Определение № 272 от 21.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 30.05.2012г. по гр.д.№ 3350 / 2011г. на ОС Пловдив, с което е уважен иск с правно основание чл.422 ГПК, предявен от М. Д. срещу И. А.. Жалбоподателят - И. Г. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси, по които има противоречиво разрешаване на съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Ответникът М. Д. Щ. в писмено становище, чрез пълномощника си поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е признал за установено по отношение на И. Г., че дължи на М. Д. сумата 7800 евро, представляваща неустойка, дължима по чл.11 във връзка с чл.3 и чл.6 от предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен на 24.11.2009 г. развален поради неизпълнение. Установено е по делото, че е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу М. Д. по гр.д.3369/2010 г. на РС Пловдив за сумата от 7800 евро, представляваща двойния размер на даденото капаро като неустойка, дължима съгл. т.11 от сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 24.11.2009г. Прието е, че същият е развален поради неизпълнение на задължението в двумесечен срок от подписването му продавачът да представи всички необходими документи за сключване на продажбата, както и да прехвърли имота необременен с ипотеки, възбрани, вписани искови молби или други вещни тежести или права на трети лица върху него. Установено е по делото, че с нотариална покана, получена от И. А. на 23.02.2010 г., последният е поканен от М. Щ. да се яви в кантората на нотарус на 01.03.2010 г. в 10 часа и да представи схема на имота – оригинал, скица на имота – оригинал, удостоверение за данъчна оценка и удостоворение за тежести – в противен случай заявява, че едностранно разваля договора поради неизпълнение на чл.3 и чл.6 от договора и претендира връщане на даденото капаро в двоен размер. Прието е, че купувачът е заплатил 3900 евро капаро при подписване на предварителния договор. Взет е предвид и факта, че „А. б.”-кл. Б. е удостоверила М. Щ. е кандидаствал за за ипотечен кредит от 42000 евро, който е бил одобрен; на 08.12.2009г., но тъй като до финализиране на сделката не се стигнало, кредита не е бил отпуснат. Установено е от направена справка в службата по вписванията, че към 10.03.2010 г. – крайният срок за прехвърляне на собствеността по нотариален ред съгл.чл.7 от договора, на 02.02.2010 г. е била вписана искова молба на С. Г. срещу И. А. с предмет 10/305 ид.ч. от процесното дворно място и две стаи от сутерена, а на 10.03.2010 г. е вписана възбрана с кредитор В. Л. и длъжник И. А. върху целия имот предмет на предварителен договор – 1/2 ид.ч. от дворното място и първия жилищен етаж. При тези данни съдът е приел, че купувачът е изпрана страна и е развалил договора. С оглед на така установените обстоятелства съдът е приел за основателен предявения иск с правно основание чл.422 ГПК и е признал за установено по отношение на И. Г., че дължи на М. Д. сумата 7800 евро, представляваща неустойка, дължима по чл.11 във връзка с чл.3 и чл.6 от предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение, е изложил съображения, че със същото са разрешени материалноправни въпроси от значение за спора, а именно за това възможността за връщане на капаро в двоен размер представлява ли санкция за виновно неизпълнение на договора от страна на продавача, допустимо ли е купувача да иска връщане на капаро в двоен размер, ако самия той не е изправна страна. Поддържа, че тези въпроси има противоречиво разрешаване на съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Представя решение от 13.07.2010г. по гр.д.№457/2009г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че задатъкът и отметнината (пишманлък) са акцесорни съглашения, които предоставят на всяка от страните потестативното право в определени случаи да развалят един валиден договор, като задатъкът предоставя това право на изправната страна - чл. 93, ал.2 ЗЗД, решения на състави на АС без отбелязване да са влезли в сила, поради което не следва да се съобразяват при преценката за допустимост, решение от 24.10.2008г. по т.д.№273/2008г. ІІ т.о. на ВКС, в което е прието, че когато предварителен договор е прекратен по взаимно съгласие не намира приложение чл.93, ал.2 ЗЗД.. С оглед данните по делото Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и 3ГПК по поставените от жалбоподателя въпроси. Съдът е дал отговор на същите в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановените по чл.290 ГПК решения от 20.04.2011г по гр. дело № 1161/2010г., ІІІ г.о. на ВКС и решение от 23.12.2010г. по гр.д.№ 1831/2009г., ІV г.о на ВКС. В същата се приема, че клауза за неустойка допустимо ще намери приложение и тогава, когато страните отнапред желаят да обезпечат вреди от неизпълнението на едно конкретно задължение от гаранционен характер, за представяне на документ или друго уверение за права - положително или отрицателно, поето с предварителен договор по чл. 19 ал.1 от ЗЗД и което задължение, ако не бъде изпълнено, ще даде право и основание на другата страна да се откаже от сключването на окончателен договор. Приема се, че задатъкът е парична сума или друга имуществена ценност, която едната страна дава на другата при сключване на договора като доказателство, че той е сключен и за обезпечаване на неговото изпълнение. От така изведеното определение на правната фигура на задатъка и от ясния текст на разпоредбата на чл.93,ал.2 от ЗЗД е видно, че задатъкът има гаранционна и обезщетително-наказателна функции. Тези тясно свързани функции се изразяват в правото на изправната страна да иска в двоен размер, даденият от нея задатък, ако получилата задатъка страна е неизправна. Това право обаче изправната страна може да упражни само след като се откаже или развали сключения договор, по който е даден задатъка. Следователно изправната страна може да упражни правото си да иска в двоен размер, получения от неизправната страна задатък, след като сключения между страните договор е развален.Именно съобразявайки тази практика съдът е счел за основателен предявения иск с правно основание чл.422 ГПК. Практиката на ВКС по поставените от жалбоподателя въпроси е уеднаквена и не се налага същата да бъде променяна..