинство“, отново са неотносими към конкретиката на настоящия случай, в който, както се посочи, не е предявен иск за оспорване на произхода на детето. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че ЕСПЧ в практиката си по чл. 8, § 2 от Конвенцията приема, че този текст се нарушава ако липсват процедури за превеждане на правното положение в съответствие с биологическата реалност, при желание от засегнатите тя да бъде установена. При преценката дали е налице справедлив баланс между интересите на засегнатите следва да се изхожда от това кога жалбоподателят е узнал биологичната реалност и дали са налице адекватни средства за поправяне на положението. В случая за жалбоподателя е налице възможност да припознае детето чрез надлежно провеждане на процедурата по чл. 65, ал. 2 СК, като едва в случай на оспорване на припознаването, същият би имал възможност да предяви иск за установяване на произхода по чл. 66, ал. 2 СК. Приложимите за казуса разпоредби на чл. 64-67 СК предвиждат, че всеки родител може да припознае своето дете /чл.64 СК/; припознаването се извършва лично с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние или с декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние, като в това еднолично волеизявление другият родител няма никакво участие – чл.65, ал.1, изр.1 СК; длъжностното лице по гражданското състояние съобщава припознаването в 7-дневен срок от извършването му на другия родител, ако той е известен, на детето, ако то е навършило четиринадесет години, както и на Дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето – чл.65, ал.2 СК; родителят / в конкретния случай – майката/ или навършилото четиринадесет години дете може да оспори припознаването с писмено заявление до длъжностното лице по гражданското състояние в тримесечен срок от съобщението. Дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето може да оспори припознаването чрез възражение по същия ред, ако е в интерес на детето. Ако припознаването не бъде оспорено, то се вписва в акта за раждане – чл.66 ал.1 СК; когато припознаването се оспори, припознаващият може в тримесечен срок от получаване на съобщението за оспорването да предяви иск за установяване на произход – чл.66 ал.2 СК. Законът изисква писмена форма на изявленията за припознаване и оспорване на припознаването, но не определя начина, по който длъжностното лице следва да уведоми родителя/ припознаващия за тези волеизявления. Ето защо, от значение за определяне на началния момент на тримесечния срок по чл. 66, ал. 2 СК е кога информацията за оспорване на припознаването е достигнала до адресата си. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че обжалваното определение не е и в противоречие с практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 8, § 2 ЕКПЧОС в аспект „припознаване и произход“. Отделно от горното, наличието на константна съдебна практика по приложението на чл. 66, ал. 2 СК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва осъществяването и на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на определението поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, респ. определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното ѝ съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая жалбоподателят не сочи, а и обективно въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,