Определение № 50410 от 31.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1796/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от юрк. Д. Г., срещу решение № 114 от 11.04.2022г. по в.гр.д. № 51/2022г. на Окръжен съд - Пазарджик, I граждански състав, с което след отмяна на решение № 39 от 08.11.2021г. по гр.д. № 310/2021г. на Районен съд – Панагюрище настоящият касатор е осъден да заплати на „М.-84“ ЕООД сумата от 23 400 лева с ДДС, представляваща неплатено възнаграждение по сключен между страните договор № 315 от 24.11.2014г. за изработка на инвестиционен проект във фаза технически проект за аварийно укрепване на бреговете на дере, преминаващо през УПИ XIV-Помпена станция в кв.29 по плана на [населено място], [община], и за кандидатстване на [община], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.01.2021г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 2816 лева – разноски за първа инстанция и сумата от 2148 лева – разноски за въззивна инстанция. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че датата, на която е настъпила изискуемостта на вземането, е 20.06.2018г., като поддържа, че процесният договор не съдържа такива клаузи, а устните договорки, касаещи падежа на плащане, са нищожни. Твърди, че неправилно съдът е възприел становището, че вземането не е погасено по давност, като навежда доводи, че падежът е настъпил на 15.09.2014г. с подписването на приемо – предавателен протокол. Поддържа, че всички действия, предприети от ищеца след подписване на приемо – предавателния протокол, са извършени извън договорните отношения между страните, както и не са представени доказателства за възлагането на изпълнителя на допълнителна изработка, която той е предал през 2016г. Твърди, че е безспорно доказано по делото, че проформа фактура №[ЕИК]/29.01.2016г. не е представена от Общината и не е подписана от лицето, изпълнявало към този момент длъжността кмет. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение, като преповтаря изложените в касационната жалба съображения за неправилност на атакувания акт. Ответникът по касация „М.-84“ ЕООД, представляван от адв. Н. Ш., оспорва касационната жалба. Релевира възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е мотивирал приложимостта на разпоредбата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, както и не е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото. Излага подробни съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да постанови обжалваното решение, е приел за установено, че между насрещните страни по реда на ЗОП е сключен договор № 315 от 24.11.2014г., по силата на който [община] е възложила, а „М.-84“ ЕООД е приел да изработи инвестиционен проект във фаза технически проект за аварийно укрепване на бреговете на дере, преминаващо през УПИ XIV-Помпена станция в кв.29 по плана на [населено място], [община], и за кандидатстване на [община], при цена общо в размер на 19 500 лева без ДДС или 23 400 лева с ДДС, представляващи единствено възнаграждение за изпълнителя на дейностите по договора. Съобразил е писмо № 953900-1353 от 06.10.2020г., издадено от МВКВП към МС по повод постъпило заявление от изпълнителя, и е приел, че през 2016г. [община] е внесла в Междуведомствената комисия за възстановяване и подпомагане към МС за разглеждане искане за финансиране на процесния обект с вх. № 953900-282 от 05.02.2016г., подновено с вх. № 353900-1262 от 15.06.2017г. и вх.№ 953900-450 от 21.03.2018г. Отчел е посоченото в писмото, че в продължение на изминалия период поради изчерпване на финансовите средства не е приемано решение за одобряване на целево финансиране и преписката е прекратена в съответствие с чл.10, ал.5 от Правилника за организацията и дейността на Комисията. Акцентирал е, че в писмото не е посочено на коя дата е прекратена окончателно преписката и с какъв акт, както и липсват срокове, в които Комисията се е произнесла. На следващо място, въззивният съд е съобразил приложените от Общината към заявленията за кандидатстване проформа фактура от 29.01.2016г., издадена въз основа на процесния договор от изпълнителя, и приемо-предавателен протокол. Изложил е съображения, че след като възложителят е обосновал и аргументирал искането си за отпускане на финансови средства за обекта и проектите по договора с прилагането на проформа фактурата като разходно – оправдателен документ, същият е признал, че е приел изработеното от изпълнителя без забележки. По отношение на твърдението, че процесните документи не са подписани от кмета на Общината, въззивният съд е приел, че възложителят знае за тях, доколкото, въпреки липсата на подпис, ги използва пред Комисията като надлежни доказателства за кандидатстване за финансиране от държавата и на дейностите по договора. В тази връзка е изтъкнал липсата на заявление от Общината в искането за кандидатстване, че не признава процесните документи и не иска по тях финансиране, тъй като са недействителни и неистински и е налице неизпълнение от изпълнителя по договора. По възражението за погасяване на вземането по давност въззивният съд е приел, че изискуемостта му настъпва от момента, в който приключи окончателно процедурата по отпускане на финансови средства за проекта, с който кандидатства възложителят. Изложил е съображения, че до този момент вземането не е изискуемо, доколкото в договора е записано като краен момент на плащане – одобряване на проекта от Агенцията, осигуряване на финансиране на проекта от съответните предвидени в бюджета средства и реално постъпване на сумата по сметката на Общината. Изтъкнал е липсата на определен в договора краен времеви срок за плащане на сумата. Намерил е, че макар и да няма взето нарочно решение за прекратяване на преписката поради изчерпване на определения финансов ресурс, предвид сроковете, предвидени в Правилника, същото е настъпило около 20.06.2018г. /по третото искане за финансиране/, поради процедурни правила и след фактическото изчерпване на заложения финансов лимит. Изложил е съображения, че до този момент срокът за плащане не е изтекъл, доколкото разглеждането на финансирането е било предстоящо и заявителят е бил в ситуация на очакване и евентуално одобряване на проекта за финансиране. Посочил е, че петгодишният давностен срок по чл.110 ЗЗД е започнал да тече от 20.06.2018г., като към момента на иницииране на исковото производство срокът за погасяване на вземането не е изтекъл, а с предявяването на иска на 28.01.2021г. давността е прекъсната на основание чл.116, б. „б“, предл.първо ЗЗД. Акцентирал е върху липсата на предвидени в договора клаузи за отпадане изцяло или частично на отговорността за плащане на възнаграждението от възложителя в хипотеза на прекратяване на преписката поради нефинансиране на проекта от Комисията. Поради това въззивният съд е заключил, че възложителят отговоря на общо основание към изпълнителя за дължимото по договора възнаграждение. Добавил е, че обстоятелството, че проектът не е финансиран поради изчерпване на финансовите средства, представлява риск за Общината, а не за изпълнителя, като тя следва да осигури други средства чрез други механизми, за да погаси задълженията си по договора. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая в изложението си касаторът не е обосновал предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, като не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд и от значение за изхода на делото, нито се е позовал на някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, а единствено е изложил доводи за очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Касаторът не сочи, нито обосновава която и да е от посочените хипотези на очевидна неправилност, а наведените съображения са такива по правилността на обжалваното решение, която не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационната жалба. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 1680 лева с ДДС, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение