Определение № 1335 от 22.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4652/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на П. К. Ч. и на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /К./, [населено място] против решение № 1411 от 31.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на Софийски апелативен съд и по касационна жалба на К., [населено място] против решение № 523, постановено в съдебно заседание на 19.02.2013 г. по същото дело на Софийски апелативен съд. Всеки от ответниците по подадените жалби излага становище, с което поддържа доводи за недопускане на касационно обжалване по съответната жалба на противната страна. По касационната жалба на П. К. Ч.: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения: Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Софийски апелативен съд е отменил частично първоинстанционното решение по гр. дело № 2453/2010 г. на Софийски градски съд, включително в частта относно разноските, постановил е друго, с което е уважил иска, предявен от Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност /К./, сега К. против П. К. Ч. с правно основание чл. 28 от Закона за отнемане в полза на държавата на имущество придобито от престъпна дейност /ЗОПДИППД/ - отм. за отнемане в полза на държавата на имущество, представляващо недвижим имот – апартамент в КК „Слънчев бряг”, подробно описан в диспозитива на решението и суми по сметки в банки, подробно описани в диспозитива на решението, като е присъдил в полза на ищеца разноски в размер на сумата 4478 лв. За да постанови този резултат апелативният съд е приел, че по отношение на Ч. има влязла в сила присъда по нохд № П8 на Софийски военен съд за извършено престъпление чл. 304б, ал. 1 НК, попадащо в предметния обхват на чл. 3, ал. 1, т. 19 ЗОПДИППД отм., както и че през проверявания период е придобил имущество на значителна стойност по смисъла на § 1, т. 2 ДР на ЗОПДИППД – четири недвижими имоти и парични средства по банкови сметки. Въззивният съд е констатирал, че общата стойност на придобитото недвижимо имущество от ответника в проверявания период към момента на придобиването възлиза на 145 048.99 лв., а общата стойност на паричните средства по влоговете възлиза на 88 825.10 лв. По последният елемент от фактическия състав на чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД – отм., за връзката между придобитото имущество и престъпната дейност на лицето въззивният съд е приел, че размерът на доходите на ответника по иска от трудово правоотношение – 336.01 минимални работни заплати /М./ е по – нисък от размера на разходите, необходими за неговата издръжка – 379.20 М.. В мотивите на обжалваното въззивно решение е обоснован извод за това, че законен източник на средства за придобиване на имущество е доказан само за част от имуществото, предмет на спора, подробно описано в мотивите на съдебния акт, а за останалото притежавано от ответника имущество не е установен законен източник на средства за придобиването му, а именно апартамент в КК „Слънчев бряг” и парични суми по банкови сметки на ответника, подробно изброени в диспозитива на решението, в частта, с която искът е уважен. Оплакването за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на въззивния съд извън заявения петитум е неоснователно. Видно от въззивното решение не е постановено отнемане на лихва върху сумата от 4112.33 щатски долара, а относно сумата 8484.91 лв. ищецът е заявил петитум за отнемането й с лихвите. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с въпросите номерирани с „1.1.” не са обосновани основания за допускане на касационен контрол. Дали възнагражденията, получени от трудови правоотношения са „законен източник”, следва ли да се включат към законните доходи на проверяваното лице и подлежат ли на отнемане средствата от трудови правоотношения са въпроси, по които не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като от една страна липсва обосновка на отклонението на апелативния съд от практиката, на която страната се позовава – изложени са оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК вместо съпоставка на изводите в обжалваното решение и цитираните касационни решения, а от друга страна липсва идентичност на въпросите, разрешени във въззивното решение и приложените решения на ВКС, включително хипотезите по правните спорове. Последният от посочените въпроси е зададен в хипотеза, по която въззивният съд не се е произнесъл – не са отнемани средства от трудови правоотношения, а средства по влогове. Някои от въпросите нямат връзка с произнасянето на въззивния съд. Такъв е въпроса, дали установяването на законен източник за придобиване на имуществото /от трудови правоотношения/ изключва предположението, че същото е придобито от престъпна дейност, както и въпроса при установен законен източник за придобиване на средствата по банкови сметки на ответника /от трудови отношения/, следва ли съдът да изследва връзката между престъпната дейност и имуществото, за което е установено, че е придобито от законен източник. Тези въпроси са обосновани с доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, включително и въпроса за това полежат ли на отнемане всички средства по банкови сметки на ответника, при положение, че част от тях са със законен източник. Дали мотивите на въззивния съд са обосновани не е предмет на разглеждане в настоящето производство, което е по чл. 288 ГПК. Не са релевирани основания за допускане на касационен контрол и със следващите въпроси, номерирани с „1.2” – обективно съотношение между реалната стойност на придобитото и доходите със законен източник. Самият въпрос съдържа хипотеза, по която въззивния съд не се произнесъл, тъй като същата хипотеза, произтича от твърдение за неустановено съотношение между посочените величини. Д. е отново по чл.281, т. 3 ГПК. Дали въззивният съд е определил съотношението „приходи – разходи” в съответствие с критериите по чл. 3, ал. 1 и чл. 4, ал. ЗОПДППД – отм. не се установява в производство по чл. 288 ГПК, поради което изложените съображения не релевират основания по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Тези доводи не съдържат съпоставка на правни разрешения на въззивния съд и ВКС, а твърдения за необосновани извод във въззивното решение. По въпроса номериран с „ 1.3.” не следва ли съдът да пристъпи към преценка относно законни източници на средства за покриване на разлика в съотношението „приходи – разходи” при по- висока стойност на разходите няма обосновано отклонение от практиката на ВКС, тъй като въпросът изхожда от становище на страната /поддържана от касатора хипотеза за това, как трябва да се установява съотношението между приходи и разходи/ а не от правни разрешения на въззивния съд и ВКС. Въпросът, номериран с „1.4” засяга имущество – апартамент № 19 в [населено място], подробно описан във въззивното решение, което не е предмет на касационата жалба, поради което обсъждането му е недопустимо. Следващият въпрос, номериран с „1.5” за връзката между престъпната дейност и придобитото имущество и необходимостта съдът да изхожда от конкретните обстоятелства, за да прецени наличие на основателно предположение не е обоснован с допълнително основание, тъй като не са съпоставени изводите на апелативния съд с разрешенията на съставите на ВКС, които се цитират от страната и по които е налице уеднаквена практика с ТР № 7/2013 г. на ОСГК.Освен това доводите са относими към оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, с които не се релевират основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това цитирания от ответника по иска, сега касатор мотив на въззивния съд не е решаващ, решаващ е извода на съда, че не е установен законен източник на средства „за придобиване на останалото притежавано от ответника имущество”. Само въпрос, който е формулиран във връзка с решаващите изводи на въззивния съд може да бъде общо основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо и с този въпрос, както и с предходните касаторът не се обосновават предпоставки за допускане на касационен контрол. Необосновани са доводите на касатора по въпрос № „1.6”, дали чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД въвежда презумпция, че имущество на значителна стойност, придобито от проверяваното лице е придобито от престъпна дейност. Твърдението, че въззивният съд въвел презумпция, която не съществува в закона е правно несъстоятелно. Въззивният съд се е произнесъл по разпределението на доказателствената тежест и обосновавайки неоснователността на правозащитното възражение на ответника за законен произход на имуществото е приел, че тежестта за доказване на законния произход на имуществото се възлага на него. В този смисъл апелативният съд не е „въвел и приложил несъществуваща законна презумпция” и за това въпросът е въведен извън процедирането на съдебния състав. Другият въпрос – приложима ли е презумпцията на чл. 17, ал. 5 ЗОПДИППД по отношение на проверяваното лице при положение, че по отношение на същото не е правено искане за попълване на декларация по чл. 17, ал. 5 от цитирания закон не е обвързан с конкретни изводи на въззивния съд, а и по него не е правена съпоставка с разрешенията по практиката, която страната цитира. Ето защо и с този въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Въпросът с номер „1.7” – чия е доказателствената тежест за установяване точния размер на получените приходи и разходи, съответно за установяване на съотношението им е поставен, без да бъде обосновано допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Прилагането на това основание предпоставя изпълнение от касатора на изискването за посочване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателството, респективно при твърдение за липсата на съдебна практика посочване от касатора на конкретни норми, които според него са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им /в този смисъл жалбоподателя не е съобразил разрешенията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 4/. Поради това и по този въпрос не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол. Въпросът, номериран с „1.8.” – има ли задължение въззивния съд при констатирано от него нарушаване на задълженията по чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд, да изготви доклад по делото със съответните указания е въведен без обосноваване на допълнително основание. За да се приложат разрешенията по касационните решения, които касаторът цитира е необходимо да е допуснато нарушение при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд, но в приложението към поставения въпрос тези нарушения не са изложени, т.е. въпросът е формулиран, като общо теоретичен, без обосноваване на конкретните нарушения, които въззивният съд е пропуснал да констатира. Предходните доводи по предходните въпроси в тази насока, както се отрази по- горе са необосновани. Последният от въпросите, номериран с „1.9.” – необходими ли са специални знания на съда за определяне на съотношението между доходи и разходи при отчитане на инфлационните процеси в страната е формулиран без оглед на изводите на въззивния съд. Въззивният съд се е произнесъл по спора с оглед становищата, доводите на страните и събраните доказателства. Като съд, който се произнася по съществото на спора с оглед характера на въззивното производство, второинстанционният съд не събира служебно доказателства по въпроси, които не са въведени от страните в предмета на делото, респективно не назначава експертизи, които не са поискани по надлежния ред от страната по спора. В тази хипотеза липсата на произнасяне на съда не е отклонение от практиката, на която се позовава касатора. Освен това не становището на страната, изразено в касационната жалба е основание за формиране на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл и обосновал решаващите си мотиви. Ето защо следва да се приеме, че с посочения въпрос и изложението към него касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба на П. Ч.. По касационната жалба на Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност /К./, сега Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /К./, [населено място] против решение № 1411 от 31.07.2012 г. по гр. дело № 60/2012 г. на Софийски апелативен съд: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения: Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение по гр. дело № 2453/2010 г. на Софийски градски съд в частта, с която искът, предявен от К., сега К. против П. К. Ч. с правно основание чл. 28 ЗОПДИППД - отм. е отхвърлен, като са присъдени разноски в полза на ответника по претенцията. За да постанови този резултат въззивният съд е приел след разглеждане на предпоставките по чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД – отм., че е установен законен източник на средства за придобиване на апартамент № 27, блок № 28, вх. „Б”, ет. ІІ в[жк], [населено място], апартамент № 19, жилищна сграда, секция „Б” в западната част на УПИ ХVІ-535,672, кв. 392а по плана на [населено място], м. „К. село- плавателен канал”, идеални част – 3.99 % от 604/953 идеални части от недвижим имот в [населено място], [улица] № 8. За първият от изброените имоти апелативният съд е приел, че средствата за закупуване на жилището са предоставени от роднини, като за да обоснове кредитиране показанията на свидетелката Е. Ж. съдът е взел предвид и доказателствата за доходите на лицето, предоставило средствата. Изложени са съображения и за липсата на пряка или косвена връзка между придобитото и престъпната дейност. За другите два имота апелативният съд е приел, че са налице доказателства за набиране на средства за придобиването им чрез продажба на наследствен апартамент в [населено място] от ответника, дарени средства от майка му Е. Ж. и леля му Л. И., като въззивният съд е изследвал и средствата, с които дарителите са набрали приходи, които са предоставили на ответника по иска. С оглед на решаващите си мотиви по чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД – отм. второинстанционният съд е отхвърлил иска. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са поставени правни въпроси, не е въведено мотивирано изложение на общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, включително по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която разпоредба страната сочи, като основание във връзка с искането си за допускане на касационен контрол. Липсата на поставени правни въпроси има за последица недопускане на касационно обжалване. В този смисъл са и разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1, които не са били съобразени от касатора. Съобразно същите разяснения касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Липсата на общо основание – правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /в този смисъл са разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК, т. 1/. Следва да се отбележи, че при излагане на доводите си по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът не е разграничил основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – „точното прилагане на закона” от основанието по чл. 281, т. 3 ГПК „нарушение на материалния закон” и несъобразявайки разясненията по този въпрос в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС е изложил съображения за неправилност на въззивното решение, съставляващи основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с които не може да се релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като оплакванията за нарушения по чл.281, т. 3 ГПК не се разглеждат в производство по чл. 288 ГПК. Предвид всичко изложено по-горе следва да се приеме, че с приложението по чл.284, ал. 3, т.1 ГПК касаторът не е обосновал приложно поле на основания по чл.280, ал.1 ГПК, което има за последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. По касационната жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /К./, [населено място] против решение № 523/2013 г. по гр. дело № 60/2012 г. на Софийски апелативен съд: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения: Жалбата има за предмет решение № 523, постановено в съдебно заседание на 19.02.2013 г. по гр. дело № 60/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на КИППД, [населено място] от 13.09.2012 г. на основание чл. 250 ГПК за допълване на решение № 1411 от 31.07.2012 г. по гр. дело № 60/2012 г. на Софийски апелативен съд. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че произнасянето на първоинстанционния съд, а след това и на второинстанционния съд е в рамките на заявеното от ищеца. Приел е още, че в петитума на мотивираното искане не се съдържа претенция за отнемане на сумите, изброени в исковата молба, подробно посочени в мотивите на решението по чл. 250 ГПК. Крайният и решаващ извод на въззивния съд е, че съдът не е пропуснал да формира воля относно описаните суми, което да обосновава необходимостта от допълване на въззивното решение. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос: „дължи ли винаги съдът произнасяне по цялото искане, съдържащо се в исковата молба”.Поддържа се от касатора, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като същият се позовава на решение по гр. дело № 41/2010 г. на Хасковски окръжен съд и решение по гр. дело № 1386/2012 г. на Пловдивски апелативен съд. С цитирания въпрос касаторът не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд е различен от формулирания в приложението. Въззивният съд е разгледал хипотеза, при която в петитума на мотивираното искане по чл. 28 ЗОПДИППД – отм. не се съдържа искане за отнемане на суми, за които в обстоятелствената част на иска е отразено, че са притежавани от ответника по иска. Въпрос, поставен извън хипотезата, по която се е произнесъл въззивния съд и без оглед на приетите от съда правни разрешения не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както вече се отрази по-горе липсата на общо основание е достатъчна за недопускане на касационно обжалване и без да се разглеждат допълнителните основания. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че в случая и позоваването на приложените решения е правно несъстоятелно, тъй като в решението на Хасковски окръжен съд по гр. дело № 41/2010 г. се разглежда хипотеза, различна от въведената с цитирания въпрос, а решението на Пловдивски окръжен съд по гр. дело № 1386/2012 г. не третира решението на Хасковски окръжен съд по чл. 250 ГПК. Освен това решението на Пловдивски окръжен съд не съдържа данни, че е влязло в сила, а съдебни актове, за които няма данни, че са влезли в сила не формират съдебна практика. Позоваването на чл.280, ал. 1, т.3 ГПК е направено при липса на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК поради вече изложените съображения, а както се посочи по- горе липсата на общо основание е достатъчна за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. В случая те не са и развити в приложението, тъй като касаторът е изложил общи съображения за необходимостта от произнасяне на съдилищата по чл.250 ГПК при това с оплаквания по чл.281, т.3 ГПК вместо с мотивирано изложение по чл.280, ал.1 т. 3 ГПК. Възпроизвеждането на разпоредбата по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е обосноваване на основания за допускане на касационен контрол. Предвид всичко изложено по- горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на чл.280, ал. 1 ГПК и по тази касационна жалба, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по чл. 250 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение