Определение № 2240 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3179/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 8813/26.06.2024 г., подадена от В. П. Б., В. Г. Ш. и С. Н. Ш., чрез адвокат Р. К., срещу решение № 253 от 20.05.2024 г. по гр. д. № 20231200501005/2023 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е отменено решение № 504483 от 09.11.2020 г. по гр. д. № 1239/2019 г. на РС – Разлог, като вместо него въззивният съд е допуснал извършването на съдебна делба между А. Г. Ш., В. К. Ш., В. А. Ш., В. Г. Ш., С. Н. Ш., и В. П. Б. на следния недвижим имот: УПИ *-* в кв. 52 по действащия регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 598/1976 г., целият с площ от 1207 кв.м, при съседи (граници): УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*, зелени площи и улица, при следните квоти: за съпрузите А. Г. Ш. и В. К. Ш. - общо 280.50/1207 ид.ч.; за В. А. Ш. - 323/1207 ид.ч.; за съпрузите В. Г. Ш. и С. Н. Ш. - общо 273.50/1207 ид.ч., и за В. П. Б. – 330/1207 ид.ч. Въззивният съд, произнасяйки се по реда на чл. 294 ГПК по въззивна жалба на В. Г. Ш. и В. П. Б., е приел за установено следното от фактическа страна: С нот. акт № 102/08.07.1974 г. Р. Ш. е дарила на сина си В. Г. Ш. парцел *, имот пл. № *, кв. 52 по плана на [населено място], „при условие, че отстъпи за вечно ползване на собственика на съседния п. *, кв. 52 толкова площ от подарения му парцел до изравняване на двата парцела по квадратура и съдейства за изравняване на двата парцела по законен ред, като при неизпълнение на това условие договора да се счита за недействителен“. Дареният, чрез своя представител, изрично е декларирал, че приема дарението „да стане при условията, изброени в настоящия нотариален акт“. На същата дата Р. Ш. е дарила на сина си А. Г. Ш. парцел *, имот пл. № *, кв. 52 по плана на [населено място] (нот. акт № 103/1974 г). През 1990 г. Г. и Р. Ш.са прехвърлили на В. Г. Ш. срещу задължение за издръжка и гледане 1/3 ид.ч. от описаната 2ЖС, „заедно с 189/1020 части от дворното място“, представляващо имот пл. № * в кв. 52 по плана на [населено място] (нот. акт от 24.09.1990 г.). Чрез нот. акт № 106/13.11.2014 г. А. и В. Ш. са признати за собственици по давностно владение на 1ЖЕ от описаната сграда в УПИ *- *, кв. 52 по плана на [населено място] от 1976 г. С нот. акт № 93/2015 г. А. и В. Ш. са дарили на сина си В. Ш. 323/1166.50 ид.ч. от УПИ *-* кв. 52 по плана на [населено място] от 1976 г. Съгласно удостоверение № 23/18.11.2016 г. на Община Якоруда „магазин за хранителни стоки“ в УПИ *-*, кв. 52, собственост на В. Г. Ш., А. Г. Ш. и В. А. Ш., е търпим строеж. От своя страна, В. и С. Ш. са дарили на В. Б. 330/1166.30 ид.ч. от УПИ *-*, кв. 52 и 2/3 ид.ч. от описаната 2МЖС (нот. акт № 32/2018 г.). По делото са налице данни, че с нот. акт № 74/2019 г. А. и В. Ш. са дарили на В. А. Ш. 1МС „магазин за хранителни стоки“ от 32 кв.м в УПИ *-*, кв. 52 по плана на [населено място] от 1991 г. Не се спори, че първите двама ищци и първите двама ответници са съпрузи, съответно от 20.12.1973 г. и 21.11.1971 г. Безспорно е също, че В. и А. Ш. са синове на Г. Ш., починал на 09.03.2003 г., и Р. Ш., починала на 27.07.2008 г. Според представените заявления на л. 15 и л. 16 от първоинстанционното дело, първоначално братята В. и А. Ш. са инициирали пред Община Якоруда изменение на ЗРП, но впоследствие на 04.11.2013 г. В. Ш. се е отказал (заявление вх. № 94-00-3736/04.11.2013 г. до общината и скица на л. 17). От показанията на свидетелите Г. и П. се установява, че имотът е ползван от двамата братя и техните семейства, както и от майка им Р. Ш.. Свидетелката Г. е категорична, че майката искала след смъртта й „всичко да е поравно“ на братята. В показанията им се съдържат убедителни данни за осъществявана фактическа власт върху равни части от делбения имот - застроили го с жилищна сграда, в която живеят, като част от имота се ползва от третия ищец, а другата част - от ответната страна без възражения, описвайки подробно действията им във времето. Показанията на ответните свидетели А. и Г. също съдържат данни за осъществявана фактическа власт върху имота. От съдебно-техническата експертиза и обясненията на вещото лице в с.