Определение № 5438 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Р. С., чрез адв. П. Н., против решение № 338/04.12.2023 г. на Апелативен съд – Варна, постановено по в.т.д. № 429/2023 г. С последното е потвърдено решение № 248/28.10.2022 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по т.д. № 633/2022 г., с което е отхвърлен предявеният от Р. Р. С. против „Спедия“ ЕООД иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ***, рег. № ***, дело *** от 2021 г. на нотариус В. Г.. Касаторът твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. В изложението към касационната жалба касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ относно изпълнението на поетите по договор задължения и постигането на тези реални цели, които страните са преследвали със сключването на договора. Твърди противоречие с ППВС № 3/29.03.1973 г. по гр. д. № 2/1973 г. 2/ Следва ли двустранен договор да бъде развален по реда на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, когато няма безспорни доказателства, че продажната цена е заплатена така, както е уговорено в договора? Сочи противоречие с ППВС № 1/1974 г., решение № 176/08.12.2020 г. по гр.д. №1326/2020 г. на ВКС, III г.о., решение № 60169/17.06.2021 г. по гр.д. № 3484/2020 г. на ВКС, III г.о., решение № 242/06.11.2019 г. по гр.д. № 3700/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 152/20.06.2018 г. по гр.д. № 4184/2017 г., решение № 98/24.08.2020 г. по гр.д. № 4394/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 80/03.08.2020 г. по гр.д. № 3922/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 254/21.01.2020 г. по гр.д. №940/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 8/15.02.2019 г. по гр.д. № 1953/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 196/21.12.2018 г. по гр.д. № 1101/2018 г. на ВКС, III г.о. 3/ Задължен ли е въззивният съд да допусне своевременни доказателствени искания и да събере всички относими и допустими доказателства, да ги обсъди в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си по отношение на тези доказателства изводи, във връзка с наведените от страните твърдения и възражения? Твърди противоречие с решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 75/20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 38/20.04.2022 г. по т.д. № 617/2021 г. на ВКС. 4/ Възниква ли право на продавача по договор за покупко-продажба да развали същия на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД, когато е налице значително забавяне на заплащането на продажната цена? Не сочи практика в противоречие с въззивното решение. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба „Спедия“ ЕООД, чрез адв. Д. Т., взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 11.05.2021 г. Р. Р. С., като продавач и „Спедия“ ЕООД са сключили договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който С. е прехвърлила собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор №********* по КК на гр. В. на купувача „Спедия“ ЕООД за сумата от 175 000 лева. Установил е, че страните са уговорили сумата по договора да бъде заплатена по банкова сметка на трето ползващо се лице „Ново финанс“ ООД – гр. В., което трето лице е заемател – кредитор, обезпечен с ипотека върху същия имот по предоставени заеми на С. съгласно договори за заем № *** г. и № *** г. Приел е също, че съгласно спогодба от 11.05.2021 г. между „Ново финанс“ ООД и С. плащането на сумата от 175 000 лева следва да послужи за погасяване в пълен размер на обезпечените с ипотеката претенции по двата договора за заем, както и че в спогодбата се съдържа конкретно посочване на банкова сметка, по която да бъде преведена сумата. Установил е, че съгласно договорните клаузи владението върху имота ще бъде предадено от продавача на купувача в срок от 12 месеца, считано от датата на подписване на процесния договор за покупко-продажба. Въззивният съд е приел за спорно между страните изпълнението на задължението на купувача по договора за заплащане на цената от 175 000 лева. При съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства въззивният съд е приел, че липсват изискуемите предпоставки за упражняване на правото на разваляне на процесния договор от страна на продавача С., доколкото не се установява неизпълнение на задължението за заплащане на договорната цена от страна на купувача. За да стигне до този извод, въззивният съд подробно е обсъдил представеното преводно нареждане от 16.09.2021 г., видно от което сумата от 175 000 лева е нарадена за плащане от купувача „Спедия“ ЕООД към сметка на „Ново финанс“ ООД с изрично посочване на основание покупко-продажба на процесния недвижим имот и уточнение, че сумата се плаща в полза на Р. С.. Посочил е, че банковата сметка съвпада с посочената в спогодбата между С. и нейния кредитор-получател по превода. Отчел е, че представеното удостоверение, издадено от „ОББ“ АД, удостоверява заверяването на същата сметка на 16.09.2021 г. с изпратената сума, а същото се установява и от писменото потвърждение от заемателя кредитор „Ново финанс“ ООД за пълно погасяване на задълженията на С. по сключените договори за заем, обезпечени с договорна ипотека. Въззивният съд е отхвърлил довода на ищцата С. за извършено процесуално нарушение от първоинстанционния съд поради неоткриване на производство по чл. 193 ГПК по представените писмени доказателства при оспорването им от ищцата. Посочил е, че нито един от събраните по делото документи няма обвързваща сила, доколкото същите са частни документи, поради което при оспорване на отразените в тях факти не е нужно откриване на производство по чл. 193 ГПК. Приел е за неотносим и довода, че нареждането за плащане би могло да бъде отменено, доколкото действията, следващи трансфера на паричното задължение, са ирелевантни за единствено значимия за продавача факт на вече получено от бенефициера плащане на цената. Приел е за неоснователно и възражението, че не е налице интерес за продавача С. за изпълнението на процесния договора с оглед закъснялото плащане. Установил е от приетите доказателства, че спогодбата между Р. С. и „Ново финанс“ ООД не е посочена като документ, обявен пред нотариуса като възприет от договарящия се платец, респ. няма данни банковата сметка на бенефициера да е била известна на купувача преди искането за съдействие от кредитора му. При тези съображения е извел от правна страна, че до нареждането на превода купувачът може да се ползва от кредиторовата забава, която изключва отговорност за късно изпълнение. Приел е също така, че при липса на конкретна уговорка престацията на купувача следва да се счита за изискуема едновременно с предаване на процесния имот. При тълкуване на договорните клаузи е достигнал до извод, че не е налице забавено изпълнение, доколкото предаването на имота е отложено с една година, а сумата по договора е достигнала до бенефициера преди изтичане на този срок. Приел е още, че дори уговорката за включване в цената на продължаваното ползване да се изтълкува като изявление, предназначено да изключи диспозитивното правило за едновременно пълно изпълнение на страните по процесния договор, то биха били приложими общите правила за изискуемост и забавено изпълнение на паричен дълг по чл. 69, ал. 1 ЗЗД и чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Тези правила обаче изискват наличието на отправена покана за плащане от бенефициера, каквато не е налице съгласно данните по делото. Приел е за неоснователно възражението за липса на интерес от договора при забавено изпълнение. Посочил е, че личният интерес на уговорилия плащането в полза на своя кредитор продавач би се засегнал само ако забавеното изпълнение на купувача осуети уговореното цялостно освобождаване на кредитополучателя от обезпечените с ипотеката задължения. В случая с оглед писменото потвърждение от заемателя кредитор „Ново финанс“ ООД за пълно погасяване на задълженията на С. по сключените договори за заем, обезпечени с договорна ипотека, въззивният съд е приел, че е постигнат целения при сключването на договора от страните резултат и липсват предпоставки за разваляне на двустранния договор. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първият въпрос е обуславящ, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с Постановление №3/1973 г. на Пленума на ВС, основен принцип на облигационното право на Република България е изпълнението на поетите по договор задължения и постигането на тези реални цели, които страните са преследвали със сключването на договора - чл. 87 ЗЗД. В постановлението е разяснено, че при спорове във връзка с неизпълнение на договорите следва да се изхожда от възможностите за тяхното изпълнение и да се допуска развалянето им само в случаите, когато неизпълнението е толкова съществено, че прави невъзможно постигането на договореното. В този смисъл развалянето на договор е само изключение, до което се стига при установяване на такова неизпълнение на поетите по него задължения, че целеният от страните резултат категорично да не може да бъде постигнат. В случая въззивният съд правилно и в съответствие с ППВС №3/1973 г. е изследвал клаузите на процесния договор, както и приетите по делото доказателства и е достигнал до извода, че не е налице нито една от хипотезите, при които е възможно валидното упражняване на потестативното право на продавача за разваляне на договора за покупко-продажба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. За пълнота следва да се отбележи, че субективната представа на кредитора за безполезност на изпълнението не е достатъчна за разваляне на договора в хипотезата на чл. 87, ал. 2 ЗЗД, а е необходимо да се предпостави от