Определение № 3506 от 03.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 118/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. В. Б., представлявана от адвокат М., срещу решение №4255 от 12.07.2024 г., постановено по в.гр.д. № 6644/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20038000/25.05.2022 г., постановено по гр.д. № 17019/2019 г. по описа на СРС, 171 състав, с което са отхвърлени предявените от Б. В. Б. срещу И. С. В. и М. Д. Б.-Т. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за солидарно заплащане на сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди от обида, нанесена от ответницата В. на 24.03.2016 г. на работното им място на адрес [населено място],[жк], [улица], „НЕТ1“ ЕООД, както и от клевети, разпространени в доклад до управителя на „НЕТ1“ ЕООД, в сведение до 8 РУ – СДВР от 31.03.2016 г. и в електронно писмо от ответницата Б.- Т. от 29.03.2016 г., както и на сумата от 13 839. 84 лв.- обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода от 29.03.2016 г. до 29.03.2017 г. под формата на разликата между трудовото възнаграждение от предходния месец и изплащаните болнични, както и под формата на разликата в получаваното възнаграждение в „Нетера“ ООД и „НЕТ1“ ЕООД. Касационният жалбоподател Б. Б., представлявана от адв. М., моли да бъде допуснато решението на Софийски градски съд до касация, да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основанията за допускане на обжалваното решение до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като СГС се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Формулира следните материално и процесуалноправни въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност? Касаторът твърди, че съдът е допуснал нарушение на процесуалния закон като не е обсъдил в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните и се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, според която за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото, а именно: ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1от 4 януари 2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК и в множество решения на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 212/1 февруари 2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на II т.о., решение № 17/23.07.2014 г. по т.д.№ 811/2012 г. на II т.о., решение № 111/3 ноември 2015 г. по т.д.№ 1544/2014 г. на II т.о., решение № 136/6.11.2015 г. по т.д.№ 2483/2014 г. на II т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д.№ 1618/2014 г. на II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д.№ 3768/2014 г. на II т.о., решение №161/4.10.2016 г. по т.д.№ 2220/2015 г. на II т.о. на ВКС и др. Според посочената практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Твърди наличие на противоречие на обжалваното решение и с решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., съгласно които въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235 ал.2 и чл. 236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263 ал.1 от ГПК. Според цитираната практика съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Според цитираната от касатора практика при осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика. В тази насока според жалбоподателя са и решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело №823/2010г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело №862/2011г. на ІV г. о. на ВКС, решение №127/05.04.2011г. по гр. д. №1321/2009г. на ІV г. о. на ВКС и решение №554/08.02.2012г. по гр. д. №1163/2010г. на ІV г. о. на ВКС. Касаторът поддържа, че при постановяване на решението си, въззивният съд не е спазил изискването да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните. Касаторът поддържа, че по делото е установено, че И. В. е отправила обидни думи към ищцата, съдържащи се в имейл до управителя на НЕТ 1, в нейните признания, както и съдържащи се в сведение до полицията. Поддържа, че думите са обидни и клеветнически, засягащи правната ѝ сфера. Оспорва кредитирането на показанията на свидетеля З. Щ., като сочи, че същата е заинтересована. Поддържа, че й е причинена вреда, която следва да бъде обезщетена. В писмени отговори на касационната жалба ответниците М. Б.-Т. и И. С. В. изразяват становище, че решението на въззивния съд е правилно. Възразяват, че поставените въпроси не са правни и обуславящи волята на съда и не е налице основание за допускане на решението на СГС до касация. Молят решението на СГС да не бъде допускано до касация. Претендират да им бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: С обжалваното решение вззивният съд се е произнесъл по предявени искове от Б. Б. против И. В. и М. Б.- Т. за заплащане на обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди от деликт, като обезщетенията се претендират да са солидарно дължими от двете ответници. При така предявения иск съдът е приел, че е в тежест на ищцата да докаже, че е претърпяла твърдените неимуществени и имуществени вреди, настъпили в причинна връзка с виновното и противоправно поведение на ответниците, изразяващо се в описани обиди и клевети, отправени на работното им място и в писмен доклад до управителя на дружеството, в сведение до органите на МВР и в служебни електронни писма. Съобразно твърденията в исковата молба и в уточнителни молби към нея от 09.07.2019 г., от 27.02.2020 г. и от 21.10.2020 г. съдът е посочил, че ищцата основава исковите си претенции на твърденията за извършени три противоправни деяния от ответниците- 1) отправено към нея обръщение „селянка“ от страна на ответницата И. В. на работното им място в присъствието на колеги на 24.03.2016 г., 2) отправени към нея от ответницата И. В. обвинения, изложени в сведение до органите на МВР от 31.03.2016 г. и в писмен доклад до управителя на „НЕТ1“ ЕООД, относно предприети противоправни действия от ищцата, изразяващи се в замеряне с бутилка и удар в устата и разпиляване на фирмено имущество (лаптоп и телефон) и 3) разпространение на неверни твърдения по неин адрес от страна на ответницата М. Б.-Т. посредством служебни електронни писма до клиенти с информация, че считано от 28.03.2016 г. ищцата не била служител на „НЕТ1“ ЕООД. Съдът е приел за установено от събраните по делото писмени доказателства – доклад до управителя на „НЕТ1“ ЕООД и сведение до 08 РУ-СДВР от 31.03.2016 г., че в посочените писмени документи авторът И. С. В. е изложила твърдения, че на 24.03.2016 г. с Б. Б. са се намирали на работното си място в офиса на посоченото дружество, когато ищцата хвърлила служебния телефон на ответницата на земята, взела пластмасова бутилка от бюрото и ударила с нея ответницата по устата, както и затворила служебния лаптоп на ответницата и го хвърлила към левия ъгъл на бюрото. Съдът е приел, че действително ответницата е изложила твърдения за поведението на ищцата, като спорно по делото се явява обстоятелството дали това поведение на И. В. е противоправно. Съдът е приел, че описаните в доклада и сведението до МВР действия на ищцата я опозоряват и са от естество да засегнат доброто й име в обществото – ответницата изложила конкретни твърдения за извършени неправомерни действия от ищцата, засягащи имущество на дружеството-работодател, както и съставляващи престъпление (удар в устата на И. В., който представлява нанасяне на лека телесна повреда). Съставянето на тези писмени документи не представлявало клевета и не било противоправно, тъй като по делото се установявала верността на изложените от ответницата фактически твърдения. Този извод съдът приема на основание приети писмени обяснения на други служители на „НЕТ1“ ЕООД – М. Д. и З. Щ., които представлявали годни писмени доказателства в настоящия процес, тъй като не били съставени за целите на процеса, а преди завеждането му, в рамките на инициираната от работодателя проверка по случая. В същите служителите посочили, че на 24.03.2016 г. работели в съседната стая и след като са чули викове, отишли при И. и Б. и видели как ищцата взима телефона на ответницата и го хвърля на земята, затваря лаптопа й и го хвърля на бюрото, като хвърлила и пластмасова бутилка в лицето й. Изложеното се потвърждавало и от събраните гласни доказателства – М. К. Д. и З. Ч. Щ. били разпитани и като свидетели по делото и в показанията си излагали идентични твърдения – че Б. обиждала И., замерила я с бутилка вода в лицето, хвърлила телефона й на земята и затворила и бутнала със замах лаптопа на бюрото й. Съдът е приел, че по делото липсват данни за заинтересованост на свидетелката З. Щ., доколкото към датата на разпита й тя вече не е работила в дружеството „НЕТ1“ ЕООД, а и изложените от нея твърдения се подкрепят от всички други събрани по делото доказателства. Съдът е разгледал в съвкупност събраните доказателства и е приел, че изложените от ответницата твърдения за извършени противоправни действия от ищцата в доклад до управителя на дружеството-работодател и в сведение до 8 РУ-СДВР от 31.03.2016 г. са верни, поради което същите не представляват клевета, не е доказано деликтно поведение от страна на И. В. и в полза на ищцата не е възникнало право на обезщетение за евентуално претърпени от това поведение имуществени или неимуществени вреди. На следващо място съдът е приел, че по делото не се установява категорично твърдяното от ищцата изказване на ответницата И. В. на 24.03.2016 г., с което е нарекла Б. Б. „селянка“. Посочил е, че такива свидетелски показания не са събрани. Доколкото в доклад на ответницата В. до управителя на „НЕТ1“ ЕООД г-н С. В. относно процесния случай, същата признавала неизгодния за нея факт – че нарекла ищцата „селянка“, съдът е приел, че това не е категорично доказателство. Дори и да е било направено, съдът е посочил, че изказването не е обидно, тъй като означавало жена, която живее на село. Като жаргонен израз се използвало като синоним на прост човек, но в конкретната хипотеза И. В. употребила това обръщение, провокирана от поведението на ищцата, която проявила агресия към нея и започнала да я обижда и по този начин изразила отрицателното си мнение за ищцата, предвид нейните изказвания и действия по адрес на ответницата, като самата дума не била вулгарна или цинична, поради което в контекста на конкретната ситуация не можело да се приеме, че е обективно унизителна за честта и достойнството на ищцата и че съставлява обида. Съдът е приел още, че установеното поведение на втората ответница М. Д. Б.