з. се установява, че според първия кадастрален и регулационен план за [населено място] от 1958 г. от процесния имот с пл. № * в кв. 52, с площ от 1363 кв.м, са образувани и двата парцела: * –* кв.м и * – * кв.м, предмет на даренията в нот. акт № 102 и нот. акт № 103 от 1974 г. Част от имот пл. № * – * кв.м, попадат в улица, а 192 кв.м, ведно с 83 кв.м от имот пл. № *, образуват парцел *, възлизащ общо на 275 кв.м (приложения №№ 5 и 6). През 1976 г. е одобрен цялостният застроителен, регулационен и кадастрален план на [населено място], при което имотите от горните два нотариални акта са обединени в парцел *-*, кв. 52, с площ от 1531 кв.м, отреден за комплексно жилищно строителство (приложение № 2). Експертът е категоричен, че парцел * по плана от 1958 г. изцяло попада в парцел *-* по плана от 1986 г., както и парцел * по плана от 1958 г., с изключение на 23.50 кв.м, които остават в реализираната уличка. От парцел *-*, * по плана от 1958 г. попадат 138 кв.м в новия nарцел *-* по плана от 1976 г. Вещото лице сочи, че с този план към новия парцел *-* се придават и други площи - оставащите извън очертаното в синьо на комбинираната скица към улица 73 (приложение № 4, експертните обяснения в с.з. и удостоверение № 3-29/27.07.2020 г. на Община Якоруда). Впоследствие, през 1991 г., е одобрено ново изменение на регулацията в кв. 52 по плана на [населено място] между парцели * и *; * и *, като с оглед застрояването със селскостопански постройки границите за парцел *-* минават по имотните (приложения №№ 11 и 12). Въпреки констатираното наличие на придаваеми места, в Община Якоруда вещото лице не е установило данни за уреждане на регулационни сметки. Изчислявайки графично площта на делбения парцел, експертът сочи, че понастоящем е 1207 кв.м, а не 1166.50 кв.м, която разлика счита, че е в границите на допустимата грешка. Според писмо изх. № 11-03-53/30.07.2020 г. на кмета на община Якоруда процесният имот е делим. Въззивният съд е направил следните правни изводи: От доказателствата по делото се установява, че В. и А. Ш. са братя - синове на Г. и Р. Ш., починали, съответно, на 09.03.2003 г. и 27.07.2008 г. Безспорно е също, че първите двама ищци – А. Г. Ш. и В. К. Ш., са съпрузи, както и първите двама ответници – В. Г. Ш. и С. Н. Ш.. Представените нотариални актове от 08.07.1974 г. легитимират братята за собственици по дарение от майка им на следните имоти: А. Ш. - на парцел *, имот пл. № *, кв. 52 по плана на [населено място] от 1958 г., целият от 407 кв.м, а В. Ш. - на парцел *, имот пл. № *, кв. 52, целият от 517 кв.м. Последното дарение е извършено с модалитет: В. Ш. да отстъпи за „вечно ползване“ на собственика на съседния парцел * (т.е. на брат си), толкова площ от така дарения му парцел *, до изравняване квадратурата на двата парцела, и впоследствие му съдейства за изравняването по „законния ред“, в противен случай дарственият акт ще се счита за „недействителен“. От нот. акт № 102/1974 г. се установява, че надареният е приел безвъзмездното разпореждане, след като се е съгласил „да стане“ при така изброените условия. Според вещото лице с одобрения през 1976 г. цялостен застроителен, регулационен и кадастрален план за [населено място] така дарените два парцела са обединени в парцел *-*, кв. 52, с обща площ от 1531 кв.м, отреден за комплексно жилищно строителство, без 23.50 кв.м, които попадат в улица. При това положение, съгласно тогава действащата редакция на чл. 31, ал. 1 ЗТСУ (отм.), по силата на регулацията индивидуалната собственост върху имотите, включени в новия парцел *-*, кв. 52 по плана от 1976 г., се превръща в съсобственост. Частите на съсобствениците в общия парцел се изравняват по право, независимо от площите на имотите. Последното поражда облигационни отношения между братята за евентуално обезщетяване на този с уголемения дял. По делото са налице данни и за придаваеми места към парцел *-*, кв. 52 по плана от 1976 г.: от парцел *-*, * по плана от 1958 г. 138 кв.м попадат в новия парцел, без данни за уреждане на регулационните сметки. С придаването на площи към парцел *-*, кв. 52 с одобрения цялостен застроителен, регулационен и кадастрален план през 1976 г., съгласно чл. 110 ЗТСУ (отм.), по силата на непосредственото отчуждително действие на регулационния план се променят пространствените предели на правото на собственост на парцела, което се разпростира и върху придадените части. Съгласно константната съдебна практика това отчуждително действие на дворищната регулация е условно - до прилагането й. Относно последното важат разясненията в ТР № 3/1993 г., според които регулацията се счита за приложена, ако дължимото обезщетение за придаваемите части е платено или тези части са били заети и придобити по давност от титуляра на парцела и чрез издаване на нотариален акт по чл. 134, ал. 3 ЗТСУ (отм.). С осъществяването на някоя от тези хипотези настъпва трансформацията на регулационните линии в имотни граници. По делото липсват данни за уреждане на регулационни сметки. Според писмените и гласни доказателства обаче, братята и съпругите им очевидно са установили владение върху придадените им части през 1976 г., след като водените от тях свидетели изрично сочат за цялостното ограждане на новообразувания парцел *-* в кв. 52 и за осъществяването повече от 10 г. на подробно описаните фактически действия върху целия парцел, вкл. придадените площи, при условията на съвладение при равни дялове. В тази насока са убедителните показания на свидетелите Г. и П., които подробно разкриват действителните права и отношения между страните преди, по време и след образуването на общия парцел, вкл. след кончината на тяхната майка и дарителка. Съдът е кредитирал тези показания, преценявайки ги по реда на чл. 172 ГПК, тъй като свидетелите са съседи на страните и имота, и твърденията кореспондират с условията на дарението в нот. акт № 103/1974 г., материализиращ недвусмислените намерения на майката да прехвърли на синовете си равни площи. Описаните от ищцовите свидетели действия, а също изграждането в делбения имот на 2МЖС, в която всеки брат притежава по един етаж, допълнително индицира съобразяването им с майчината воля - да разполагат с равни части от парцела. Това положение е продължило и след изменението на регулацията през 1991 г., при което границите на процесния парцел минават по регулационните. Не на последно място, прехвърлянията в полза на третия ищец и ответник, ведно с отредените им за ползване площи без възражения от страните, допълнително подкрепя горните изводи. Окръжен съд – Благоевград е посочил, че данните за влошени отношения между страните и претенциите на В. и С. Шаламанови за по-голям дял (показанията на свидетелите А. и Г.), не променят горните му изводи. Въззивният съдебен състав е заключил, че осъществяваните владелчески действия от страните върху придадените им части, от 1976 г. до влизането в сила на ЗУТ, са годни за легитимирането им за собственици по давност. Още повече че, предвид изтеклия времеви период след 1978 г., правото на вземане за обезщетение за придадени по регулация площи е погасено по давност, на която братята и съпругите им очевидно са се позовали с извършените дарения с нот. акт № 93/2015 г. и нот. акт № 328/2020 г. Чрез така избрания от страните способ (давностно владение), регулацията се счита за приложена и планът запазва действието си при влизане в сила на ЗУТ. Ето защо собствениците на парцела се считат за безусловни собственици и на придадените площи, без оглед на това чие притежание са били дотогава. Алеаторният договор, материализиран в нот. акт от 24.09.1990 г., също не е в състояние да подкрепи тезата във въззивната жалба, тъй като към датата на изповядване на сделката Р. Ш. не е притежавала 189/1020 ид.ч. от парцел *-* в кв. 52, за да ги прехвърли срещу задължение за издръжка и гледане на В. Ш.. За Г. Ш. въобще липсват данни да е собственик на въпросния имот. Ето защо макар и действителна, сделката няма вещноправен ефект, поради което не уголемява дела на В. Ш.. При тези данни братята и съпругите им се легитимират за собственници при равни части на УПИ *-*, кв. 52, както към момента на дарственото разпореждане на А. и В. Ш. в полза на сина им В. Ш. с нот. акт № 93/2015 г., така и при дарението от В. и С. Ш. на внучката им В. Б. с нот. акт № 32/2018 г. Съдът е направил извод, че са налице налице предпоставките за допускане делбата на УПИ *-*, кв. 52 по плана на [населено място], с обща площ по действащия план от 1207 кв.м. Предвид изложеното по-горе, първите двама от ищците и ответниците към 1991 г. се легитимират за собственици на равни части - по 603.50/1207 ид.