Определение № 5348 от 20.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 684/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. М. срещу решение № 261 от 30.04.2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново, постановено по възз. гр. д. № 1003 от 2023г., с което е потвърдено решение № 67/15.05.2023г., постановено по гр.д. № 328/22г. на Районен съд- Свищов, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на Б. П. Т., че М. М. М. е собственик на недвижим имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], [улица], ет.1, тип-за търговска дейност, бр.нива-1, площ по документ -17 кв.м. и за осъждане на Б. П. Т. да предаде на М. М. М. владението върху този имот.

В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, поставяйки следните правни въпроси:

1. Ако е разрешен спор с правно основание чл. 108 ЗС, но в диспозитива на решението липсва произнасяне относно принадлежността на правото на собственост, постановеното решение формира ли сила на пресъдено нещо и по собствеността на спорния имот?

2. Постановяването на съдебен акт от съдебен състав при наличието на основания за отвод на основание чл.22, ал.1 т.5 ГПК представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и води ли до неправилност на съдебния акт ?

3. Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона ?

4. Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си и да излага собствени мотиви ?

5. Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове?

6. Възможно ли е осъждане за предаване владението върху реална част от имот, индивидуализирана само по площ и посока?

7. Следва ли решението да се основава единствено на експертизата по делото, или съдът е длъжен да съобрази и прецени и самата експертиза наред с другите доказателства?

8. Добросъвестно ли е владението на приобретателя на недвижим имот, когато същият е придобит чрез сделка в изискуемата от закона форма - нотариален акт, но приобретателят не е знаел, че актът страда от порок- непълна идентификация на владения от него имот?

Постъпила е и касационна жалба /наименована като частна жалба/ от М. М. М., чрез адв. М. С., против определение /имащо характер на решение/ № 1201 от 19.09.2024г. на Окръжен съд – Велико Търново, постановено по възз. гр. д. 1003 от 2023г., с което е оставена без уважение молбата на М. М. М. за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 261/30.04.2024г. по в.гр.д. № 1003/2023г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.

Касаторът твърди, че обжалваният съдебен акт е постановен при допуснато нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поставяйки следните правни въпроси:

1. За да се произнесе относно статута на недвижим имот като паметник на културата, до каква степен съдът следва да изследва кои са обектите на собственост, каква е формата на собственост, какви са границите на собствеността им вътре в съсобствеността и каква част от прилежащото дворно място имат те, респективно каква част от дворното място, е публична общинска собственост. Не е изяснено каква част от имота е обявена за паметник на културата и съответно какъв е режимът на ползването й?

2. Как следва да се процедира при явна фактическа грешка от страна на съда при тълкуването на приетите по делото писмени доказателства?

В срока е постъпил отговор на касационната жалба от Б. П. Т., чрез адв. М. Д., в който се твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество се поддържа, че жалбата е неоснователна.

Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивен съд, постановени по иск за собственост на недвижим имот, които съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежат на касационно обжалване.

По касационна жалба вх. № 7702 от 25.06.2024г. на М. М. М. срещу решение № 261 от 30.04.2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново:

За да постанови решението си въззивният съд е приел за установено, че през 1958 г. П. Т. Б. е купил от В. Я. Ц. 1/6 ид.ч. от дворно място от около 600 кв.м., с построена в него къща, пристройка и сайвант, находящо се в Поп М. част на [населено място], заедно с източната реална част от къщата, състояща се от две източни стаи и една югоизточна, ид.ч. от антрето, и източната половина от тавана и мазето над и под продаваемите помещения /нотариален акт № 125/1958 г./.

На 12.08.1958 г. С. И. З. е купила от В. Я. Ц. западната реална част от къщата, състояща се от: една югозападна стая, една северозападна стая, хол и ид.ч. от антрето и западната половина от тавана и мазата над и под продаваемите помещения и 1/6 ид.ч. от дворното място /нотариален акт № 124/1958 г./.

С нотариален акт № 74, н. д. № 541/1962 г. П. Б. и С. З. са купили 1/3 ид. ч. от парцел Х-2143 в кв. 119 по плана на [населено място] и пристройката, северно от къщата, като П. Б. купува южната половина, а С. З. северната половина от тази пристройка.

С нотариален акт № 100, н. д.190/1994г. Л. П. Т. и Т. П. Т. /наследници на П. Т. Б./ са продали на ищеца 1/6 ид. ч. от дворно място пл. № 1738 в кв. 69 по РП на [населено място] и реално южната пристройка, построена в това дворно място - двуетажна, състояща се от стая на първия етаж, стая на втория етаж, заедно с 1/2 ид.ч. от общите входно антре, стълбищен коридор и тоалетна на първия етаж.

С нотариален акт № 186, н. д. № 59/2009 г. Л. Т., Т. Т. и С. З. са учредили на ЕТ „М. - М. М.“ право да пристрои по продължение на западната част на собствената му жилищна сграда, находяща се в североизточната част на съсобствения им УПИ - пристройка, на два етажа с площ от 20 кв.м., както и да извърши преустройство и укрепване жилищната си сграда, съгласно утвърден архитектурен проект, на която пристройка да стане собственик, при условието Л. Т. и Т. Т. да си запазят правото на ползване на вход в югозападната част от жилищната сграда на ЕТ „М. - М. М.“ към мазето и тавана на собствената им жилищна сграда.

С нотариален акт № 36, н.д. № 227/2017 г. ответницата Б. Т. е купила от Л. Т. и Т. Т. 2/6 ид.ч. от ПИ с идент. [№] по КККР на [населено място], заедно с обекти с идентификатори [№] /спорния по делото имот/; [№] и [№] Съдът е посочил, че имотите, предмет на сделката, са описани и съгласно документите за собственост, с които се легитимират продавачите - НА № 125/1958 г. и НА № 74/1962 г.

Съгласно разрешение за строеж № 47/07.05.2001 г. източната част от къщата, състояща се от две източни и една югоизточна стая, е преустроена в три броя магазини, като от представения проект се установява, че източната стая (процесното помещение) е преустроена в магазин № 3, съседната (средната) стая е преустроена в магазин № 2, а югоизточната стая е преустроена в магазин № 1. Според проекта входът към процесния обект с идент. [№] е от изток - врата откъм улицата, а северната стена на магазин № 3 е затворена. В разрешението за ползване на трите магазина като инвеститори са посочени Л. Т. и Т. Т..

На следващо място съдът е посочил, че според заключението на съдебно- техническа експертиза, прието в първоинстанционното производство, помещението с идентификатор [№] представлява част от пристройка към жилищната сграда, но не може еднозначно да се определи кое от помещенията на първия етаж в пристройката е закупено от ищеца с нотариален акт №100/1994 год. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че описаните в нот. акт № 125/1958 г. две източни стаи и една югоизточна стая в момента съответстват на три броя магазини с идентификатори [№], [№] и [№][№], като процесното помещение с идент. [№] не е част от южната пристройка, закупена от ищеца, която се състои от две помещения едно над друго, разположени в ляво от входното антре.

Въз основа заключението на допуснатата във въззивната инстанция съдебно - техническа експертиза е прието за установено, че спорното помещение се намира в сграда с идентификатор [№], състояща се от осем самостоятелни обекта, шест от които са ситуирани в частта от сградата, която е на един етаж, а два от тях са ситуирани в частта от сградата, която е двуетажна, и това са [№] ( на първи етаж) и [№] ( на втори етаж). Според вещото лице към 29.08.1958г., когато е бил съставен нот. акт № 125/1958 г., едноетажната пристройка, съответстваща сега на процесното помещение с идент. [№], е била приобщена към основната сграда, в резултат на което съгласно нотариалния акт източната реална част от къщата се състои от две източни стаи и една югоизточна, като понятието пристройка по-нататък във времето се отнася за двуетажната част от сградата, ситуирана и долепена на север към основната жилищна сграда. За пристройка, включена към сградата с идент. [№], следва да се счита частта от два етажа, състояща се от обекти. с идент. [№] и [№]. Проектът за промяна предназначението на съществуващи помещения в три магазина се отнася за три помещения, ситуирани в югоизточната едноетажна част на сградата, без да се засяга двуетажната част от сградата, ситуирана на север. В заключение вещото лице е направило извод, че помещението с идент. не попада в южната пристройка на двуетажната сграда и е идентично с магазин № 3 със застроена площ 17.00 кв.м., заемащ северната част от югоизточното крило на едноетажната част от сграда с идент. [№].

Въззивният съд подробно е описал обстоятелствата, установени от всеки един от свидетелите, разпитани по делото. Първите двама /Л. Л. и И. Л./ установяват обстоятелства, касаещи преустройството на помещенията в магазини, като свид. Л. е бил наемател на процесното помещение от 2006г. Негов наемодател до 2017г. е бил Л. Т., а след това– ответницата. Ищецът посещавал помещението и му заявявал, че то е негово и трябва той да взема наема. Другите двама свидетели /П. Т. и Р. М./ установяват обстоятелства относно извършван през 2013г. ремонт на покрива, който му бил възложен от ищеца. Св. Т. сочи, че къщата е разделена на две - частта на ищеца и друга част с магазини, като към частта на ищеца имало и друга част. Влизал е в частта на ищеца през процесното помещение, което е било ползвано от ищеца като детска стая. Свидетелят сочи, че при влизане в сградата от към двора частта на ищеца се пада в ляво и е на два етажа. Имало врата надясно и наляво. Свидетелят не помни кога точно е посещавал имота на ищеца, но сочи, че ремонтът на покрива на сградата му е правил през 2013г.

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е направил извод, че претендираното помещение не е придобито от ищеца на соченото от него основание - по силата на договор за покупко-продажба и предявеният ревандикационен иск е неоснователен. Изложени са мотиви, че подробното описание в нотариалния акт на придобитата сграда не буди съмнение относно вида на сградата и помещения, от които се състои и ищецът е придобил южната пристройка, построена към основна сграда - двуетажна, състояща се от стая на първия етаж, стая на втория етаж, заедно с ид.ч. от общи входно антре, стълбищен коридор и тоалетна на първия етаж. Съдът е посочил, че заключенията на съдебно- техническите експертизи разпитаните по делото свидетели описват придобитата от ищеца пристройка точно по начина, по който тя е описана в нотариалния акт. Процесното помещение е пристроено като част от основната жилищна сграда и попада в нейната източна част, която се е състояла към 1958г. от две източни стаи и една югоизточна. Тази част е представлявала жилище и е преустроена в три броя магазини, един от които е процесното помещение, намиращо се в дясно от двуетажната пристройка на ищеца. Съдът е посочил също, че в нотариален акт, на който се позовава ищецът, е посочено че пристройката се състои от две стаи - една на първи и една на втори етаж и липсва логика процесното помещение да е част от нея, макар и да е възможен достъп до него от общо антре, водещо едновременно към пристройката (чрез врата в ляво) и помещението ( чрез врата в дясно). Дори ищецът да е ползвал процесното помещение, което е установено от свидетеля П. Т., то не е негова собственост съгласно нотариален акт № 100/1994г., защото не е част от южната пристройка, а е част от основната сграда, а праводателите на ищеца са придобили южната част на двуетажна пристройка към основната сграда.Последните изводи са направени въз основа заключението на в. л. Л. и представените нотариални катове. Процесното помещение още към момента на съставяне на нот. акт № 125/1958 г. е било част от обособената източна част на основната едноетажна сграда и е описано в акта като една от източните стаи. Още към този момент то не е част от южната двуетажна пристройка към къщата, която в последствие е придобита от ищеца.

С оглед тези мотиви на съда не са налице поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не може да обоснове допускане до касационно обжалване първият поставен въпрос на соченото от касатора основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото по него е налице задължителна практика на ВКС – Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК. Според разясненията, дадени в мотивите на т.2 А от това ТР, ако в хода на делото бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и ответникът го владее без основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи и двете искания: да се произнесе с установителен диспозитив, признаващ правото на собственост на ищеца и с осъдителен диспозитив, осъждащ ответника да му предаде владението върху спорния имот. Ако в хода на делото по предявен иск по чл. 108 ЗС не бъде установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот, съдът ще отхвърли и двете искания за защита. Ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита-за предаване на владението на имота. В случая не се констатира въззивният съд да се е отклонил от тази задължителна практика – потвърдено е първоинстанционно решение, с което е отхвърлен искът на М. за признаването му за собственик и за предаване владението върху спорния обект. По тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставеният втори въпрос също не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото не е свързан с конкретното дело – в състава на въззивния съд не е включен съдия, постановил първоинстанционното решение, както и не се констатира някой от съдиите да е бил вещо лице или свидетел по делото.

Въпросът е поставен във връзка с оплакванията, че във въззивния състав е участвал съдия, който е отказал да се отведе, въпреки направеното от страната искане. С Тълкувателно решение № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение по въпроса "Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК". В мотивите е посочено, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК може да представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Съдът има възможност за свободна преценка, основана на обстоятелствата по конкретното дело, дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано, съответно дали неотвеждането на съдията от разглеждане на делото представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на същото. В случая процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, не са поставени.

По съществото си поставените от касатора процесуалноправни въпроси № 3, 4 и 5 се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, като касаторът не е обосновал наличието на предпоставката на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК - не е посочил практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи. Не е налице и специалната предпоставка на чл. 280, ал.3 ГПК, защото по тях е формирана трайна и безпротиворечива практика на ВКС, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, като въззивният съд е длъжен да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е направил правните си изводи на база приетите за установени факти, а правилността на тези изводи не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Неотносим към делото е шестият поставен въпрос, защото искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен и съответно няма постановен осъдителен диспозитив.

По седмия въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, защото и по него касаторът не е посочил практиката на ВКС, на която смята, че решението противоречи. Не се установява и специалната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото по приложението на чл. 202 ГПК е налице практика на ВКС /решение № 224 от 07.01.2019 г., постановено по гр. д. № 612/2018 г. на ВКС, III г. о.; решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о. /, в която се приема, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори да не е оспорено от страните, а то се преценява съобразно всички доказателства по делото. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил - изводите му не са базирани единствено на приетите по делото съдебно- технически експертизи, а последните са преценени ведно с останалите доказателства. Въпросите са обосновани с довод, че въззивният съд при оценката на заключението не е съобразил нотариален акт № 62 от 1962г., но видно от мотивите на въззивното решение /стр. 10/ при формиране на изводите си въззивният съд е взел предвид не само заключението на вещото лице, а и останалите събрани по делото доказателства, вкл. и този нотариален акт.

Осмият въпрос няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, защото по него въззивният съд не се е произнасял и не е обусловил решаващите му изводи. Въззивният съд ясно е посочил, че искът е неоснователен, защото са останали недоказани твърденията на ищеца, че е придобил собствеността върху спорното помещението на основание договор за покупко- продажба.

По касационна жалба вх. № 12806 от 29.10.2024г. на М. М. срещу решение /неправилно наименовано определение/ № 261 от 30.04.2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново:

Въззивният съд е бил сезиран с молба от ищеца М. М. М. за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в осъдителния диспозитив на решение № 261/30.04.2024г. по делото, като в диспозитива да се поправи и чете, че процесното помещение не е част от описаното в акта като една от източните стаи, а е част от пристройката, долепена към къщата.

Молбата е оставена без уважение, като е прието, че искането е израз на несъгласието на ищеца с мотивите на въззивното решение. Волята на въззивния съд обаче е обективирана в съответствие с мотивите на въззивното решение и предвид това липсва допусната очевидна фактическа грешка.

Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Според разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК

Първата група въпроси, формулирани в т. 1 от изложението, нямат отношение към предмета на спора, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалвания акт и не са правни въпроси по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите касаят обстоятелства, които касаторът счита, че са останали неизяснени по делото, но не и изводите на въззивния съд, че липсва допусната очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК.

Предвид дадените разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и по втория поставен въпрос. По приложението на чл. 247 ГПК е формирана трайна практика на ВКС /напр. решение № 321/26.09.2012 г. по гр.д. № 54/2012 г. на ВКС, I г.о.; решение № 50055/29.05.2023 г. по т.д. № 2018/2022 г. на ВКС, I т.о./, според която в производството по чл. 247 ГПК въззивният съд дължи произнасяне само относно това дали е допусната очевидна фактическа грешка в постановеното решение, а такава според трайната практика на ВКС представляват погрешното посочване в решението на съда на имената на страните, на границите на спорния имот, на размера на присъдената сума, погрешните пресмятания на суми, неотразяването в диспозитива на решението волята на съда, личаща от мотивите. Не представляват очевидни фактически грешки и не могат да бъдат поправени по реда на чл. 247 грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля, както и пропускът да се вземе становище по част от иска или по някой от исковете. Тези грешки могат да бъдат отстранени само по пътя на обжалването или на допълнителното решение, защото те изискват да се замести неправилно формираната или липсващата воля на съда с ново решение. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Не се констатира наличието и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде установена от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

При този изход на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 1200 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,