конкретна причина за отпаднал интерес от същото. Такава обективна причина би могла да бъде свързана с новонастъпили в периода на забавата на длъжника факти, които изхождайки от целта на сключения договор водят до извод за неосъществяване на желания от страните резултат. Продължителността на забавата сама по себе си не е достатъчно основание, за да се приеме, че за кредитора изпълнението е станало безполезно, а напротив – в негова тежест е да докаже отпадането на интереса му поради забавата на изпълнението. С оглед на това следва да се приеме, че преценката за наличието на предпоставките по чл. 87, ал. 2 ЗЗД е конкретна за всеки отделен случай, но винаги предполага доказването на отпадналия интерес от изпълнението. Вторият въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото същият не съответства на фактите по делото. Въззивният съд е стигнал до извод, че при съвкупна преценка на представените по делото доказателства категорично се установява изпълнението на задължението на купувача за заплащане на цената на процесния недвижим имот, а не съдържащия се във въпроса на касатора извод, че не са налице безспорни доказателства. Дали изводите на въззивния съд действително се подкрепят от доказателствения материал не са предмет на проверка в рамките на производството по чл. 288 ГПК. Следва да се отбележи също така, че цитираното от касатора ППВС №1/1974 г., както и останалата практика на ВКС е по въпроси за родителски права, поради което същата е изцяло неотносима за настоящия спор. Третият въпрос е обуславящ, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС и множество решения, включително и цитираните от касатора, въззивната инстанция, въпреки ограничението по чл. 269 ГПК, остава съд по съществото на материалноправния спор, поради което е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е преценил по отделно и в съвкупност всички доказателства по делото, обсъдил е всички доводи и възражения на страните, както и е изложил мотиви защо не е допуснал доказателствените искания на ищцата във връзка с откриване на производство по чл. 193 ГПК. Несъгласието на касаторката с това какво е приел съдът от фактическа и правна страна не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос не отговаря на изискването за формулиране на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, същият не отговаря на приетата фактическа обстановка от въззивния съд, доколкото не е установил значително забавяне на изпълнението на задълженията на купувача. В допълнение в мотивите на въззивното решение съдът е приел, че забавянето на плащането по процесния договор не е довело до отпадане на интереса за кредитора, доколкото целения резултат за погасяване на ипотечните задължения на касаторката е постигнат в пълен обем. Не е налице и допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото касаторът не се е позовал на съдебна практика, на която да противоречи въззивното решение. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора изискват проверка на правилността на решението, респ. изискват преценка на доказателствата по делото, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото се дължат разноски на ответника по касационната жалба и който е представил доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение от 9 700лв. с оглед на приложен договор за правна услуга и разписка към него за заплатеното възнаграждение за касационна инстанция. Постъпило е от касатора, чрез неговия пълномощник адв.Н. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е допустимо и основателно по следните съображения: Съгласно чл.78, ал.5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. При преценка на размера на адвокатското възнаграждение съобразява решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022г., в което е прието, че националната юрисдикция не е обвързана от минималните размери, предвидени в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения на ВАдвС, като посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при преценка за прекомерност, а съдът следва да съобрази още интереса, вида на спора, фактическата и правна сложност на делото, извършената работа. В случая при преценка от една страна на интереса от търсената защита и предвидения в тази връзка като ориентир в чл.9, ал.3, вр. с чл.7, ал.2, т.5 от НМРАВ, възнаграждение от 9 700 лв. и от друга страната осъществената по делото правна защита от пълномощника на ответника по жалбата с изготвяне на отговор на касационна жалба по всички пунктове и на въпросите в изложението, мотивирано и с позоваване на съдебна практика в подкрепа на тезите си, намира, че в претендирания размер адвокатското възнаграждение се явява прекомерно и следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за сумата от 7 200лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,