ч. за всяко семейство. Последното съответства и на условията за дарение в нот. акт № 102/1974 г. След даренията в полза на В. А. Ш. и В. П. Б. (нот. акт № 93/2015 г. и нот. акт № 32/2018 г.), дяловете им се редуцират и делбата следва да се допусне при следните квоти: за съпрузите А. и В. Ш. - общо 280.50/1207 ид.ч.; за В. А. Ш. - 323/1207 ид.ч.; за съпрузите В. Г. Ш. и С. Ш. - общо 273.50/1207 ид.ч., и за В. Б. - 330/1207 ид.ч. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Сочат, че съдът се е отклонил от задължителната практика на ВКС – т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК по въпроса за съдържанието на мотивите. В тази връзка оспорват направените от Окръжен съд – Благоевград изводи относно сделката, изповядана с нотариалния акт от 24.09.1990 г., и твърдят, че въззивният съд служебно се е произнесъл по нищожността на тази сделка. Формулират следния въпрос при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК: Нарушава ли се диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се произнася по предмет на делото, който не е определен от обстоятелствата, на които ищецът се позовава в исковата молба. Визират противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 50075/09.05.2023 г. по гр. д. № 1719/2022 г. на ВКС. На следващо място, като твърдят, че Окръжен съд – Благоевград не е посочил подробно придобивното основание на различните квоти на съсобственост на отделните групи съделители, както и каква част са притежавали праводателите на В. А. Ш. и В. П. Б., жалбоподателите формулират следния въпрос, който според тях е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: Следва ли съдът в диспозитива (и мотивите) да посочи за отделните групи съделители придобивното основание на притежаваните квоти в съсобствения имот, при положение че квотите на съсобственост са формирани на различни придобивни основания. На последно място, сочат, че по въпроса: Длъжен ли е съдът да обсъди и прецени гласните доказателства, както и да посочи при противоречие между тях чии показания се кредитират, като изложи съображения за това, атакуваното пред ВКС решение влиза в противоречие с приетото в решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 2/2012 г. на ВКС. Считат въззивния съдебен акт и за очевидно неправилен. Постъпил е отговор от А. Г. Ш., В. К. Ш. и В. А. Ш., съгласно който не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на тълкувателното решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Основанията му за това са следните: Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените твърдения в това отношение попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК. Първите два въпроса от изложението не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Те са формулирани с оглед защитната теза на жалбоподателите, че Окръжен съд – Благоевград се е отклонил от диспозитивното начало и се е произнесъл по нищожността на сделката, обективирана в нотариалния акт от 24.09.1990 г. за прехвърляне на недвижим жилищен имот срещу задължение за издръжка и гледане. Тази теза не се отговаря на действителността. Видно от въззивното решение, съдът не е приел нищожност на посочената сделка, а единствено, че същата не е породила вещнопрехвърлително действие, поради липса на права у прехвърлителя. Относно въпроса за преценката на свидетелските показания, практиката на ВКС по чл. 290 ГПК приема, че съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Той следва да изложи аргументи налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни, като основани на лични и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. В случая въззивният съд не се е отклонил от така посочената практика. Същият изрично се е мотивирал защо кредитира показанията на свидетелите Г. и П., въз основа на които е формирал изводите си. Относно предпоследния въпрос не е аргументирано наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно постановките на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не става ясно и какво в случая е значението му за крайния изход на спора. Освен това в мотивите на въззивното решение са отразени придобивното основание и квотите от съсобствеността на съделителите. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба имат право на 800 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,