Определение № 1179 от 11.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4093/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Я. С., чрез адв. К. П. против решение № 780/06.06.2025 г. по в.гр.д. № 1269/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 28.02.2020 г. по гр.д. № 6099/2018 г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу Прокуратура на Република България искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение, за което е оправдан с влязла в сила на 5.05.2021 г. присъда, за разликата над 2 500 лв. до пълния претендиран размер от 26 000 лв. и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от трудово възнаграждение за периода 4.05.2017 г. до 5.05.2021 г., вследствие от незаконното обвинение, в размер на 4 000 лв., ведно със законната лихва от 05.05.2021 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба а подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и в частта, касаеща иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. В частта, с която е отхвърлен иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, касационната жалба е недопустима с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК /цената на иска е под 5 000 лв./, поради което следва да бъде оставена без разглеждане. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, с неизвършване на преценка на всички обстоятелствата, имащи значение при определяне на размера на обезщетението и причинените вреди – разумната продължителност на наказателното дело, взетата мярка за неотклонение „подписка“, оправдаване на първа инстанция, липсата на установени вреди, които по характер, обем и интензивност да надхвърлят обичайните. Неправилно въззивният съд не е взел предвид времето от образуване на досъдебното производство - 19.07.2016 г. до повдигане на обвинението – 04.05.2017 г. с аргумента, че в исковата молба изрично е посочено, че се претендират неимуществени вреди за времето от повдигане на обвинение и предхождащия период представлява ново обстоятелство, което е посочено за първи път в насрещната въззивна жалба. Поддържа се, че в исковата молба изрично е посочено, че за времето, през което производството е било висящо, ищецът е изпитвал страх, притеснение и т.н., а единствено по отношение на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е посочено, че последните са претърпени в периода от 4.05.2017 г. до 5.05.2021 г. При така изложените доводи, се иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което исковете по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да бъдат уважени изцяло. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправен и материалноправен въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, да съобрази всички релевантни обстоятелства и 2/ Справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД изисква ли сходно решаване на аналогични случаи и допустимо ли е съдът да присъди обезщетение под обичайния размер при подобни случаи, без да изложи съответни мотиви за това. Касаторът поддържа, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение по т.д. № 2100/2018 г. на I т.о. и решение по гр.д. № 2686/2016 г. на III г.о., а по втория – в противоречие с решение по гр.д. № 3246/2024 г. на III г.о. и определение по гр.д. № 2446/2024 г. на IV г.о. Ответникът по жалбата – Прокуратура на Република България не е подал отговор на касационната жалба. За да отмени частично решението на първоинстанционният съд, с което искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 2 500 лв. до 7 000 лв. и да отхвърли иска за разликата над 2 500 лв., въззивният съд е приел за установени по делото следните факти и обстоятелства: досъдебно производство № ЗМ 2015/2016 г. по описа на 05 РПУ, СДВР е образувано по 02.09.2016 г. за престъпление по чл.144, ал.3, вр. ал.1 НК; с постановление от 27.04.2017 г. ищецът е привлечен като обвиняем и му е повдигнато обвинение за посоченото престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до 6 години; с постановление от същата дата по отношение на ищеца е взета мярка задържане под стража от прокурор по реда на чл.64, ал.2 НПК за срок от 72 часа, считано от датата на предявяване на постановлението – 4.05.2017 г.; на същата дата производството е изпратено на СРС с искане за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“; с определение от 07.05.2017 г. по нчд № 7912/2017 г. по описа на СРС, искането е оставено без уважение, като спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „подписка“ и е разпоредено да бъде освободен незабавно след изтичане на срока от 72 часа; по внесен на 22.06.2017 г. обвинителен акт, е образувано нохд № 10723/2017 г. по описа на СРС, по което са проведени седем съдебни заседания, в шест от които ищецът е участвал; на 10.10.2019 г. по делото е постановена присъда, с която ищецът е признат за невиновен и оправдан за повдигнатото му обвинение; с окончателно решение от 5.05.2021 г. по внохд № 4583/2020 г. на Софийски градски съд, по което са проведени две съдебни заседания, на които ищецът се е явил, оправдателната присъда е потвърдена и влязла в законна сила; На следващо място въззивният съд е приел за установено, че ищецът е бил осъждан за престъпления от общ характер – за престъпления по чл.197, т.3 вр. чл.195, ал.1, т.3,4 и 5 вр. чл.26 НК; по чл. 198, ал.1, пр.2 НК; по чл.194, ал.3 вр. чл.194, ал.1 НК, като последното му осъждане е за престъпление по чл.115 НК като с присъда по нохд № 20/2013г. на СГС, му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 12 години, впоследствие изменена по внохд № 534/2013 г. на Апелативен съд София, като деянието е преквалифицирано като такова по чл.124, ал.4, пр.1 вр. ал.1 НК и наложеното наказание е намалено на три години и шест месеца лишаване от свобода; наказанието е изтърпяно на 9.02.2016 г. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелката М., която живее на семейни начала с ищеца, установяващи, че ищецът е бил изплашен, че отново ще влезе в затвора поради повдигнатото му обвинение, започнал да се кара с близките си без повод, опитвал се да си намери работа, но постоянно му отказвали защото е осъждан и защото имал повдигнато обвинение. При така установените факти, въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав, предвиден в нормата на чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ по отношение на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Относно вида и интензитета на преживените от ищеца вреди, е приел, че последният е преживял обичайните за всеки човек негативни емоции, причинени от привличането му като обвиняем и участието му в извършване на процесуални действия, респ. като подсъдим и участието му в съдебни заседания и очакването да бъдат постановени съдебни актове в производствата. Същевременно търпените вреди не са в резултат на интензивно ограничаване на неговите човешки права като правото на свободно придвижване, извън предварителното прокурорско задържане за 72 часа, липсват причинени специфични вреди, различни от обичайните, както и трайни и необратими последици от негативни психически изживявания, свързани с наказателното дело. При съобразяване на тълкувателните разяснения, дадени в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. относно понятието справедливост в чл.52 ЗЗД и при отчитане на общественото разбиране за справедливост към релевантния момент, при определянето на размера на претърпените неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: тежестта на повдигнато обвинение – за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93 НК; периодът на продължилото наказателно преследване – почти четири години; видът и продължителността на наложената мярка за неотклонение – подписка; липса на доказателства, че ищецът е променил семейния и социалния си бит поради обвинението. Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че процесното наказателно производство не е първото в живота на ищеца, поради което страхът от осъждане не е непозната за него емоция и е житейски логично да се справи с него с по-малко стрес, отколкото ако за първи път е изправен от опасност да бъде осъден, което обуславя определяне на обезщетението в по-нисък размер. Във връзка с възраженията, изложени в насрещната въззивна жалба на ищеца, съдът е приел, че наведените в нея за първи път обстоятелства, че задържането му е продължило повече от 72 часа, а именно 75 часа, че периода на търпене на вредите следва да е от образуване на досъдебното производство, а не от повдигане на обвинението, са преклудирани и не следва да бъдат обсъждани съгласно чл.266, ал.1 ГПК. Съобразявайки в съвкупност установените по делото обстоятелства, както и стандартът на живот към 2021 г., въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетение за така претърпените от ищеца вреди, следва да бъде определен на 2 500 лева поради което е намалил размера на присъденото от първата инстанция обезщетение. К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не могат да обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касатора процесуалноправен въпрос, който макар и да обуславя изхода на делото, няма претендираното значение, тъй като при определяне на неимуществените вреди, въззивният съд е извършил прценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй като при определяне размера на неимуществените вреди е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. Въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички относими за това обстоятелства, установени по делото. При съобразяване на трайната практика на ВКС, въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ / за незаконно обвинение и оправдателна присъда/ включва и вредите от задържането за 72 часа, тъй като принудата, упражнена при задържане по чл.64, ал.2 НПК е идентична с тази при другите форми на задържане от съда като мярка за неотклонение „задържане под стража“. В съответствие с константната съдебна практика на ВКС /решения по гр.д. № 2986/2019 г., по гр.д. № 2477/2021 г. и двете на IV г.о./, според която фактът на предходни осъждания на лицето, предявило иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е релевантен при преценката на личността му и интензитета на негативните изживявания, които е претърпяло вследствие на незаконното обвинение и е основание за намаляване на размера на обезщетението, въззивният съд е приел, че предходните осъждания на ищеца, вкл. и изтърпяно наказание лишаване от свобода за тежко престъпление, сочат на по-нисък интензитет на търпените вреди, в сравнение с лице с чисто съдебно минало, срещу което за първи път е предприето наказателно преследване и са основание за намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Във връзка с оплакванията на касатора, че въззивният съд не е отчел времето от образуване на досъдебното производство до повдигане на обвинението, следва се посочи, че обезщетение за неимуществени вреди за този период се дължи само ако са налице конкретни вреди, които са в пряка причинна връзка с незаконни действия или бездействия на органите през този период. Ако такива не са посочени в исковата молба, съответно не се установят по делото, обезщетение се дължи от момента на повдигане на обвинението, когато се презумира настъпването на неимуществени вреди. Това е така, тъй като самото образуване на досъдебното производство не поражда автоматично право на обезщетение за неимуществени вреди, освен ако не са налице конкретни действия, които са причинили такива вреди. Поставеният в изложението материалноправен въпрос, макар и обуславящ крайният извод на съда, няма претендираното от касатора значение, тъй като не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, според която справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което като ориентир следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Безспорно е, че унификация е невъзможна, доколкото и сам законодателят не борави с точни техники за определяне размера на справедливото парично обезщетяване за причинени болки и страдания. В същото време, правото трябва да бъде предвидимо и възможно да прилагане в повтарящ се брой случаи, а справедливостта изисква лицата в едно и също положение да се третират еднакво, при отчитане на конкретните за всеки отделен случай обстоятелства. От съпоставката на съобразените в соченото от касатора решение на ВКС индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в разглеждания случай не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. В посоченото решение незаконното обвинение е рефлектирало в сферата на професионалната реализация на лицето-държавен служител, към която категория изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите са завишени, т.е. отчетена е личността на увреденото лице, респ. професионалния и обществен статус. В цитираното от касатора определение по чл.288 ГПК, което е постановено от настоящия състав на ВКС също не се констатира сходство в основните критерии, доколкото определеното обезщетение включва и вредите от неразумния срок на проведеното досъдебно производство и периода на настъпване на вредите. Разликата в присъдените размери на обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти и тяхната преценка във всеки отделен случай, а не сочи на противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението на касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,