Определение № 4610 от 15.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2144/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез пълномощника й по делото юрк. К. З., в качеството й на трето лице- помагач на страната на ответника „Групова практика за първична медицинска помощ - В.”ООД, ЕИК[ЕИК], против Решение №748 от 06.02.2025г. по в. гр. д. №2585/2023г. по описа на Софийския градски съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното Решение № 20055193/27.08.2022г. по гр.д. №2711/2021г. по описа на Софийски районен съд, 58-ми състав, „Групова практика за първична медицинска помощ - В.”ООД, ЕИК[ЕИК], е било осъдено да заплати на К. П. С., ЕГН [ЕГН], на основание на чл. 200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД сумата от 20000лв., ведно със законната лихва от 18.01.2021г. до изплащането й, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 28.06.2020г.; и сумата от 1138,89 лв., представляващи обезщетение за забава на плащането на главницата за периода от 28.06.2020г. до 17.01.2021г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.1 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което присъденото обедщетение за неимуществени вреди да бъде намалено. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ищцата К. П. С., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. Д. Н., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответника „Групова практика за първична медицинска помощ - В.”ООД, ЕИК[ЕИК], чрез пълномощника му по делото адв. Н. К., с който се изразява становище, че няма правен интерес от по- нататъшно участие в производството по делото, тъй като е заплатил изцяло на ищцата присъдената й с въззивното решение сума.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че между ищцата К. П. С. и ответника „Групова практика за първична медицинска помощ - В.”ООД, е съществувало трудово правоотношение, като на 28.06.2020г., в [населено място], на [улица], при връщане от работа по обичайния й път към дома си ищцата е паднала на тротоара, в резултат на което е претърпяла множествени счупвания на подбедрицата. Посоченият инцидент е бил признат за трудова злополука с разпореждане, издадено от компетентен орган- ТП на НОИ- София- град, след подадена за същото декларация от 10.07.2020г. от името на работодателя. Влезлият в сила индивидуален административен акт, постановен в процедурата по чл. 57 и сл. от КСО установява елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ и е задължителен за съда, разглеждащ иска по чл.200 от КТ, относно характера на злополуката. Работодателят е бил страна в производството по издаването на този индивидуален административен акт, а твърдението му, че декларацията за трудовата злополука била подадена от негово име от лице без представителна власт е можело да се релевира в административното производство, което не е било направено. Авторството на декларацията за трудова злополука не се отразява на валидността на разпореждането на НОИ, като в случая освен нея е бил съставен и протокол за трудова злополука, също подписан от името на работодателя. По тези съоблажения съдът е приел за неоснователни доводите на ответното дружество за нищожност на разпореждането на НОИ, като е посочил и че съгласно чл.17 от ГПК не разполага с правомощия да се произнася по законосъобразността му, защото работодателят е участвал в производството по издаването му.

По възраженията на ответника с правно основание чл.201, ал.1 и 2 от КТ за липса на основание за ангажиране на отговорността му, респ. за намаляване на последната, поради съпричиняване на вредите от ищцата, тъй като падането й на тротоара се дължи на загуба на равновесие поради нарушена вестибуларна функция, съдът е приел, че по делото се установява от писмените доказателства и заключението на медицинската експертиза, че трудовата злополука е настъпила в момент, в който ищцата се е прибирала след работа към дома си и е „стъпила накриво”, при което усукала глезенна става. По делото не е установено по несъмнен начин, че този инцидент се дължи на загуба на равновесие поради нарушение на вестибуларната функция на ищцата, както се твърди от ответника. От приетия по делото болничен лист се установява, че такова е било състоянието й при извършения й преглед на 22.06.2020г., поради което е била в отпуск поради временна неработоспособност за периода от 23.06.2020г. до 26.06.2020г. По делото обаче не е установено това състояние да е продължило и към 28.06.2020г., когато е настъпила процесната трудова злополука, тъй като при липса на доказателства за противното предписаният срок за домашно амбулаторно лечение на установеното на 22.06.2020г. състояние на ищцата следва де се приеме за подходящ за възстановяването й. Събраните по делото доказателства не установяват състояние на ищцата на 28.06.2020г., което да обоснове извод, че и тогава е имала нарушение на вестибуларната функция. Св. Д., разпитан през въззивната инстанция, е посочил, че в ранните часове на 28.06.2020г.– около 5ч. сутринта, ищцата била разчорлена, сякаш е спала, и си помислил че е пияна, защото жена му казала, че видяла в стаята й бутилка с жълта течност, но в последствие полицаите, които пристигнали по негов сигнал и говорили с ищцата казали, че не е пияна. Според съда въз основа тези показания не може да се приеме, че ищцата е проявявала признаци на нарушена вестибуларна функция. Съмненията на св. Д., че ищцата е била пияна, са се дължали на посоченото от съпругата му, че е видяла бутилка, а не на конкретно нейно поведение, свързано с възможността й да пази равновесие. Житейски оправдано е да се приеме, че в 5ч. сутринта ищцата, която е била дежурна при ответника, е изглеждала сякаш е спала, като нежеланието й да прегледа пациент в този момент не доказва, че е имала нарушена вестибуларна функция. Показанията на св. У. също не позволяват извод, че на 28.06.2020г. ищцата е имала нарушение на вестибуларната функция, тъй като не е посочил поведение и състояние на ищцата при дежурството й на 27.06. срещу 28.06.2020г., свързани с невъзможност или затруднение да пази равновесие, със световъртежи или друго, а отбелязаната от свидетеля бледност на ищцата не може да се приеме за доказателство за такова състояние. На 28.06.2020г. ищцата е била приета в болница за лечение, тогава й е направена и операция, но нито в анамнезата, нито обективно е установено нарушение на вестибуларната й функция. По посочените съображения съдът е приел, че по делото не е установено към 28.06.2020г. ищцата да е имала нарушение на вестибуларната функция, която да е станала причина или да е допринесла за загуба на равновесие и „стъпване на криво”. Обстоятелството дали е преглеждала пациенти няма връзка със състоянието на вестибуларната й функция, защото не е установено то да е било причина за това. Доказателства, че ищцата е проявила невнимание при придвижването си, каквито са твърденията на третото лице- помагач Столична община също не са били ангажирани. Ето защо съдът е приел възраженията на работодателя по чл. 201, ал.1 и ал.2 от КТ за неоснователни.

