Определение № 1502 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3915/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при АП-Пловдив, против решение № 150 от 05.08.2024г. по въззивно гр.д. № 91/2024г. на Пловдивския апелативен съд, 2 граждански състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №371/16.11.2023г. по гр.д. №364/2023г. на Старозагорския окръжен съд, Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на П. Г. Б. сумата 100 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на неоснователно повдигнато обвинение в извършване на престъпления по чл. 311, ал.1, във връзка с чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК; по чл. 311, ал. 1, във връзка с чл. 93, т. 1, б. „б“ във връзка с чл. 20, ал. 2 във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК; по чл. 282, ал. 2, предл. първо и второ във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК и по чл. 321, ал. 3, предл. предпоследно във връзка с ал. 2 от НК по ДП № 1/2009г. и № 241/2015г. по описа на ОСлО при ОП-Пловдив, производството по което е продължило извън рамките на разумния срок и е прекратено с постановления от 17.11.2014г. и от 26.02.2021г., двете на Специализираната прокуратура, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.02.2021г. до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат подробни съображения за неправилност на решението в осъдителната обжалвана част, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът преповтаря оплакванията в касационната си жалба относно необосновано завишения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като според него решението противоречи на разясненията, дадени в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968г., на решение № 302/04.10.2011г. по гр.д.№ 78/2011г. на І ГО и решение № 321/26.11.2014г. по гр.д.№ 2516/2014г. на ІV ГО по следния въпрос: 1. При определяне на основанието и предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2 ЗОДОВ, длъжен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на обезщетението. По въпроса: 2. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, счита че е налице противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. и с решение № 480/23.04.2013г. по гр.д. №85/2012г., решение № 832/10.12.2010г. по гр.д.№ 593/2010г. и двете на ІV ГО, с решение № 53/07.05.2019г. по гр.д.№ 3528/2018г., решение № 30/08.03.2022г. по гр.д. № 2300/2021г. и решение № 154/08.10.2019г. по гр.д. № 319/2019г. и трите на ІІІ ГО на ВКС. Ответникът по касационната жалба-П. Г. Б., чрез процесуалния си представител, поддържа липса на основанията за допускане до касационен контрол на решението в обжалваната от Прокуратурата част. Излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Разгледани са искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл. 2б ЗОДОВ за плащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 200 000 лева и за имуществени - 6 001,46 лева (пътни разходи) и 6 900 лева (заплатени адвокатски възнаграждения), причинени от незаконно повдигнати обвинения за извършени престъпления, производствата по които са прекратени с прокурорски постановления от 17.11.2014г. и от 26.02.2021г. Първоинстанционният съд е уважил частично исковете и е осъдил Прокуратурата на РБ да плати на ищеца 60 000 лева за обезщетяване на неимуществените вреди и 6 001,46 лева за обезщетяване на имуществени вреди-пътни разходи, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 26.02.2021г. до окончателното плащане. Сезиран с въззивни жалби на двете спорещи страни, въззивният съд е установил от фактическа страна следното: на 18.03.2009г. е образувано ДП № 1/2009г. по описа на ОП-Пловдив срещу неизвестен извършител – длъжностни лица от Община Гълъбово за престъпления по чл. 282, ал. 3 вр. ал.2, вр. ал.1 вр. чл. 26 от НК; на 14.12.2010г. с постановление на ОСлО при ОП - Пловдив, ищецът е привлечен като обвиняем: за участие в организирана престъпна група - по чл. 321, ал. 3, предл. предпоследно във връзка с ал. 2 от НК; за четири документни престъпления-по чл. 311, ал. 1, във връзка с чл.93, т.1, б.„б“ от НК и за няколко длъжностни престъпления-по чл. 282, ал. 2, предл. 1 и 2, във връзка с ал. 1 НК; на ищеца е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ 6 000 лева, намалена на 4 000 лева. На 23.12.2011г. против ищеца и други обвиняеми в ОС-Ст.Загора е внесен обвинителен акт, по който е образувано нохд № 949/2011г., прекратено с разпореждане от 09.01.2012г., тъй като съдът приел, че делото е подсъдно на Специализирания наказателен съд (СпНС). На 01.02.2012г. в СпНС е внесен обвинителен акт и е образувано нохд № 67/2012г. С разпореждане от 17.02.2012г. производството е прекратено, а делото върнато на СпП за допълнително разследване; разпореждането е отменено от СпАНС и делото е върнато на СпНС за разглеждане. В периода от 28.06.2012г. до 07.02.2014г. по нохд № 67/2012г. на СпНС са били проведени над 40 открити съдебни заседания, на които ищецът се е явявал лично, с изключение на едно. С присъда № 2/07.02.2014г. ищецът е признат за невиновен и оправдан по повдигнатите обвинения. С решение № 33/15.10.2014г. по внохд № 146/2014г. присъдата е отменена от СпАНС и делото е върнато на СпП за отстраняване на съществено процесуално нарушение. С постановление от 17.11.2014г. СпП е прекратила частично наказателното производство по отношение на ищеца за престъплението по чл. 321, ал. 3 НК и е изпратила ДП по компетентност на ОП-Пловдив. На 28.01.2015г. ОП-Пловдив е внесла в Старозагорския окръжен съд нов обвинителен акт, по който било образувано нохд № 36/2015г.; на 24.08.2015г. с разпореждане делото е прекратено и върнато на ОП-Пловдив за отстраняване на съществени процесуални нарушения. Разпореждането е потвърдено с определение № 602/19.11.2015г. по внчд № 481/2015г. на АС-Пловдив. На 30.11.2015г. ОП-Пловдив е разделила ДП № 1/2009г.; по отношение на ищеца е образувано ДП № 241/2015г. по описа на ОСлО при ОП-Пловдив; на 13.07.2016г. ищецът е привлечен като обвиняем по новообразуваното ДП за престъпления по чл. 311, ал. 1, във вр.с чл. 93, т. 1, б. „б“ НК, във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 282, ал.2, предл. 1 и 2 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК. На 16.08.2017г. отново е привлечен като обвиняем за същите престъпления. На 25.09.2017г. е внесен нов обвинителен акт в ОС-Ст. Загора и е образувано нохд № 496/2017г., което е прекратено с протоколно определение от 17.12.2018г. и делото е върнато на ОП-Пловдив. С това определение е указано на прокурора, че срокът по чл. 249, ал. 2 НПК следва да бъде съобразен с обстоятелството, че наказателно производство се намира в процедура по чл. 368 от НПК с дадена от съда възможност за решаване на делото в тримесечен срок. Протоколното определение е потвърдено с определение № 172/18.03.2019г. по внчд № 131/2019г. на АС- Пловдив. С постановление от 26.02.2021г. на СпП наказателното производство по ДП № 241/2015г. по описа на ОСлС при ОП-Пловдив е прекратено по отношение на ищеца за престъпленията по чл. 311, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр.с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, по чл. 311, ал. 2 от НК и по чл. 282, ал. 2 във вр.с ал. 1 от НК, тъй като прокурорът е приел, че деянията по чл. 311, ал. 1 и ал. 2 НК са несъставомерни и, че ищецът не е извършил деянията по чл. 282, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК. По делото няма данни това постановление да е било обжалвано. Въззивният съд е установил, че П. Б. е бил заместник-кмет на Община Гълъбово за периода от 12.01.2004г. до 15.09.2011г.; за времето от 18.09.2009г. до 02.08.2011г. е изпълнявал длъжността кмет на Община Гълъбово; от 15.09.2011г. до 08.11.2011г. е бил секретар на общината, а от 08.11.2011г. до датата на приключване на съдебното дирене във въззивното производство отново е заместник-кмет. Констатирал е, че са налице множество медийни публикации на местно и национално ниво, с посочване името на ищеца и показване на негови фотографии. Ангажираните гласни доказателства установяват, че във връзка с воденото наказателно производство, ищецът бил подложена на силен стрес, считал се поставен в безизходица, косата му побеляла изцяло, състарил се, започнал да страни и да не общува с хората; случилото се отразило отрицателно и на семейството му; не ходели никъде; имали финансови затруднения, защото плащали на адвокати и за гориво; близки и познати се интересували дали написаното в пресата е вярно и дали ще влиза в затвора, защото имало хора, които твърдели, че е истина; авторитетът на ищеца пострадал; здравословното му състояние се влошило-тръгнал по лекари, започнал да пие хапчета за кръвно и успокоителни; след приключване на делото, нещата затихнали и ищецът започнал бавно да се възстановява, но не бил, както преди. При така установените факти съдът е намерил за осъществен фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. За да определи размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид, че наказателното производство е било за четири престъпления, две от които тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а за другите две престъпления се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до пет години; обвинението е за престъпления във връзка със службата и служебните задължения на ищеца, а незаконното обвинение за извършване на деяние по чл. 321, ал. 2 от НК – участие в организирана престъпна група, поначало според съда обуславя по-висок интензитет на търпените морални вреди. Наказателното преследване е продължило около 10 години и 3 месеца – период, надхвърлящ рамките на разумността, като неоправданото забавянето, допуснато от Прокуратурата е в периода след отмяната на оправдателната присъда и връщане на делото за отстраняване на съществени процесуални нарушения. В тази връзка съдът е посочил, че с ищеца са били извършвани ограничен брой процесуални действия, за период от време органите, водещи наказателното производство, са бездействали, а делото е прехвърляно между СпП и ОП-Прокуратура; ищецът е бил привличан в качеството на обвиняем за едни и същи престъпления няколко пъти, а внасяните обвинителни актове са с едно и също съдържание. Обвинителният акт, постъпил в съда на 25.09.2017г., е внесен в последния възможен момент преди изтичането на срока по чл. 368, ал. 1 от НПК, поради което искането на ищеца за упражняване на правомощията на съда по чл. 369, ал. 1 от НПК е било оставено без разглеждане с определение от 26.09.2017г. Съдът е отчел, че поведението на ищеца по никакъв начин не е способствало за ненужното продължаване на срока на наказателното производство-той винаги се е явявал както пред разследващия орган, така и пред съда на всички проведени съдебни заседания, повече от 40 на брой само пред СпНС; наказателното дело е било сложно от фактическа страна, предвид множеството лица, срещу които е водено, както и предвид множеството деяния и обемния доказателствения материал, но според съда това не може да оправдае прекомерната продължителност. При определянето на размера на обезщетението съдът е съобразил и обстоятелството, че ищецът е заемал длъжността заместник-кмет на Община Гълъбово, на която е изпълнявал работа, свързана с отговорности в публичен интерес. Наказателното преследване се е отразило негативно върху авторитета и положението му като заместник-кмет, но не се е отразило на професионалната му кариера-ищецът не е бил отстранен от длъжност и е продължил да изпълнява функциите си и до настоящия момент, като за един период от около две години е бил и.д.кмет на община, видно от справката за длъжностите, които е изпълнявал. Съдът е отчел медийното разгласяване на обвинението срещу ищеца, който е публична личност, както и обстоятелството, че в резултат на медийните публикации отношението към ищеца е било променено, защото хората са приемали за вярно написаното. При определянето на справедливия размер на обезщетение съдът е взел предвид и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането. Предвид всичко това, както и обстоятелството, че взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение е с нисък интензитет, че в резултат на повдигнатите обвинения не е засегнато професионалното развитие на ищеза и липсват доказателства за влошено здравословно състояние в пряка причинна връзка с наказателното преследване, съдът е приел че сумата 90 000 лева е най – адекватен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди от наказателното производство. Въззивният съд е присъдил и сумата 10 000 лева, като обезщетение за продължителността на наказателното производство в срок, който не е разумен, съобразявайки постановките на т. 1 от ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. дело № 1/2022г. на ОСГК на ВКС. Предвид това е посочил, че на ищеца трябва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер 100 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 26.02.2021г. до окончателното изплащане. С тези мотиви въззивният съд е присъдил на ищеца допълнително 40 000 лева, над присъдените от първоинстанционния съд 60 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Касаторът Прокуратурата на РБ формулира въпроси, отнасящи се до определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Въпросите осъществяват общата предпоставка за достъп до касация, тъй като обуславят решаващата воля на въззивния съд, но не удовлетворяват допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице последователна, трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително и задлъжителна такава. Според тази практика понятието „справедливост“ не е абстрактно (справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател), а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. Тази връзка е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил тези правни разрешения, като в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдът е посочил кои от всички релевантни за случая обстоятелства счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение не отговаря на посочените критерии, излагайки собствени мотиви относно обстоятелствата, обуславящи възприетия от него размер на обезщетението. Съобразил е задължителната съдебна практика, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията, като в тази връзка е взел предвид: продължителността на наказателното производство; тежестта на деянията, предмет на процесното обвинение; мярката за процесуална принуда; причинените неудобства и негативни емоции; медийното отразяване на случая; обстоятелството, че обвинението е свързано с професионалната дейност на ищеца и как това се е отразило върху личността и професионалното му положение. Или обобщено при постановяване на обжалваното решение съдът е съобразил изцяло установената съдебна практика по поставените въпроси относно приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Трябва да се допълни, че както ППВС № 4/23.12.1968г., така и ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения в различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Предвид изложените съображения решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да плати на ответника по касация адвокатско възнаграждение в размер 1 200 лева, съобразно представените писмени доказателства за сторени разноски-договор за правна защита и съдействие №0248706 от 09.09.2024г. с удостоверяване, че договореното възнаграждение е платено в брой. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение