Определение № 742 от 30.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1731/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД-Поделение за пътнически превози – Горна Оряховица, чрез пълномощника адв. Д. Х. против решение № 1536/19.12.2019 г. по в.гр.д. № 1975/2019 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3309/17.07.2019 г. на Варненски районен съд, постановено по гр.д. № 15462/2018 г. за осъждане на касатора да заплати на Д. И. Х. на основание чл.200 КТ сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие настъпила на 01.04.2018 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.04.2018 г. до окончателното изплащане. Решението е постановено при участието на ДП „Железопътна инфраструктура“ като трето лице – помагач на ответника. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е извършил преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и по-конкретно на част от заключението на съдебно-техническата експертиза и по този начин е достигнал до неправилни фактически и правни изводи за липса на проявена груба небрежност от страна на ищеца, респ. за недоказаност на възражението за съпричиняване, направено с отговора на исковата молба. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран следния процесуалноправен въпрос: Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, обуславящи изхода на делото, като се поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - изрично посочена и представена от касатора с изложението. Иска се допускане на касационно обжалване и по „въпроси, свързани с преценката за наличие за проявена груба небрежност от страна на пострадалия“ и „относно преценката за определяне на справедливо обезщетение във връзка и с наличие на данни проявена груба небрежност от страна на пострадалия“, за които също се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения. Ответникът Д. И. Х., чрез пълномощника си адв. А. С. е депозирал отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, доколкото единствения формулиран процесуалноправен въпрос е общ и абстрактен, а освен това произнасянето на въззивният съд не е в противоречие с цитираната практика на ВКС, доколкото се е произнесъл по всички възражения и доводи на страните и е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Поддържа се, че в изложението не са формулирани конкретни материалноправни въпроси във връзка с възражението на ответника за съпричиняване на вредите поради проявена груба небрежност от страна на пострадалия. Отделно от това изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Процесуалният представител на ответника претендира разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. С въззивното решение, предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК, е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД-Поделение за пътнически превози – Горна Оряховица е осъдено да заплати на Д. И. Х. на основание чл.200 КТ сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие настъпила на 01.04.2018 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.04.2018 г. до окончателното изплащане. Въззивният съд е бил сезиран с жалби от ответника, от третото лице-помагач на ответника, както и с насрещна въззивна жалба от ищеца. Доводите на ответника, изложени във виззивната му жалбата са за неправилност и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд, че не е доказано съпричиняване на вредите при допусната груба небрежност от ищеца, а такава е проявена от служители на ответното дружество и на третото лице-помагач и именно техните действие са предизвикали събитията, довели да настъпване на злополуката. Според въззивника-ответник до тези неправилни изводи първоинстанционният съд е достигал, тъй като не е коментирал и обсъдил установеното от заключението на съдебно-техническата експертиза обстоятелство, че с качването си на локомотива, ищецът е вдигнал пантографа от страната, където няма контактна мрежа и така е оставил локомотива заземен, като с това си действие не е изпълнил задължителната заповед на знака „Край на контактна мрежа“. Останалите доводи във въззивната жалба са свързани с определянето на обезщетението за неимуществени вреди, като се поддържа, че последното е завишено с оглед установените увреждания в резултат на злополуката. Въззивният съд е приел, че така наведените от ответника доводи и възражения са неоснователни, като е изложил собствени фактически и правни изводи по делото, обсъждайки всички събрани по делото доказателства. Относно възражението на ответника за съпричиняване на вредите, изразяващо се в нарушение на технологичните правила от страна на ищеца – вдигане на двата токоснемателя /пантографи/ на локомотива, с което е причинил късо съединение, водещо до прекъсване на захранващия проводник на осми коловоз в депото, съдът е приел, че от събраните по делото гласни доказателствени средства, не се установява именно ищецът да е вдигнал пантографа над кабината на локомотива в посока изход от депото, тъй като нито един от разпитаните свидетели не го е видял да го прави, а с оглед установената от свидетелите обичайна практика в депото, по-скоро е бил оставен така от предходната смяна и доколкото злополуката е настъпила в тъмната част от денонощието, то ищецът не е могъл да го забележи. Съобразявайки се с трайната практика на ВКС, според която съдът е длъжен да изясни в какво се изразява проявената груба небрежност – кои действия са извършени при липса на елементарно внимание и при пълно пренебрегване на правилата за безопасност, както и с механизма на настъпване на злополуката, установен от заключението на съдебно-техническата експертиза, обясненията на вещото лице, дадени в открито съдебно заседание, писмените доказателства, съставени при разследване на злополуката и гласните доказателствени средства, въззивният съд е приел, че извършените от ищеца действия не могат да се характеризират нито като груба небрежност, нито може да се приеме, че последният не е положил дължимата грижа, която и най-небрежният би положил в подобна ситуация, поради което е достигнал до извод за неоснователност на възражението за съпричиняване. Съобразявайки характера на уврежданията, интензитета на болките и страданията по време и непосредствено след злополуката, последвалото оперативно лечение и настъпилите трайни негативни последици за ищеца – белези по тялото, който са видими, ясно отчетливи и водят до загрозяване, промяната в психиката поради необратимостта на уврежданията и силните физически и емоционални болки, както и продължителността на временната нетрудоспособност, съдът е определил, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 35 000 лв. Във връзка с доводите на въззивника, стъпвайки на заключението на съдебно-медицинската експертиза, съдът е посочил конкретно кои обстоятелства обуславят размера на обезщетението от 35 000 лв., а именно: трайните последствията от злополуката не само за физическото, но и за психическото състояние на ищеца - загрозяващите белези ще останат завинаги, което се отразява негативно на самочувствието и социалния живот на ищеца; високият интензитет на търпените болки и страдания и неясната перспективата за възстановителния процес на горния ляв крайник на ищеца, който е в трудоспособна възраст / към датата на инцидента – 42 годишен/. Настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по следните съображения: Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В настоящия случай единственият въпрос, формулиран в изложението е процесуалноправен и се отнася до задълженията на въззивния съд като съд по същество. Касаторът не е повдигнал конкретни материалноправни въпроси нито относно въведеното в предмета на делото от работодателя възражение за съпричиняване, свързано с твърдения за проявена груба небрежност от страна на пострадалия, нито по приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, по които разрешението на въззивния съд да противоречи със сочената в изложението съдебна практика на ВКС. Касаторът на практика преповтаря наведените от него в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение досежно изводите му за липса на съпричиняване и относно размера на присъденото обезщетение, като не прави разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и общите основания за неправилност на решението – чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, ал.1 ГПК. Настоящият състав намира, че повдигнатия от касатора процесуален въпрос отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, но не е налице соченото допълнително основание на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – обжалваното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г., I г.о., решение № 27 от 2.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г., IV г.о. и решение № 10 от 1.02.2012 г.по гр.д. № 130/2011 г., I г.о.. Според тази съдебна практика съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като се посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 и чл.235 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени фактически и правни изводи по делото, обсъждайки всички събрани по делото доказателства, включително и заключението на съдебно-техническата експертиза, ведно с уточненията на вещото лице при изслушване на заключението му пред първата инстанция, като е изложил собствени мотиви по направените от въззивника – ответник оплаквания във въззивната жалба. Възражението на ответника, че е налице съпричиняване на вредите от ищеца е свързано с твърдения, че последният е нарушил технологичните правила, като е вдигнал двата токоснемателя /пантографи/ на локомотива и по този начин е причинил късо съединение, водещо до прекъсване на захранващия проводник на осми коловоз в депото, като в резултат на прекъсването му и последвалото възстановяване на токоподаването, е настъпил и инцидента, т.е. причинявайки прекъсването на захранващия ищецът е допринесъл за инцидента. Обсъждайки показанията на разпитаните по делото свидетели и разясненията на вещото лице, въззивният съд е приел, че не се установява именно ищецът да е вдигнал и пантографа над кабината в посока изход на депото и с това да е предизвикал късо съединение, водещо до прекъсване на захранващия проводник. От съвкупната преценка на доказателства е достигнал до извод, че този патограф е бил оставен вдигнат от предходната смяна, а доколкото злополуката е настъпила в тъмната част от денонощието и предвид липсата на видимост, ищецът не би могъл да го забележи, в който смисъл са и разясненията на вещото лице, дадени в открито съдебно заседание пред първата инстанция. На следващо място въззивният съд е изложил и собствени мотиви във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като е посочил конкретните обстоятелства, които обуславят тези вреди и значението им за размера на същите. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, на адв. А. С. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца Д. И. Х. по реда на чл.38, ал.2 ЗА, изразяваща се в подаване на отговор на касационната жалба, което съгласно чл. 9, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. е в размер на 1 185,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,