По отношение на размера на дължимото на ищцата обезщетение съдът е посочил, че в следствие на процесната трудова злополука ищцата, която е била на възраст от 51г., е претърпяла травматично увреждане, наложило оперативно лечение /веднъж за фиксация на фрактурите, а след това за изваждане на остеосинтезния материал/; имала е дълъг период на възстановяване, през който е била в отпуск поради временна нетрудоспособност; била е обездвижена, ползвала е за придвижване първоначално две патерици, а след това– една патерица; провела е 10 процедури на рехабилитация; имала е нужда от чужда помощ за пазаруване и плащане на сметки, която й е била оказвана от трето лице, както и за обичайните й ежедневни нужди в дома й, който й оказвало малолетното й дете; изпитвала е силни болки в началото; към ноември 2021г. има ограничен обем на движения в дясна глезенна става при повдигане на ходилото нагоре– дорзална флексия от 20 градуса, при норма от 30 градуса, както и оперативни белези в областта на дясната глезенна става. Съдът е кредитирал показанията на св. М. като резултат от личните му впечатления, логични и последователни, неопровергани от останалите събрани по делото доказателства. Същият е посочил, че видял ищцата още в деня на инцидента, когато й помогнал да си вземе багаж за болницата, че след това бил при изписването й и помогнал да се прибере в дома й, че в първите 3-4 месеца след инцидента пазарувал вместо нея и плащал сметките й, че са приятели и се виждат 1-2 пъти месечно, че ищцата имала син на възраст от 11г.-12г., който й помагал, а тя не можела да се грижи за сина си. Така дадените показания обосновават извод, че впечатленията на свидетеля са резултат от постоянните му лични наблюдения върху ищеца по време на възстановяването й. Няма основание да не се кредитират тези показания, тъй като житейски оправдано е преки наблюдения върху състоянието на ищцата да имат близките й хора. В случая тези показания не са опровергани от останалите доказателства по делото и следва да се кредитират. При така установените факти и при съобразяване на социално-икономическите условия в страната към 2020г. съдът е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от ищцата вреди е 20 000лв. За да определи този размер на обезщетението, съдът е съобразил, че физическите травми са били тежки-бималеорално /двуглезенно/ счупване на дясна глезенна става, операциите са били две и болките при тях са били интензивни, ищцата е била в невъзможност да се движи без помощни средства за около година, била е в отпуск поради временна нетрудоспособност за много дълъг период от време- 1 година и 2 месеца, като и след този период е имала невъзстановен напълно обем на движенията в областта на глезенната става и се наложило провеждане на рехабилитация. При определяне на размера на обезщетението съдът съобразил и обстоятелството, че в случая ищцата е имала и малолетен син, за когото е следвало да се грижи, а не е била способна да го прави, и е изпитвала обичайните терзания от невъзможността да се грижи пълноценно за детето си. Съобразил е и обичайните неудобства от невъзможността сама да задоволява битовите си ежедневни нужди, чувството за безпомощност, страха от възможността да не се възстанови напълно. В случая приетите по делото епикризи, амбулаторни листове, писмо от НОИ, а и констатации на вещото лице при прегледа на ищеца през ноември 2021г., установяват, че при ищцата възстановителният период е продължил значително повече от обичайното, че е имало болки, ограничени движения много след обичайния период на възстановяване, че е била в отпуск поради болест основан на претърпяваната трудова злополука за 14 месеца. Ето защо съдът приел, че в случая при ищцата травмата е причинила страдания за период, значително по-дълъг от обичайния, поради което и размерът на дължимото й обезщетение следва да се съобразно с действителния период на възстановяване. Сочената от ответника и третото лице- помагач съдебна практика при определяне на обезщетения на други лица, съдът е приел, че в случая не е от естество да обоснове извод за по- нисък размер на обезщетението, защото няма идентичност на хипотезите. По изложените съображения съдът е уважил изцяло предявения иск, както и претенцията за заплащане на обезщетение за забава до датата на подаване на исковата молба в предявения размер от 1138,89лв.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът Столична община излага доводи за наличието на хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а в касационната жалба се позовава и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК- очевидна неправилност на решението. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика по въпросите:

1. Може ли съдът да игнорира допустими и относими по делото доказателства, които са косвени по своя характер?

2. Следва ли да се направи комплексна оценка на всички установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към приложението на чл. 52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа на справедливост?

По отношение на соченото от него основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК касаторът формулира следния въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: Следва ли при определяне на размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, решаващия съд да вземе под внимание незадължителна практика на съдилища, включително формирана от съдилища с по-нисък ранг?

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението, свързан със задълженията на въззивния съд при преценката събраните по делото доказателства и в частност на косвените такива.Въпросът е от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на него може да се приеме, че е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК. Същият обаче е бил разрешен от съда съобразно установената трайна практика, съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка с доводите на страните. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивната инстанция е изпълнила посочените процесуални задължения, като е обсъдила в мотивите на решението си всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото преки и косвени доказателства, поради което не е допуснала отклонение от установената съдебна практика по въпроса, респ. не е налице сочената специална предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Оплакванията на касатора за неправилност на изводите на въззивния съд не могат да бъдат проверявани в настоящото производството по чл.288 от ГПК, а подлежат на разглеждане само при допускане на касационното обжалване с решението по чл.293 от ГПК.

Не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по втория въпрос от изложението, отнасящ се до критериите за приложението на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът е от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславя изхода на делото, поради което е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче допълнителния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като същият не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с формираната съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Така дадените в постановлението указания са доразвити в практиката на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, съгласно която при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат степента и продължителността на болките и страданията, понесени от увредения, а когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки, психически страдания и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително козметични и други външни дефекти; силата, интезитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. При определяне на обезщетението се вземат предвид и конкретните социално- икономически условия и стандартът на живот в страната към момента на увреждането. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезщетяване на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай, обстоятелства, относими към предявената претенция. В случая при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с така формираната съдебна практика, като е обсъдил всички установени по делото факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, и въз основа на същите е направил извода си каква сума да присъди на ищцата. Отчетени са характерът на увреждането и продължителния период на възстановяване от него, претърпените от ищцата болки и страдания, понесените от нея негативни психически преживявания, възрастта и семейното й положение, както и останалите релевантни обстоятелства.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, свързано с твърденията на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос от значение за точното прилатане на закона и развитието на правото, а именно- за значението на съдебната практика по сходни казуси при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди от телесни увреждания. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по поставения от касатора въпрос е налице съдебна практика / Решение 204 от 07.11.2016г. на ВКС по т. д. 3568/2015 г. на първо т.о. и др./, която се споделя от настоящия състав на съда, не се нуждае от промяна или осъвременяване, и с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно същата присъдените обезщетения за подобен вид неимуществени вреди от други деликти, настъпили в период близък до процесния, при неидентичност на установените релевантни обстоятелства, не могат да имат самостоятелно значение за формиране на критерия за справедливост и да бъдат отделен фактор за определяне на паричния еквивалент, дължим по конкретното дело. Той следва да отговаря на общественото разбиране за справедливост на съответния етап от развитието на обществото, защото само в този случай обезщетението би било обективно справедливо. В случая предвид липсата на идентичност на конкретните факти по казусите съдът не е взел предвид сочената от ответника и третото лице- помагач съдебна практика при определяне на обезщетения за неимуществени вреди.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

На адв. Д. Н., който е оказал безплатна правна помощ на ищцата в касационното производство, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА за касационното производство в размер на 1000 лв. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа. Отчитайки посочените обстоятелства и най- вече липсата на значителна фактическа и правна сложност на делото и обема на извършената по него работа от упълномощения адвокат, изразяваща се в изготвяне на отговор на касационната жалба, настоящият състав на съда прие, че възнаграждение в размер на 1000 лв. би било справедливо и обосновано.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,