-Т. не е противоправно. По делото се доказвало, че с електронно писмо от 29.03.2016 г. същата уведомила клиенти на „НЕТ1“ ЕООД, че Б. Б. вече не е част от търговския екип на НЕТ1, считано от 28.03.2016 г. Съдът е посочил, че това твърдение било невярно, но поведението на ответницата не било противоправно, тъй като твърдението не съдържало позорни или обидни за ищцата обстоятелства – в писмото не били изложени твърдения, че Б. Б. била уволнена дисциплинарно или че била извършила други непристойни действия, с които да бъде засегнато нейното добро име в професионалните среди. Като извод съдът е обосновал,че предявените искове са недоказани по основание – не е установено противоправно поведение на ответниците, поради което обсъждането на събраните доказателства относно евентуално претърпени от Б. Б. имуществени и неимуществени вреди се явява безпредметно. Поради съвпадение на изводите въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Допускането до касация на обжалвано въззивно решение е в зависимост от доказването на предпоставки за селекция на касационната жалба. За наличието на част от тези предпоставки- посочените в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, касационният състав следи служебно. За останалите предпоставки за допускане на въззивно решение до касация, посочени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, касационната инстанция, проверя в рамките и съответно на сезирането от страна на касатора. Съгласно задължителните разяснения по тълкуването и приложението на закона, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо с решението си съдът да се е произнесъл по правен въпрос, такъв който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на ВС, ВКС, КС, СЕС или по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да бъде допусната до касация подадената касационна жалба следва жалбоподателят да е посочил конкретния правен въпрос, разрешен от въззивния съд, както и допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулираният от касаторът правен въпрос може да е материалноправен или процесуалноправен, но следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, без да има за предмет правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За да бъде селектирана касационната жалба и решението да бъде допуснато до касация е необходимо касаторът да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. По поставените от касатора въпроси / Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?/ въпросите касаят правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и винаги са обуславящи решението на въззивния съд, но въпросите не са решени от въззивния съд с практиката на ВКС, включително и тази цитирана от касаторите. Отговор на правните въпроси, формулирани от касатора по делото като предпоставка за допускане на обжалваното решение до касация, е даден с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в чиято т. 19 е разяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на твърдяните факти и събраните доказателства, прави своите изводи по съществото на спора и достига до свое собствено решение по отношение на иска. Въззивната инстанция дължи изготвянето на собствени мотиви, отразяващи самостоятелните й решаващи изводи, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща. Тези разяснения на закона са допълнени с приетото с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, съгласно което, след отчитане на приетите през 2007 г. законодателни изменения в правната уредба на въззивното производство е посочено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Посочено е, че ограниченията на въззива засягат възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, но това не променя характеристиките на въззивната инстанция като решаваща такава. В посочения смисъл е и формираната практика на ВКС при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС, например решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други, в които трайно се застъпва разбирането, че въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Съобразно с нормата на чл.236, ал.2 от ГПК въззивният съд дължи излагането на мотиви към решението си, които следва да съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства. Допускане на касационно обжалване по така формулирания общ въпрос за правомощията на въззивната инстанция е обусловено от необсъждане на довод или възражение от решаващо значение по делото, докато в разглеждания случай оплакванията на жалбоподателя визират неправилност на изводите на въззивния съд. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – обосновал е извода си за неоснователност на предявените искове след като е формирал собствени решаващи мотиви по спора, изложил е съображенията си по твърденията, доводите и възражения на страните, обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност събраните доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. Обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които установяват извършенана от въззивния съд решаваща дейност. В съответствие с цитираните по-горе законови разпоредби и създадената практика във връзка с тяхното приложение въззивния съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, посочил е кои доказателства кредитира, ценил е събраните свидетелски показания в тяхната съвкупност и е обосновал собствени изводи по делото. Съдът е приел за доказано, че ответницата В. е изложила обвинения в сведение до органите на МВР от 31.03.2016 г. и в писмен доклад до управителя на „НЕТ1“ ЕООД относно предприети противоправни действия от ищцата, изразяващи се в замеряне с бутилка и удар в устата и разпиляване на фирмено имущество (лаптоп и телефон), но но след преценка на доказателствата по делото съдът е приел, че така направеното изложение не е противоправно, тъй като ответницата е споделила верни факти. За да обоснове този свои извод съдът е преценил поотделно и в съвкупност представени, неоспорени по делото писмени доказателства, събрани в хода на дисциплинарното производство проведено от работодателя по повод процесния инцидент, свидетелски показания на очевидци на инцидента, които доказателства е приел,че безпротиворечиво установяват, че ищцата е имала описаното от ответницата В. поведение. Съдът е изложил и съображения защо кредитира събраните свидетелски показания по делото и защо счита, че твърдението на ищцата, че свидетелката Щ. е заинтересован свидетел, е невярно. Въззивната инстанция е посочила, че към момента на разпита като свидетел З. Щ. не е била вече служител на дружеството, за което са работили и двете с ищцата, а от друга страна показанията й се подкрепят от събрани по делото доказателства и не се опровергават от други доказателства, събрани по делото. С оглед на това оплакването на касаторката, че съдът е кредитирал пристрастни свидетелски показания е неоснователно. Съдът е преценявал събраните доказателства в съответствие с изискванията на процесуалния закон, изложил е съображенията си защо приема конкретни факти за доказани/ че оплакването на И. В. от поведението на ищцата отговаря на действителността/, въз основа на какви доказателства и обосновано е отговорил на възраженията на ищцата. На следващо място, съдът е изложил съображения и защо счита, че твърдението на ищцата за изречена обида от ответницата В. по неин адрес не е доказано по категоричен начин, като отново въззивната инстанция е направила собствен анализ на събраните по делото доказателства, посочила е кои факти приема за установени, какво е съдържанието на приложимите правни норми и е извел съответни на това изводи за неоснователност на твърдението на ищцата. Мотивирано и подкрепено от доказателствата по делото е заключението на въззивната инстанция и за това, че ответницата Б. е уведомила клиенти на дружеството, за което страните са работили, че ищцата вече не е част от търговския екип на дружеството по време, когато ищцата все още е била служител на това дружество. Обосновано съдът е приел, въз основа на изслушания свидетел В.- очевидец, с когото ответницата Б. е обсъждала инцидента между страните и въз основа на самото електронно писмо на ответницата Б., че споделената информация от ответницата не е уронваща престижа на ищцата, нито е накърнила нейната чест и достойнство, поради което не е доказано твърдението за противоправно отношение на тази ответница, вредоносно за ищцата. При съобразяване на посочените от касатора решения и тези, посочени по-горе е видно, че е налична продължителна и постоянна съдебна практика, каято е съобразена от въззивния съд, при постановяване на въззивното решение, което води до извод за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допустимостта на касационното обжалване. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС, както следва- на М. Б.- Т. в размер на 1800 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 13.12.2024 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от М. Б. на адвокат С. и на И. С. В. в размер на 2000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 13.12.2024 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от И. В. на адвокат С.. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.