Определение № 376 от 30.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2471/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 148 от 10.06.2022г. по в.т.д. № 116/2022г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, в която е потвърдено решение № 260005 от 20.01.2022г. по гр.д. № 907/2021г. на Районен съд – Казанлък за осъждане на касатора да заплати, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, на А. Т. А. сумата от 25 000 лева, частично от 30 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 07.12.2018г. пътнотранспортно произшествие в [населено място] по причина на водача на лек автомобил „БМВ“ с ДК [рег.номер на МПС], гражданска отговорност на когото е била застрахована при застрахователното дружество, със законната лихва за забава от 06.11.2020г. до окончателното плащане.

Касаторът намира въззивното решение в обжалваната част нищожно поради липсата на негов съществен реквизит - непосочване на банкова сметка, задължително според разпоредбата на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК, както и евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Съобразявани са медицински документи, съставени значително след ПТП, както и предходни заболявания на увреденото лице. Необосновано фрактурата на бедрената шийка е била приета като последица от ПТП – в противоречие с изслушаната съдебна медицинска експертиза и съдебна автотехническа експертиза, като показанията на разпитаните свидетели са били приети безкритично. Следвало е да се съобрази представеният двустранен констативен протокол за ПТП без пострадали лица (дори и леко). В образуваното наказателно производство относно ПТП са били приети леки телесни повреди при ищеца, а не и фрактура, обстоятелство, което също е трябвало да бъде съобразено от въззивния съд. Присъденото обезщетение е прекомерно завишено и несъответстващо на доказаните и реално претърпени от ищеца вреди, на съдебната и застрахователна практика в аналогични случаи, както и с реалните обективни икономически параметри. Касаторът възразява и по определеният начален момент на лихвата за забава, основно поради липсата на представена от ищеца банкова сметка.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд– касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право, и налице ли е необоснованост на правните изводи на съда, когато не отговарят на логическите и опитни правила.

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие на разрешенията по решение № 115 от 17.09.2018г. по гр.д. № 2150/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 28 от 06.03.2019г. по т.д. № 205/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 22 от 02.07.2019г. по т.д. № 587/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 97 от 15.09.2020г. по гр.д. № 2479/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 210 от 20.11.2020г. по гр.д. № 3846/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 97 от 02.05.2019г. по гр.д. № 3457/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

2. Декларираните в двустранен констативен протокол факти и обстоятелства относно липсата на пострадали лица следва ли да се приемат като обвързващи по отношение на последващо претендирани неимуществени вреди?

Във връзка с въпроса не е посочена практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

3. Допустимо ли е съдът да отчита като критерий за завишаване размера на застрахователното обезщетение наличните заболявания преди датата на ПТП, както и да взема предвид доказаното отклонение от нормалния здравен статус, породило се и съществуващо отпреди датата на ПТП.

Във връзка с въпроса не е посочена практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Посочени са съдебни решения на районни съдилища в страната.

4. Следва ли съдът да отчете при определяне размера на обезщетението мотивите на прокуратурата за прекратяване на наказателното производство поради получена лека телесна повреда, респективно липсата на наказателна отговорност от страна на водача, за който се твърди, че е причинил ПТП.

Касаторът не сочи практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на която въззивното решение да противоречи.

5. От кой момент застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите отговаря за лихва за забава пред увредените лица при предявен иск срещу него, ако пострадалият отказва да предостави банкова сметка или друг начин за доброволно плащане на застрахователя?

Във връзка с въпроса не е посочена практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

6. Следва ли винаги решението да съдържа реквизита по чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК и следва ли съдът да обезпечи формата на решението си с наличието на всички реквизити съгласно чл. 236, ал. 1 от ГПК, като задължи ищцовата страна да приведе исковата си молба в съответствие с разпоредбата на чл. 127, ал. 4 от ГПК.

Не се сочи практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в противоречие с която е постановено решението, а практика на районни съдилища в страната.

Касаторът счита въпросите и от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, за което не се излагат допълнителни съображения.

Според застрахователното дружество - касатор въззивното решение е и очевидно неправилно. Присъдено е прекомерно високо по размер застрахователно обезщетение при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост, както и поради присъждането на лихва за забава от датата на уведомяване на застрахователя.

От насрещната страна по жалбата А. Т. А. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта на присъденото обезщетение по чл. 432, ал. 1 от КЗ в размер на 25 000 лева, съставът на Окръжен съд – Стара Загора е приел, че към 07.12.2018г. „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „БМВ“ с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, около 13.30 часа, в [населено място], на паркинга, западно от магазин „Нюанс“, е настъпило пътнотранспортно произшествие по причина на В. К. Бобонков, водач на автомобила – при необезопасена маневра, в нарушение на чл. 40 от ЗДвП, е бил причинен сблъсък с управлявания от ищеца А. Т. А. лек автомобил „Митсубиши Паджеро“, с ДК [рег.номер на МПС]. Поради тласъка от кинетичната енергия на А. Т. А., тогава на 71 години, с хронични заболявания (дискова херния, спондилоза и остеохондроза, увреждания на междупрешленните дискове в поясния отдел на гръбначния стълб, с радикулопатия, спондилолистеза, диабет с усложнения – диабетна полиневропатия, артериална хипертония), са били причинени увреждания – травми в областта на таза, зоната на лява тазобедрена става и кръста, но и отваряне на патологичен цикъл, заложено от хроничните му заболявания. Ищецът е получил силни болки в лявата седалищна област и левия крак с изтръпване и слабост, наложило болничен престой. Започнало е усложнение в ендокринното му заболяване и се е задействала нервнохормоналната система. Обострило се е диабетното заболяване. Повишаването на кръвната захар не е било овладяно в дома на ищеца и се е наложил последващ прием в спешен център. Въпреки проведените рехабитации, при битов инцидент пред февруари 2019г., настъпил поради затрудненото движение в левия крак (неизвършване на рефлектрона защита), е била счупена бедрената шийка и тазобедрената става, наложило операция на ищеца за смяна на тазобедрената става. Всички тези обстоятелства относно здравословното състояние на ищеца след пътния инцидент са били приети за установени от въззивния съд въз основа на събраните в първоинстанционното производство множество медицински документи (епикризи, удостоверения, експертни решения), както и въз основа на изслушаното заключение на съдебна медицинска експертиза. За механизма на пътния инцидент, също пред Районен съд – Казанлък, е била допусната и изслушана съдебна автотехническа експертиза. Съгласно показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели след пътния инцидент ищецът не бил вече същият човек, бил трудноподвижен, с бастун. Съгласно издадено експертно решение от 19.06.2019г. на ТЕЛК относно оценка на работоспособността, също съобразено от въззивния съд, ищецът е с 80% степен на увреждане пожизнено.

Въз основа на тези установени обстоятелства за справедлив размер на обезщетението за случая, съгласно чл. 52 от ЗЗД, от въззивния съд е била приета сумата от 25 000 лева. След пътния инцидент от ищеца са били претърпени множество травми, довели до значителни болки, страдания и ограничения от личен, битов и социален характер.

Относно предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във въззивното решение е било прието, че от представените доказателства се установява, че ответното застрахователно дружество е било уведомено за настъпване на застрахователното събитие на 06.11.2020г. и от тази дата следва да се начислява лихва за забава. В чл. 429, ал. 2, т. 2 и чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ изрично е регламентирано, че застрахователното покритие включва и лихвите за забава. Следователно застрахователят отговаря за лихвата за забава, когато застрахованият отговоря за тях пред увреденото лице, което в хипотезата на деликта произтича от правилото на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, но само за лихвите за забава в рамките на застрахователната сума и считано от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна – аргумент от чл. 429, ал. 3 и чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ.

Не е било спорно по делото, че непосредствено след ПТП от 07.12.2018г. от участниците е бил подписан двустранен констативен протокол по реда на Наредба № І 3-41 от 12.01.2009г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд, съгласно който протокол при пътния инцидент не е имало пострадали лица.

Исковата молба на А. Т. А. не е съдържала посочена банкова сметка или друг начин на плащане на сумите по предявените осъдителни парични искове. Такава сметка не е била посочена и в хода на делото.

Сметка на ищеца не е била посочвана в първоинстанционното и във въззивното решение.

При тези установени обстоятелства доводите на касатора застрахователно дружество за нищожност на въззивното решение поради това, че не съдържа реквизит по чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК, след като в исковата молба на ищеца не е била посочена банкова сметка за плащане на претендираните парични суми, са неоснователни – липсва вероятност въззивното решение да е нищожно, при което касационно обжалване да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012г. по тълк.дело № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. В този смисъл задължителната съдебна практика изцяло съобразява правната теория – че разграничението между валидните и нищожните решения се провежда на базата на съществените, същностни белези на съдебното решение, чиято кумулативна наличност е определяща за наличието на съдебно решение (Д. С., Абсолютна нищожност на съдебните решения, Юридическа мисъл, кн. 1 и 2, 1928г.; Ж. С., Българско гражданско процесуално право, пето допълнено и преработено издание, стр. 433-434; О. С., Атакуване на нищожните съдебни решения по граждански дела, Правна мисъл, кн. 6, 1983г. и др.). С оглед възприетото в задължителната съдебна практика на ВКС относно нищожността на съдебно решение, не е невалидно (нищожно) решение, което не съдържа банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми, или друг посочен от ищеца начин на плащане (чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК).

Въззивното решение не е и недопустимо на основание липса на изискване, поради което делото да не може да се реши по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 2 от ГПК при осъдителен иск с предмет парично вземане ищецът посочва банкова сметка или друг начин за плащане, но липсата на такова посочване на банкова сметка в исковата молба, както е било в случая, по аргумент от чл. 129, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, не обосновава нейна нередовност, даване на указания такава нередовност да бъде отстранена и връщане на исковата молба, ако банкова сметка от ищеца не бъде представена.

Непосочването на банкова сметка или друг начин за плащане от ищеца по осъдителни парични искове би могло да бъде обстоятелство, обосноваващо забавата му като кредитор, с предвидените в ЗЗД последици. Спор между страните за кредиторова забава обаче би бил по същество на делото, свързано с правилността на съдебното решение (изискванията за установяване на действителното фактическо и правно положение по спора), но не и с валидността и допустимостта на решението.

В посочения по-горе смисъл относно валидността и допустимостта на съдебно решение, несъдържащо реквизита по чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК, е и каузалната практика на ВКС (напр. решение № 50011 от 26.09.2022г. по т.д. № 1964/2020г. на ВКС, ТК, І т.о.).

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по формулираните от застрахователното дружество въпроси.

Поставеният първи въпрос в частта длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право, е процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Във въззивната си жалба касаторът е изложил подробни съображения относно приетите като настъпили увреждания при ищеца, както и е направил оплаквания по приложението на чл. 52 от ЗЗД - относно размера на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди на основание уврежданията, във връзка с които е поставен въпросът.

Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, съгласно изложеното по-горе относно мотивите на обжалваното въззивно решение, съставът на Окръжен съд – Стара Загора се е произнесъл по оспорванията, възраженията и правните доводи на касатора във въззивната жалба, в рамките на въззивното обжалване. Въз основа на обстоятелствата и доказателствата по делото са били приети конкретни увреждания при ищеца и болките, страданията и неудобствата във връзка с тези увреждания – остойностени в пълния претендиран от ищеца размер. Дали е налице неправилно анализиране и грешна интерпретация на събраните в хода на делото доказателства, е въпрос по правилността на въззивното решение, която не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационното обжалване.

С оглед посочената задължителна практика на Върховния касационен съд не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, така както това основание също е посочено от касатора.

Първият поставен въпрос в частта налице ли е необоснованост на правните изводи на съда, когато не отговарят на логическите и опитни правила, е общ и хипотетичен и не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото.

Вторият поставен от касатора въпрос също не би могъл да се приеме такъв от значение за изхода на спора пред въззивния съд, тъй като не се установява, че при подписването на двустранния протокол между водачите, участници в пътния инцидент от 07.12.2018г., при ищеца вече са се проявили болките, страданията и неудобствата от травмите в областта на таза, зоната на лява тазобедрена става и кръста, съответно патологичният цикъл, заложено от хроничните му заболявания, с които обстоятелства е бил обоснован искът по чл. 432, ал. 1 от КЗ и само при което протоколът от 07.12.2018г. би бил относимо доказателство, което въззивният съд да съобрази. Същевременно не се обосновава допълнителен критерий за допускане на касационното обжалване по този въпрос - по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК или по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съответно на заявеното от касатора.

Същото е по отношение на третия формулиран от касатора въпрос. Въззивният съд не е отчитал като критерий за завишаване размера на застрахователното обезщетение наличните заболявания преди датата на ПТП, съответно отклонение от нормалния здравен статус при ищеца отпреди датата на ПТП, а причинени увреждания от пътния инцидент – травми в областта на таза, зоната на лява тазобедрена става и кръста, както и отваряне на патологичен цикъл. Във връзка с въпроса няма посочени съдебни решения по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, при което не е удовлетворен този посочен от касатора допълнителен селективен критерий, нито е обоснован критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Обосноваване на допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК липсва още по четвъртия формулиран от касатора въпрос, който също не е и от значение за изхода на делото. Въззивният съд не е обсъждал възприетият в образуваното наказателно производство характер на телесните повреди при ищеца като леки, нито че поради това деянието на виновния за ПТП водач е било прието несъставомерно и наказателното производство - прекратено, но не се установява, с оглед разпоредбата на чл. 300 от ГПК, съдът да е имал задължение да излага такива обстоятелства като относими (да зачита акта за прекратяване на наказателното производство).

Петият въпрос в изложението на касационните основания също е неотносим. Въпросът е предпоставен от готовност на застрахователя да плати обезщетение доброволно. Т.е. непосочването на банкова сметка от ищеца да е единствената причина застрахователят да не плаща обезщетението, което не оспорва като дължимо, при което ищецът – кредитор да е в забава. Такива готовност за доброволно плащане не се твърди от застрахователя, нито се установява. Същевременно и във връзка с този въпрос не се обосновава допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 или по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Шестият въпрос в частта следва ли винаги въззивното решение да съдържа реквизита по чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК е общ и хипотетичен и не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото. Въпросът в останалата част - следва ли съдът да обезпечи формата на решението си с наличието на всички реквизити съгласно чл. 236, ал. 1 от ГПК, като задължи ищцовата страна да приведе исковата си молба в съответствие с разпоредбата на чл. 127, ал. 4 от ГПК, би могъл да бъде приет като процесуален въпрос от значение за изхода на спора, тъй като в хода на цялото съдебно производство касаторът е възразявал за неизпълненото изискване по чл. 127, ал. 4 от ГПК от страна на ищеца.

В връзка с въпроса не е изпълнен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване също не може да бъде допуснато. Касаторът не сочи съдебна практика, на която решението на въззивния съд, който не е давал указания във връзка с чл. 127, ал. 4 от ГПК, да противоречи. Не е приложим и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК във връзка с въпроса, тъй като съществува практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 127, ал. 4 от ГПК и въззивното решение се явява съобразено с тази практика. Както се посочи по-горе, съгласно решение № 50011 от 26.09.2022г. по т.д. № 1964/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., при осъдителен иск с предмет парично вземане ищецът посочва банкова сметка или друг начин за плащане, но липсата на посочена такава банкова сметка в исковата молба, по аргумент от чл. 129 от ГПК, не обосновава нейна нередовност. Същевременно съдът би могъл да включи в съдебното решение (чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК) само посочена от ищеца банкова сметка, каквито не са обстоятелствата в случая.

Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК.

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд.

В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана.

При неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част поради негова очевидна неправилност, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци, поради които да е неправилно. Касаторът прави оплаквания за несправедливо високо обезщетение в нарушение на чл. 52 от ЗЗД, както и нарушение на разпоредбите на КЗ относно дължимата от застрахователя законна лихва за забава във връзка с иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ – оплаквания по приложението на закона, но те не могат да обосноват квалифицирана неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК, така както тя е определена по-горе, въз основа на практиката на Върховния касационен съд.

С оглед изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Стара Загора в обжалваната част.

Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски по чл. 78, ал.1, вр. чл. 81 от ГПК, но предвид изхода на спора няма основание за присъждане на такива разноски.

Разноски, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, са дължими на А. Т. А. – 1 950 лева, платено възнаграждение за адвокат с ДДС, съгласно представен договор за правна помощ и съдействие от 03.10.2022г., сключен с адв. П. К..

Воден от горното съдът