Определение № 1864 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4286/2022 г.

Образувано е по касационна жалба на С. Е. Г., чрез адв. Б. Ч. против решение № 762/26.05.2022 г. по в.гр.д. № 265/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която като е потвърдено решение от 06.10.2021 г., постановено по гр.д. № 4747/2015 г. по описа на Софийски градски съд, е уважен предявения от „Централна кооперативна банка“ АД иск с правно основание чл.135 ЗЗД – за обявяване за относително недействителен по отношение на „Централна кооперативна банка“ АД, сключения между С. Е. Г. и К. А. Г., от една страна и Е. С. Г., от друга страна, договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 15, том I, дело № 20/07.04.2010 г. на нотариус Г., с рег. № *** на НК и район на действие Районен съд Пловдив, до размер на 1/2 ид.ч. от имота, представляваща апартамент № 20, със застроена площ от 77,37 кв.м., състоящ се от входно антре, дневна с трапезария и кухненски бокс, две спални, баня с тоалетна, мокро помещение и два балкона, заедно с 0,914 % ид.ч. от общите части на сградата, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата, представляващо УПИ ***, от кв.30 по плана на [населено място], м. „ В. В. С.“ с площ от 3 150 кв.м., както и гараж № 30, в сутерена на сградата, с площ от 19,76 кв.м., заедно с 1,870% ид.части от общите части на сутерена на сградата, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се неправилност на извода на съда, че ищецът има качеството на кредитор на ответника С. Е. Г. към момента на приключване на съдебното дирене както в първата, така и във въззивната инстанции. Твърди се, че ищецът не е титуляр на вземането по договор за банков кредит овърдрафт от 06.06.2008 г., обезпечен със запис на заповед от същата, издаден от „Сънимед“ АД и авалиран от С. Г., считано от 28.12.2010 г. когато е сключен договор за цесия между ищеца и „Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД, на основание на който ищецът е прехвърлил изцяло вземането си по договора за банков кредит. Въззивният съд не е съобразил заключението на съдебно икономическата експертиза, приета в първата инстанция, установяващо, че ищецът е получил плащане по договора за цесия на цената на прехвърлените вземания, едно от които е и вземането по процесния договор за банков кредит. Като не е съобразил факта, че към датата на последното заседание на делото пред първата инстанция ищецът няма качеството на кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД по отношение на ответника, съдът е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ Следва ли съдът разглеждащ предявен иск по чл.135 ЗЗД да разгледа възраженията на длъжника-ответник относно настъпил правопогасяващ факт какъвто е извършено плащане на дълга, когато плащането е настъпило след съдебното установяване на вземането в полза на кредитора; 2/ Следва ли съдът разглеждащ иск по чл.135 ЗЗД да разгледа възраженията на длъжника-ответник относно настъпил правопогасяващ факт какъвто е извършено плащане на дълга, когато плащането е извършено на кредитора по друго облигационно отношение, за което длъжникът-ответник е поръчител по запис на заповед, който служи за обезпечение на основния дълг предвид самостоятелния характер на менителничното поръчителство; 3/ Основателен ли е искът на кредитор предявил иск по чл.135 ЗЗД когато вземането му произтича от запис на заповед, който е безпаричен и издаден само и единствено с обезпечителна функция спрямо друго задължение по друго облигационно отношение в случаите когато задължението по другото облигационно отношение, е погасено; 4/ Притежава ли качеството кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД лице, което има качеството поемател по запис на заповед, който е безпаричен и служи за обезпечение на друго вземане на същото лице, за което това лице към момента на завеждането на исковата молба е прехвърлило вземането си, получило е плащане и не притежава качеството кредитор по него; 5/ В случай на предявен иск по чл.135 ЗЗД от лице-кредитор – поемател по запис на заповед, който е безпаричен и служи само за обезпечение на друго вземане на същия кредитор, следва ли съдът, разглеждащ иска по чл.135 ЗЗД да разгледа възраженията на длъжника по каузалното правоотношение, което записът на заповед обезпечава, за да извърши правилна преценка на основателността на исковата претенция; 6/ Притежава ли качеството кредитор по чл.135 ЗЗД лице, което е поемател по запис на заповед, който е безпаричен и обезпечава друг дълг – вземане на същия кредитор, който основен дълг към момента на предявяване на иска по чл.135 ЗЗД не е изискуем и 7/ Допустимо ли е в производството по иск по чл.135 ЗЗД където кредиторът-ищец основава вземането си на запис на заповед против длъжника-ответник, последният да противопоставя възражения за плащане, респ. погасяване на дълга като правопогасяващ факт по каузално отношение, когато плащането е по каузалното отношение, което записът на заповед обезпечава. По всички повдигнати въпроси се поддържат допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решения по чл.290 ГПК / без ясно посочване по всеки един от въпросите на съответната съдебната практика на ВКС, с която въззивният съд не се е съобразил и дал противоположно разрешение на въпроса/, както и че въпросите от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото без да е изложена конкретна обосновка на този допълнителен критерий. Ответната страна - „Централна кооперативна банка“ АД, чрез адв. З. в отговор на касационната жалба излага становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото част от въпросите са фактически, а не правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а по останалите въпроси не е налице сочения допълнителен критерий, тъй като сочената от касатора съдебна практика е неотносима към конкретния правен спор. Изложени са и съображения за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен иска с правно основание чл.135 ЗЗД до размера на 1/2 ид.ч. от имота, предмет на договора за дарение, въззивният съд е приел за установени следните факти: с договор от 06.06.2008 г. между „ЦКБ“ АД и „Сънимед“АД е сключен договор за банков кредит овърдрафт, по силата на който банката е предоставила на дружеството сумата от 240 000 лв. за срок от 24 месеца; на същата дата за обезпечение на вземането на банката по договора за кредит, „Сънимед“ АД е издало запис на заповед за сумата от 251 400 лв., който запис на заповед е авалиран от ответника С. Г.; с нот.покана от 05.08.2010 г. банката е поискала от дружеството и от лицата, авалирали записа на заповед, в т.ч. и от ответника С. Г. /получил поканата на 10.08.2010 г./ да платят в седемдневен срок от получаването й сумата от 251 400 лв.; на 07.04.2010 г. с договор за дарение на недвижим имот, ответникът С. Г. и съпругата му са дарили на сина си Е. Г. притежавания от тях в съпружеска имуществена общност имот; на 28.12.2010 г. между с „ЦКБ“ АД и „Инфо Асистанс“ ЕООД е сключен договор за цесия, по силата на който банката е прехвърлила в полза на цесионера свои вземания, произтичащи от договори за кредит в общ размер към 27.12.2010 г. от 8 715 210,14 лв., между които вземания е и това на банката срещу „Сънимед“ АД по договор за кредит от 06.06.2008 г.; на 01.11.2011 г. по ч.гр.д. № 1206/2010 г. Районен съд Несебър е издал в полза на „ЦКБ“ АД заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист, с който „Сънимед“ АД, С. Г. и други лица, авалирали записа на заповед, са осъдени солидарно да платят на банката сумата от 251 400 лв.-главница по записа на заповед от 06.06.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 28.10.2010 г.до окончателното изплащане и разноски в размер на 7998 лв.; с решение от 02.08.2016 г., постановено по т.д. № 419/2011 г. на Окръжен съд Бургас, по предявен от „ЦКБ“ АД против С. Г. и други лица иск по чл.422 ГПК е признато за установено съществуването на вземане в полза на банката в размер на 156 127,36 лв. по запис на заповед от 06.06.2010 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1206/2010 г. Районен съд Несебър. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ищеца – „Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД; това решение е потвърдено от Апелативен съд Бургас, постонжвинж пж в.т. №70/2017 г., като с определение № 186 от 25.07.2018 г. по т.д. № 241/2018 г.на ВКС, въззивното решение не е допуснато до касационен контрол; въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп.дело № 207/2010 г. по описа на ЧСИ И. Б. с взискател „Финанс Инфо Асистанс“, като към 08.04.2022 г. вземането против солидарните длъжницие в общ размер на 574 581, от които главница в размер на 251 400 лв., законна лихва в размер на 293 071,30 лв.; по ч.гр.д. № 1193/2010 г. по описа на Районен съд Несебър, „ЦКБ“ АД се е снабдила с изпълнителен лист на 26.10.2010 г. против „Сънимед“ АД за сумата от 240 000 лв.- главница по договор за банков кредит-овърдрафт от 06.06.2008 г., 19 800 лв.-лихва върху разрешения овърдрафт за периода от 07.06.2010 г. до 22.10.2010 г., като по искане на банката е образувано изп.дело № 206/2010 г., като впоследствие като взискател е конституиран „Финанс Инфо Асистанс“, като към 09.03.2018 г. непогасената част от дълга е в размер на 111 587,37 лв. – главница и 64 172,28 лв. – законна лихва. При тези данни, по отношение на първия елемент от фактическия състав на иска по чл.135 ЗЗД – качеството кредитор на ищеца, въззивният съд е приел, че то е налице с оглед твърдените факти в исковата молба за наличие на вземане, за чиято действителност не е необходимо то да е ликвидно или изискуемо или пък установено с влязло в сила решение, както и че извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо. Тези му изводи са съобразени със задължителните постановки, дадени в т.2 от ТР № 2 от 9.07.2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според които съдът, разглеждащ Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, както и че предмет на делото по иска не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Приел е, че в конкретния случай, по силата на авалиране на записа на заповед от 06.06.2008 г., банката-ищец се явява кредитор по отношение на ответника С. Г., който се явява длъжник на собствено основание спрямо банката- приносител на менителничния ефект. При съобразяване на трайната съдебна практика, е приел, че задължението на авалиста, макар и да обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед, представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт, което не е акцесорно за разлика от договора за поръчителство, поради което за авала не се прилагат разпоредбите на чл.146, ал.3, чл.147 и чл.148 ЗЗД. Въззивният съд е съобразил и влязлото в сила решение на т.д. № 419/2016 г. на Окръжен съд Бургас, че ищецът „ЦКБ“ АД има вземане по записа на заповед от 06.06.2008 г. срещу авалиста С. Г. за сумата от 156 127,36 лв. - при зачитане на извършеното погасяване на вземането па каузалното правоотношение с източник договор за кредит, по повод на което е издаден процесния запис на заповед. Прието е, че задължението по записа на заповед е възникнало с издаването му, а с предявяването му на 10.08.2010 г. е настъпил и неговия падеж, т.е. вземането на кредитора е станало изискуемо и следователно към момента на сключване на процесния договор за дарение – 07.04.2010 г., вземането на банката ищец вече е било възникнало, поради което е безпредметно обсъждането налице ли са предпоставките на чл.135, ал.3 ЗЗД. С оглед на изложеното и доколкото липсват твърдения за плащане на задължението по записа на заповед, установено с влязлото в сила решение, въззивният съд е достигнал до извод, че ответникът С. Г. има качеството на длъжник спрямо ищцовото дружество- кредитор към датата на сключване на процесното дарение. По повод възраженията на въззивника-ответник в тази връзка, съдът е приел, че след като с влязло в сила решение е признато за установено, че банката е кредитор на С. Г. въз основа на записа на заповед, в настоящото производство възраженията срещу качеството кредитор на банката са преклудирани, вкл. и тези за прехвърлянето на правата й по договора за кредит – каузалното правоотношение, по повод на което е издадена процесната ценна книга, извършено преди датата на формиране на СПН като правна последица от решението по т.д. № 70/2017 г. на Апелативен съд Бургас, в което цесионерът е участвал като трето лице-помагач на банката. При съобразяване на трайната съдебна практика на ВКС е прието, че е налице и втората предпоставка за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД – наличие на увреждащо кредитора действие, с което обективно се намалява имуществото на длъжника или се затруднява неговото удовлетворяване. По отношение на третата предпоставка - знание за увреждането от длъжника и лицето, с което е договарял, въззивният съд е посочил, че доколкото процесната сделка е безвъзмездна, то релевантно е само знанието на ответника С. Г., че има кредитор и че със сделката го уврежда, но не и знанието на лицето, което е получило престацията. В конкретния случай, доколкото С. Г. има качеството на авалист по запис на заповед от 06.06.2008 г. и лично е страна по договора за дарение, съдът е приел, че към момента на сключването му – 07.04.2010 г. последният е знаел, не само че банката е негов кредитор по вземането по ценната книга, но и че с действията си го уврежда. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че при така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора повдигнатите от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите изводи на съда. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите три въпроса, както и седмия, нямат характер на правни въпроси, тъй като съдържат в себе си твърдение за факт – погасяване на вземането по договора за кредит овърдрафт /каузалното правоотношение/, настъпило след съдебно установяване на вземането в полза на банката по записа на заповед, който е издаден за обезпечаване на вземането по каузалното правоотношение, какъвто факт изобщо не е установен по делото. Обосновката на въпросите е свързана с неправилното становище на касатора, че плащането по договора за цесия на цената на прехвърленото вземане по договора за кредит от цесионера на цедента, представлява погасяване на вземането по договора за овърдрафт, което е обезпечено с авалираната от ответника ценна книга и с несъобразяване на задължителните постановки, дадени в Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по т.д. № 2/2017 г. на ОСГТК, че предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с което длъжникът го уврежда. Всички доводи на касатора, обосноваващи поставените въпроси, са такива по фактите на спора, като касаторът прави фактически доводи, различни от тези на съда. Възприетата от съда фактическа обстановка и извършената от него преценка на доказателствата не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не са след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се разкрива. При липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъждат сочените допълнителни селективни критерии. Въпросите от 4-ти до 6-ти се свеждат до въпроса дали банката-ищец има качеството кредитор на ответника, който спор обаче вече е бил разрешен с решение от 26.06.2017 г. по т.д. № 70/2017 г. по описа на Апелативен съд Бургас, което е влязло в сила на 25.07.2018 г. поради недопускането му до касационно обжалване с определение от 25.07.018 г. по т.д. № 241/2018 г. на I т.о. на ВКС и съгласно нормата на чл.299, ал.1 ГПК този спор не може да бъде пререшаван. Следва да се посочи, че въззивният съд е разгледал възраженията на ответника по въпроса дали банката има качеството кредитор и е посочил, че тези възражения са преклудирани, вкл. и тези за цедирането на правата й по договора за кредит – каузалното правоотношение, по повод на което е издадена процесната ценна книга, извършено преди датата на формиране на СПН като правна последица от решението по т.д. № 70/2017 г. на Апелативен съд Бургас, в което цесионерът е участвал като трето лице-помагач на банката. С посоченото влязло в сила решение е признато за установено, че касаторът е длъжник на банката за сумата от 156 127,36 лв., като е отчетено извършеното частично погасяване на вземането по каузалното правоотношение. По изложените съображения тези въпроси са неотносими към спора относно уважения иск по чл.135 ЗЗД, поради което не обуславят допускане на касационно обжалване, поради липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от това следва да се отбележи, че не са налице и сочените допълнителни критерии на т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй изводите на въззивния съд за наличието на всички предпоставки за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД не противоречат на посочената от касатора съдебна практика на ВКС, част от която е и неотносима към настоящия спор, а посочения втори селективен критерий изобщо не е обоснован – не е посочена противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, нито се твърди че произнасянето по въпросите се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. Освен това, по въпроса за предпоставките за основателността на Павловия иск е дадено разрешение в трайната съдебна практика на ВКС, включително и задължителната такава - Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по т.д. № 2/2017 г. на ОСГТК. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Насрещната страна по касационната жалба не претендира разноски за настоящата инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,