Определение № 3438 от 09.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1121/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Б. А., със съдебен адрес [населено място], подадена чрез адв. С. С., срещу въззивно решение № 192/12.01.2023 г. по в. гр. дело № 6924/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 2266/17.03.2022 г. по гр. дело № 54327/2021 г. по описа на Софийски районен съд, с което ответното дружество „САТ Инженеринг“ ООД е осъдено да заплати на ищеца Д. Б. А. сумата 2000 лв. на основание чл. 200, ал. 1 КТ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на трудова злополука на 10.04.2021 г.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, и необосновано. Поддържа се, че съдът неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД, поради което присъденото обезщетение е несправедливо занижено.

Ответникът по касационната жалба „САТ Инженеринг“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв. В. Б.. Подържа, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол. Претендира разноски, сторени в настоящата инстанция, представляващи възнаграждение за един адвокат, в размер на 600 лв., за което представя списък на разноските по чл. 80 ГПК, както и договор за правна защита и съдействие от 08.03.2023 г., където е посочено, че възнаграждението е заплатено в брой.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

От данните по делото се установява следното:

Предявеният иск е по чл. 200, ал. 1 КТ.

Съдът е посочил, че не е спорен между страните фактът на настъпване на злополуката, както и нейният трудов характер, видно от представеното разпореждане № 30526/13.07.2021 г. на НОИ ТП София-град. От събраните пред първата инстанция доказателства – медицинска документация и свидетелски показания, както и от констатациите на съдебно-медицинската експертиза, е установено, че в резултат на трудовата злополука ищецът е получил навяхване и разтягане на ставните връзки на десния глезен, което е довело до консервативно - неоперативно лечение с гипсова шина, носена от ищеца 20 дни. Установено е от показанията на свидетелите, че ищецът е изпитвал болки и страдания в резултат на травмите в продължение на 2-3 месеца. Съдът е намерил доводите на ищеца, че не се е възстановил все още от травмите въпреки проведеното лечение, за недоказани и съответно - неоснователни. Приел е, че в производството не са ангажирани доказателства за настъпване на трайни негативни изменения с необратим характер във връзка с понесената травма. Същевременно в своето експертно становище по приетата експертиза вещото лице е заключило, че предвид характера на травмата и възрастта на ищеца, се очаква пълно възстановяване на пострадалия. Във връзка с твърденията на ищеца, че му е била провеждана рехабилитация в продължение на 84 дни, съдът не е установил да са ангажирани надлежни медицински документи, поради което не счита този факт за доказан. Посочено е, че от ищеца не са ангажирани и доказателства за дадени конкретни предписания и противопоказания към пострадалия във връзка с изпълняваната от него работа или заемането на конкретна трудова функция.

В заключение, при спазване на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 от ЗЗД, съдът е определил обезщетение в размер на 2 000 лв., като е съобразил възрастта на ищеца – 22 години, характера и тежестта на увреждането - навяхване и разтягане на ставните връзки на десния глезен, извършеното лечение, липсата на трайни негативни и необратими последици за здравето на ищеца и наличието на констатация за пълно оздравяване, както и икономическото състояние в страната и жизнения стандарт. Доколкото изводите на двете инстанции са съвпаднали, въззивният съд е потвърдил като правилно първоинстанционното решение.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС:

1. „Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II от ППВС № 4/1986 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер н обезщетението по справедливост?“. Твърди се противоречие с ППВС № 4/1986 г., решение № 99/08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г., II т.о., ВКС и решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г., I т.о., ВКС.

2. „Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и икономическата конюнктура в страна, съобразена с инфлацията – обезценяването на лева и нарастването на цените?“. Твърди се противоречие с решение № 99/08.10.2013 по т.д. № 44/2012 г., II т.о., ВКС, решение № 66/03.07.2012 г. на ВКС по т.д. № 619/2011 г., II т.о., ВКС, решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г., II т.о., ВКС, и други две решения на съдилища в страната.

Относно представените две решения на окръжни съдилища в страната следва да се отбележи, че същите не съставляват задължителна съдебна практика не се включват в приложното поле на чл. 288 ГПК. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 1/2009 г от 19.2.2010 г по т. д. № 1/2009 г на ОСГТК на ВКС в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се включват тълкувателните решения на ВКС и постановления на Пленума на ВС, при което се явява ясно очертан кръгът от въпроси, по които ВКС се е произнесъл с тълкувателен нормативен акт. Задължителни за съдилищата са и решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и развитието на правото. Представените от касатора решения на окръжни съдилища не могат да обусловят противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а оттам и достъп до касационен контрол.

Относно поставените въпроси:

Поставените от касатора въпроса са свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД при съобразяване на ППВС № 4/1968 г. Същите са относими, но са разрешени съобразно практиката на ВКС, включително и посоченото постановление. Според т. 11 от постановление на Пленума на ВС „справедливостта“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които обуславят търсените вреди. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост следва да се извърши точна преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице, възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, включително икономическата конюнктура и др. Когато съдът е съобразил всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице вреди, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в съответствие с принципа за справедливост. В конкретния случай съдът е обезщетил моралните вредите - болки и страдания, за които е установено, че са в причинна връзка с претърпяната от жалбоподателя трудова злополука, като е изложил съображения, защо не е възприел твърденията на пострадалия, обуславящи по-висок размер на определеното обезщетение. Съдът е съобразил степента на увреждането, и неговия интензитет, както и обстоятелството, че пострадалият е на 22-годишна възраст, както и заключението на вещото лице по отношение на констатацията за пълно възстановяване. В решението изрично е посочено, че е взето предвид и икономическото състояние в страната и жизнения стандарт при определянето на размера на обезщетението. Следователно е съобразен изцяло принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД.

Следва да се посочи, че цитираните от касатора решения по чл. 290 ГПК не са относими към настоящия случай, защото от тях е видно, че са постановени по различни казуси, при липса на идентичност на фактите и обстоятелствата по случая, поради което не могат да обусловят твърдяното противоречие по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи на ответника сторените от него разноски пред настоящата инстанция в размер на 600 лв., представляващи адвокатско възнаграждение съобразно представените списък на разноските и договор за правна защита и съдействие от 08.03.2023 г.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение