Определение № 2381 от 12.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 577/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. А. Н. и А. Ц. – Н. против решение № 1003/15.07.2024 г., постановено по гр.д.№ 890/2024 г. от 5-ти състав на Окръжен съд – Пловдив. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е потвърдил решение на районен съд, с което са отхвърлени като погасени по давност субективно съединените искове с правно основание чл.79, ал.1 пр. последно от ЗЗД. Съдът се е произнесъл по основателността на искове с правно основание чл.79,ал.1, пр.2-ро от ЗЗД,във вр.с чл.82 от ЗЗД,с които се претендира ответникът „Контролно заваръчни устройства“АД да бъде осъден да заплати, както следва: на ищцата сума в размер от 22 717,50лв. - частично от претенция в общ размер от 62 717,50лв. и на ищеца сума в размер от 22 715,50лв. - частично от претенция в общ размер от 62 717,50 лв.,представляващи обезщетение за претърпени от ищците вреди от неизпълнение на задължението на ответника да предаде владението върху недвижим имот, предмет на обявения за окончателен с решение № 492/31.10.2000г.по в.гр.д.№ 470/1998г.на Апелативен съд П. ( за Ѕ идеална част ) и решение № 543/ 29.07.2004г.по гр.д.№ 539/2002г. на ВКС (за оставащата Ѕ идеална част),предварителен договор за продажба на жилище чрез нов строеж от 22.12.1992г.. Съдът е приел, че задължението на ответното дружество да предаде владението върху процесния недвижим имот е станало изискуемо на 29.07.2004г.,когато с окончателно Решение № 543/ 29.07.2004г.по гр.д. № 539/ 2002г.по описа на ВКС предварителният договор от 22.12.1992г.е обявен за окончателен и за оставащата Ѕ идеална част от продаваемия имот. Съдът се е позовал на мотивната част от цитираното решение на ВКС, в която изрично е посочено,че към момента на обявяване на предварителния договор за окончателен вещта,предмет на договора,е построена и е собствена на продавача- ответник в настоящия процес, поради което съдът е приел, че от 29.07.2004г.за продавача се поражда задължението да предаде владението върху недвижимия имот и за него не съществува каквато и да било обективна пречка да изпълни задължението си. След като задължението не е изпълнено, то от 29.07.2004г.продавачът е в неизпълнение и именно от тази дата следва да се отброява тригодишният давностен срок,в който се погасява вземането на купувача за обезщетение вместо изпълнение. Давностният срок е изтекъл на 29.07.2007г.,което е значителен период от време преди предявяване на процесната искова претенция на 25.03.2022 г.. Съдът е приел също така, че независимо дали исковата претенция е заявена за първи път с подадената искова молба на 15.02.17г.,по която е образувано гр.д.№ 2101/ 2017г.на ПдРС,както считат ищците или с подаването на молба вх. № 8113/25.03.2022г.по в.гр.д.№ 479/ 2022г.на ПдОС,както е приел първостепенния съд и в двата случая погасителната давност е изтекла. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочените въпроси са във връзка с приложението на института на погасителната давност, които въпроси са и обосновали изводите на съда за неоснователност на исковете, като погасени по давност. Въпросите са поставени в насока, кога настъпва изискуемостта на паричното вземане по чл.79, ал.1 ЗЗД и следва ли за това да има покана от страна на кредитора, предвид липсата на уговорен срок за изпълнение на предаване на владението, респ. за заплащане на обезщетението. С оглед фактите по спора, въпросите и тяхното разрешение не са обуславящи, предвид възприетото от фактическа страна, че и в двата случая вземането е погасено по давност. Съдът се е произнесъл по довода на касаторите в насока, че е следвало да има отправена покана до длъжника, поради което поставения в тази връзка процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доводи на страните и сочените в тази насока доказателства не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е обсъдил доводите за необходимостта от покана, но също е приел, че и в този случай вземанията са погасени по давност. Предвид изложеното, не са налице касационните основания, сочени от касаторите по относимите правни въпроси, поради което касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС