Определение № 60643 от 24.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 570/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 80/18.09.2020 г. по гр.д.№ 206/2020 г. на Бургаски апелативен съд, както следва: Ищците - Й. Б., Х. Б., Н. Б., Х. Н. и Н. Н. обжалват решение № 80/18.09.2020 г. по гр.д.№ 206/2020 г. на Бургаски апелативен съд, в частта му, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 16 / 27.02.2020 г. по т.д.№ 91/2019 г. на Сливенски окръжен съд, като краен резултат са отхвърлени предявените от ищците против ЗАД „Евроинс „ искове, за разликата между присъдените на първите двама 100 000 лева и до претендираните по 150 000 лева всекиму, за разликата между присъдените на третия 20 000 лева и до претендираните 80 000 лева, както и са отхвърлени изцяло предявените от Х. Н. и Н. Н. искове, всички с правно основание чл.432 ал.1 КЗ – обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на Н. Б. / син на първите двама, брат на третия и внук на последните двама ищци /, настъпила в причинна връзка с ПТП от 21.02.2016 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите, лек автомобил. Оспорват правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон: чл.51 ал.2 ЗЗД - досежно приетия твърде завишен процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия / 50 % вместо поддържаното от ищците и съобразено при формиране на претенциите им 30 % съпричиняване / и чл.52 ЗЗД - досежно приетия, изключително занижен размер на обезщетението на първите трима. Оспорват и извода на съда за недоказана материално – правна легитимация на Х. Н. и Н. Н. да претендират обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на внука им, предвид наличието на безспорни доказателства по делото / свидетелски показания / за изключителния характер на съществувалата между тях връзка. Относно приложението на чл. 51 ал.2 ЗЗД касаторите считат, че съдът не е обосновал приноса на пострадалия, спрямо приноса на делинквента и конкретно факта, че макар скоростта на управлявания от починалия автомобил да е позволявала предотвратяване на удара, а скоростта на автомобила на делинквента – не, то последният сам е избрал скорост, с която се е поставил в невъзможност да предотврати удара. Поради това и приносът му следва да е значително по-висок от този на починалия наследодател. Касаторите считат, че макар формално да са отчетени релевантните за определяне на обезщетението обстоятелства, съдът не е преценил адекватно тежестта им и оттук действителния обхват, продължителност и интензитет на търпимите болки и страдания от останалите трима, частично обезщетени ищци, вкл. не е съобразил икономическите условия към момента на увреждането, ориентир за които са въведените лимити на застрахователна отговорност. Ответникът – ЗАД „Евроинс „ - оспорва въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното, за уважаване исковете на Й. Б. и Х. Б. в размер от по 100 000 лева, както и в частта му, с която, след отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение, е уважен предявеният от Н. Б. иск, за сума от 20 000 лева. Оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с чл.51 ал.2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД, като счита, че приетият принос на пострадалия - 50% - е занижен спрямо действителния му принос, на почти изцяло виновен за настъпване на ПТП / 90 % /, както и че определеният базов размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди - 200 000 лева, спрямо момента на увреждането / 2016 г. / е изключително и необосновано завишен, за разликата над 150 000 лева. Мотивите на въззивния акт, според страната, не съдържат обосноваването на такъв висок размер, явяващ се прецедент в съдебната практика спрямо момента на деликта. Касаторът намира за справедлив, за първите двама ищци - родители на починалия, базов размер не по-висок от 150 000 лева, какъвто са предявили същите, но с предварително приспадане на поддържаното от тях 30 % съпричиняване. Относно последното съдът е следвало да съобрази установената от доказателствата обстановка на пистата, където пострадалият е отишъл, за да проследи автомобилна гонка - хаос, липса на каквато и да е организация при движение на множество автомобили с висока скорост, както и че това положение е било обичайно при такива състезания. Следователно, пострадалият сам се е поставил в риск, пренебрегвайки несъмнена опасност, с оглед поставени предупредителни и забранителни табели, бариери, окопи и ограждения, за препятстване свободното навлизане на автомобили в зоната на летището и предприемайки движение по тази писта. При това положение и при конкретния механизъм на ПТП – пресичане траекторията на другия автомобил, без предварителна преценка на пътната ситуация и без подаване на предупредителен сигнал, съпричиняването от страна на пострадалия, според ответника, е много по-високо от 50 %. Касаторът оспорва и уважаването на иска на Н. Б., брат на починалия, поради липса на доказателства за изключителност на връзката им, подкрепяйки съображенията на първоинстанционния съд за отхвърлянето му изцяло. Установените нормални отношения на обич, привързаност и подкрепа между двамата братя, не удовлетворяват изискването за „ особено дълбока емоционална и духовна връзка„, предпоставяща търпими болки и страдания, надхвърлящи по времетраене и интензитет нормалните такива. Така касаторът обосновава произнасяне в противоречие със задължителните указания в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявени са искове от Й. и Х. Б. / родители /, Н. Б. / брат / и Х. Н. и Н. Н. / баба и дядо на починалия / за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на Н. Б., в роднинска връзка с ищците съобразно посоченото им по-горе качество, в причинна връзка с ПТП от 21.02.2016 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответното дружество - ЗД „Евроинс „АД, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите, лек автомобил. Ищците признават и сочат за съобразен при формиране размера на претенциите им 30 % принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Претендират, с отчитане на такова съпричиняване, обезщетение от 150 000 лева – за първите двама и по 80 000 лева – за останалите трима. В обосноваване съдържанието на търпимите болки и страдания в исковата молба се сочи, че до смъртта на Н. Б. всички ищци и починалия са живеели под един покрив, в близки и топли отношения на взаимно разбирателство, обич и подкрепа, като и до настоящия момент ищците не могат да осъзнаят случилото се и преживяват изключително тежко загубата. В останалата си част исковата молба възпроизвежда мотиви на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, въвежда довод за задължително съобразяване с лимитите на застрахователна отговорност, в сила от 01.01.2016 г. / пар.4 от ДР на КЗ вр. с чл. 492 КЗ / и съображения за неприложимост на чл.493а от КЗ. Развити са теоретични разбирания, за приложимите, при разглеждането на искове от вида на процесните, правни разпоредби и задължителна съдебна практика, вкл. на Съда на ЕС. Ответникът ЗАД „Евроинс „ е оспорвал исковете, вкл. с възражение за липса на пасивна материалноправна легитимация, поради наличие на изключен застрахователен риск, съгласно чл. 268 т. 4 КЗ / отм./ и чл. 494 т.4 от КЗ / нов /, тъй като вредоносния резултат е настъпил на място, по отношение което не важат правилата за движение по пътищата, по време на автомобилно състезание, организирано в социалните мрежи, в което пострадалият съзнателно е участвал. Този довод, обаче, ответникът не поддържа в касационна инстанция, очевидно с оглед влязлата в сила присъда срещу делинквента – Н. Ф., в която престъпното деяние е квалифицирано като престъпление по транспорта / чл.343 НК /, тъй като, независимо от осъществяването му на път / пистата /, който не е отворен за обществено ползване, за движението по същия са били приложими правилата на ЗДвП, доколкото не е определено друго от собственика на пътя / [община] / или администрацията, управляваща пътя / чл.1 ал.2 и чл. 2 ал.3 от ЗдвП /. Ответникът поддържа съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия Н. Б., в размер значително по-висок от признавания от ищците, поради допуснати от пострадалия нарушения на ЗДвП, но и поради факта, че същият се е самопоставил в риск, бидейки напълно наясно какво се случва на пистата, вкл. за липсата на правила и мерки за сигурност, при хаотичен и опасен трафик на автомобили, въпреки наличието на забранителни знаци и заграждения за свободен достъп до пистата. Съпричиняване се поддържа и поради непоставен от починалия предпазен колан. Оспорена е легитимацията на ищците, извън родителите на пострадалия, за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, предвид неустановена изключителност на връзката им с починалия, в евентуалност се сочи приложимо ограничение в присъдимия размер, съгласно чл. 493а ал.4 КЗ. Оспорва се, като изключително завишен, размера на претендираното от родителите на починалия обезщетение, доколкото, аналогично на останалите искове, не се установяват факти, позволяващи квалифицирането на търпимите от тях болки и страдания като особено тежки, спрямо обичайно търпимите такива от лица в идентична родствена връзка. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете на Н. Б., Х. Н. и Н. Н., мотивирайки се със задължителните указания в ТР №1/2018г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Приел е, че техническите причини, довели до възникване на ПТП са неправилно предприета от пострадалия маневра, с отклоняване на автомобила наляво и при наличие на движещ се направо автомобил „Мерцедес„, вляво от и успоредно на автомобила на пострадалия, с навлизане автомобила на пострадалия в опасната зона за спиране на „Мерцедеса„. Съдът е съобразил, че последният, придвижвайки се със скорост 149 км./ч не е имал техническата възможност да предотврати удара, за разлика от пострадалия, движещ се със скорост около 60 км./ ч., който, ако би съобразил реалната пътна обстановка, е могъл да спре и пропусне другия автомобил, при това е предприел маневрата без подаване на светлинен сигнал. Съпричиняване, поради доказано непоставен от починалия предпазен колан, е отречено, тъй като заключенията на вещите лица от автотехническата и медицинската експертизи са категорични, че при конкретния механизъм на ПТП / почти перпендикулярен удар странично вляво на автомобила на пострадалия, където е и мястото му на водач, при този обем на навлизане на предницата на автомобила на делинквента в купето на автомобила на пострадалия /, фаталният изход за водача е бил неизбежен, дори при правилно поставен триточков предпазен колан. Съдът е приел, че пострадалият съзнателно е навлязъл на пистата, въпреки забранителните знаци и бетонните ограждения, възпрепятстващи свободния достъп до същата, както и че към този момент на същата се е осъществявало хаотично движение на автомобили, без организация на движението им. Не става ясно от мотивите дали така установените обстоятелства са съобразени в приетото 50 % съпричиняване, като относими към самопоставяне в риск от самия пострадал наследодател на ищците, доколкото като основание за същото съдът изрично е посочил предприемането на неправилна маневра - отклоняване на автомобила наляво, при наличие на движещ се направо и позициониран вляво от него автомобил, без подаване на светлинен сигнал и без пропускане на движещия се вляво автомобил, с пресичане на коридора му и при възможност, съобразявайки се с неговото движение, да предотврати удара, с оглед собствената си скорост на придвижване – нарушения на ЗдвП, на които, паралелно с преждепосоченото и поддържано в касационнното производство основание за съпричиняване, поради самопоставяне в риск, застрахователят е поддържал в отговора на исковата молба – на чл.20 ал.2, чл. 25 ал.1 и ал.2, чл. 26 чл. 38 ал. 1 от ЗДвП. За да определи справедлив размер на дължимото на родителите на пострадалия обезщетение от 200 000 лева, съдът е посочил младата възраст на пострадалия, в началото на жизнения му път, доказаните му отношения с родителите - по-близки от обичайните между родители и деца, необратимото отражение на травмата върху психиката им и изключително тежкото преживяване на загубата и до момента. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, изключая отхвърлянето на иска на Н. Б., приемайки за справедлив размер на дължимо за същия обезщетение от 40 000 лева, намалено поради приетото 50 % съпричиняване до размера на 20 000 лева, в който е уважен иска. Приел е, че установената между ищеца и починалия негов брат трайна и дълбока житейска и емоционална връзка, надхвърля обичайната, че Н. е бил постоянно присъстващ в живота на брат си, грижел се за него и последният го възприемал, вкл. предвид личностните му качества, като закрилник, човек, на който винаги може да разчита и без който не може да си представи живота си. След смъртта на Н. Н. спрял да ходи на училище и изпаднал в състояние, наложило консултация с психолог, като все още му е трудно да говори за загубата. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че приетият процент съпричиняване следва да се завиши, предвид обстоятелството, че починалият е отишъл на пистата за да участва в нерегламентирано състезание, при забранен до нея достъп и бидейки наясно с рисковете. Съдът е приел, че тези обстоятелства не се установяват от събраните доказателства и конкретно: че водачите на причинилите ПТП автомобили са се познавали и са имали предварителна уговорка да се състезават, че свободният достъп до пистата е бил ограничен, че пострадалият към момента на ПТП е бил участник в т. нар. „гонка„ / обстоятелство, опровергаващо се от скоростта му на движение /, като установимо от показанията на св. М. е, че присъствието на Н. Б. на пистата е било единствено за да присъства като публика на състезанието, за което поканил и свидетеля. За неоснователни, обаче, са приети възраженията на ищците – въззивници, срещу приетото съпричиняване над 30 %, поради нарушения от пострадалия на ЗДвП, решаващ аргумент за което съдът е приел обстоятелството, че пострадалият е имал техническата възможност да предотврати удара – като не предприема изобщо маневра наляво, за разлика от водача на другия автомобил, независимо че последният се е придвижвал със 149 км./ч.,а съобразно заключението на автотехническата експертиза, при движение с 90 км./ч. / разрешена скорост за движение извън населено място / ударът и от него е бил технически предотвратим, с аварийно спиране. В касационната жалба, инкорпорираща и изложение по допускане на касационното обжалване, допълнително аргументирано в отделно изложение по чл.284 ал.3 ГПК, касаторите ищци са формулирали следните въпроси: 1/ Какви са предпоставките за прилагане на чл.51 ал.2 ЗЗД ? При доказано по делото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, какви са критериите за определяне съотношението между неговия принос и този на делинквента ?; 2/ Когато съдът приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, следва ли да съпостави приноса му с този на виновния водач, за да установи действителния обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за процесното ПТП, като сравни поведението на всеки от тях, като участник в същото, с оглед правилата на ЗДвП, които са били длъжни да спазват ? – въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с ППВС № 17/1963 г. и решенията по т.д.№ 3696/2013 г., т.д.№2461/2014 г., т.д.№ 1982/2017 г. и т.д.№ 271/2014 г. – всички на ІІ т.о. на ВКС; 3/ Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починал близък родственик, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя ?; 4/ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик ? – въпросите обосновавани в идентична хипотеза, поради противоречие с ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и решенията по т.д.№ 1505/2016 г. на ІІ т.о., т.д.№ 1199/2015 г. на ІІ т.о., т.д.№ 755/2018г. на ІІ т.о. и т.д.№ 2429/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС; 5/ Съобразена ли е присъдената сума по делото с конкретно установените житейски обстоятелства, както и със задължителната практика на ВС и ВКС относно размера на дължимо обезщетение за репарация на претърпени неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя ?; 6/ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя ? - въпросите обосновавани в идентична хипотеза, поради противоречие с ППВС № 4 / 1968 г. и решенията по т.д.№ 1199/2015 г., т.д.№ 755/2018 г., т.д.№ 964/2011 г., т.д.№ 1398/2014 г., т.д.№ 4391/2013 г. - всички на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№ 2143/2014 г. на І т.о. на ВКС. Първите два въпроса, относими към приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не се е мотивирал в разрив с приетото в цитираната съдебна практика, като изрично е посочил, че равния, с този на делинквента – водач на автомобила „ Мерцедес „, принос на пострадалия е предпоставен от факта, че именно неговото поведение е провокирало ПТП / ако би продължил по посока на движението си удар никога не би настъпил / и доколкото, предприемайки маневрата за промяна посоката си на движение, не е подал изобщо, още по-малко своевременно сигнал за същата. Ако би се съобразил с конкретната пътна обстановка, адекватното му поведение би било да спре и пропусне движещия се отляво автомобил, за което е имал и техническата възможност, с оглед скоростта си на движение. Обосновката на касаторите ищци не съответства на действителната обосновка на въззивния съд, който, противно на твърдението им, е отчел факта на движение от водача на автомобила „Мерцедес „ с непозволена скорост / над разрешена извън населени места от 90 км./час /, което нарушение на ЗДвП е обосновало и наказателната му отговорност - като съпричинител в останалите 50 % за деликта. Несъгласието на касаторите – ищци с така приетият равен принос е неотносимо към наличието на обосноваване на съпричиняването, спрямо приноса на всеки от участниците, каквото мотивите на въззивния акт съдържат. Видно е, че трети и четвърти въпроси са относими към отхвърлянето на предявените от Х. Н. и Н. Н. / баба и дядо на починалия / искове, но макар да е удовлетворен общия селективен критерий, не се явява обоснован допълнителния такъв, с цитираната задължителна за въззивния съд практика - ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, с която мотивите му са в пълно съответствие. Така, според ТР: „От гледна точка на чл.52 ЗЗД справедливо е и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия п о с т о я н н а, т р а й н а и д ъ л б о к а емоционална връзка, заради с ъ д ъ р ж а н и е т о на която търпят морални вреди и страдания от смъртта му, сравними с интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките”; „ Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., следва да се допусне като и з к л ю ч е н и е – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи о с о б е н а б л и з о с т, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди / наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат,че са претърпели вреди от неговата смърт/”. В ТР изрично се сочи, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и неговите внуци, тъй като в традиционните български семейни отношения бабите / дядовците и внуците са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките между тях обичайно се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Но отново е направено разграничението, че последните сами по себе си не предпоставят обезщетяване, а само тогава, когато конкретни житейски обстоятелства са превърнали привързаността в толкова силна, че смъртта на съответния родственик е станала причина за болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Пак според ТР: „ Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай, въз основа на фактите и доказателствата по делото .Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт с е р и о з н и / като интензитет и продължителност / морални болки и страдания.Както се посочи по-горе, самата искова молба не излага конкретни житейски обстоятелства, предпоставили особено дълбока емоционална и духовна връзка между ищците и починалия, предпоставяща п о и з к л ю ч е н и е обезщетяването и на лица, извън кръга очертан в ППВС № 4/1961 г., ППВС №5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г.. Квалификацията на отношенията, като такива на взаимна обич, разбирателство, привързаност и подкрепа не удовлетворяват посочените в ТР критерии. Още повече, че четвъртият от въпросите е и превратно формулиран, включвайки отречена от решаващите мотиви на въззивния акт предпоставка – за действително доказана особено близка емоционална и духовна връзка между тези ищци и починалия. Петият от въпросите е предпоставен от несъгласието на ищците с присъденото им частично, спрямо претендираното, обезщетение за неимуществени вреди. Същият, обаче, не е формулиран като правен въпрос, а е чисто фактологичен и претендира директен отговор за правилността на въззивното решение, дължим в друга фаза на касационното производство - след допускане на касационното обжалване и на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, в съответствие с конкретните доводи, възражения и доказателства по делото. Въпросът съдържа и невярна предпоставка, съобразима за отговора му – че е налице задължителна за въззивния съд съдебна практика за приложими конкретни размери на обезщетения по преки искове срещу застрахователя. Шестият от въпросите формално удовлетворява общия селективен критерий, доколкото чл. 52 ЗЗД е императивна правна норма, с която съдът дължи съобразяване при определяне справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Не е обоснован допълнителния селективен критерий, тъй като решението не е в противоречие с цитираната съдебна практика, даваща отговор по приложението на критерия във всеки отделен случай, поради което и непозволяваща унифициране на отговор по съобразяването на едно или друго, релевантно за определяне размера на обезщетението, обстоятелство. Не е обосновано и противоречие на въззивното решение със задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 год., които не изчерпват релевантните при определяне размера на обезщетението възможни критерии, а изискват комплексна преценка и обосноваване критерия за справедливост, с мотивирано изложение на приети за релевантни конкретни обстоятелства, във всеки конкретен случай. Такова мотивиране, предпоставено от обхвата на доказването и съобразно предявените от самите ищци обстоятелства за съдържанието и проявлението на търпимите вреди, въззивното решение съдържа. Формулираният въпрос изисква универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда, относно размера, независимо от конкретните по всеки спор обстоятелства. Търсената универсална преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година. В., следва да се съобрази, че предявените от Й. и Х. Б. искове - в размер от по 150 000 лева, при съобразено 30 % съпричиняване - предпоставят споделяна от тях изходна база на справедливо обезщетение от 214 285 лева, спрямо която приетата от съда - от 200 000 лева - не би могло да се приеме като драстично отклонение в прилагане на принципа на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК на ответника – касатор са формулирани следните въпроси: 1/ Справедливото обезщетение за неимуществени вреди изисква ли да се съобразява съдебната практика в подобни случаи ? - въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с решение по гр.д.№ 2614/2019 г. на ІІІ г.о. ВКС; 2/ Нарушен ли е критерият за справедливост при присъждане на по-високо обезщетение от необходимото ? – обосноваван в идентична хипотеза, с преждепосоченото решение по гр.д.№ 2614/2019 г. и решение по гр.д.№ 3460/2017г. на ІІІ г.о. на ВКС; 3/ Към кой момент се определя обезщетението за неимуществени вреди, причинени в резултат на ПТП ? – обосноваван в същата хипотеза, с решенията по т.д.№ 14/2009 г., т.д.№ 795/2008 г., т.д.№ 635/2010 г., т.д.№ 299/2011 г. и т.д.№ 1948/2013 г. – всички на ІІ т.о. на ВКС. Първият от въпросите не кореспондира с решаващ мотив на въззивното решение, тъй като въззивният съд не е имал задължението да изследва и приложи съдебна практика по определяне на обезщетения за неимуществени вреди в сходни случаи. Дори да се приеме като относим към общия въпрос за приложението критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, въпросът не се явява обоснован с допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с цитираното решение по гр.д.№ 2614/2019 г. на ІІІ г.о. на ВКС, макар в същото действително да се сочи, че „ справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези„. Обосноваването на допълнителния селективен критерий предпоставя и позоваването на практика на касационна инстанция в аналогични или поне сходни на настоящата хипотези, каквато касаторът не представя / решенията на въззивна инстанция не съставляват относима по чл. 280 ал. 1 ГПК съдебна практика /. В., независимо от цитираното съдържание на мотиви, соченото решение на касационна инстанция също изхожда от конкретни обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, а не от присъдими обезщетения по други дела, в идентични или сходни хипотези на търпими неимуществени вреди. Практиката на ВКС последователно отрича обосноваването на обезщетение по чл.52 ЗЗД с присъдено в сходни или аналогични случаи, доколкото обезщетението е винаги функция и от процеса на доказване - самата квалификация „идентичен„ и „сходен„ на друг случай е почти невъзможна, като изхождаща от различни релевантни обстоятелства, а дори при еднаквост на същите – от различна степен на доказаност в процеса. При това, ако би се споделила логиката на касатора и цитираното решение, определеният от въззивния съд изходен размер на справедливо обезщетение от 200 000 лева отново се явява адекватен, след като по граждански иск във воденото срещу делинквента Ф. наказателно производство, родителите на друг младеж, загинал в управлявания от пострадалия Н. Б. автомобил, но без прието съпричиняване на вредоносния резултат от същия този младеж, са обезщетени за търпими неимуществени вреди от смъртта на сина си в размер от по 200 000 лева. Вторият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като не е относим към решаващ мотив на въззивното решение, а изисква отговор въз основа на субективната преценка на касатора – ответник, включена като предпоставка за същия - че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди е изключително и необосновано завишено. Третият от въпросите формално кореспондира с касационен довод за определен от въззивния съд справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, към различен от този на увреждането момент, икономическата конюнктура към който релевантен момент е един от съобразимите при определяне на обезщетението критерии,вкл. съобразно цитираната от касатора практика. Решаващите мотиви на въззивния акт, обаче, не съдържат такова съображение. Доводът, че обществено-икономическите условия, считано от момента на ПТП / към който момент изрично се сочат от съда за съобразени, вкл. с оглед лимитите на застрахователна отговорност, като ориентир за същите / и до момента на постановяването на въззивното решение са относително стабилни, не е идентичен с довод за определяне на обезщетението, съобразно икономическата конюнктура към различен от този на деликта момент. Това съображение на съда изобщо не е от естество да се квалифицира като решаващ мотив на въззивното решение, доколкото дори да би била успешно оспорена верността му – че обществено икономическите отношения и към 2016 г. и към 2020 г. са непроменени - не би се обосновал, само на това основание, различен от настоящия правен резултат. Релевантен е факта дали към 2016 г. са били такива, адекватно на които е определен конкретният размер на обезщетението. Въпроси относно приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД касаторът – ответник не е формулирал. С оглед изхода на настоящото производство страните следва да бъдат възмездени за понесени в същото разноски, както следва: Ищците са представлявани при условията на чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв., като с оглед изхода на касационната им жалба не следва да бъдат възмездени за понесени по въведения със същата предмет на касационното обжалване разноски, но следва да бъдат възмездени за успешната защита срещу касационната жалба на ответника. Материалният интерес на ответника касатор е в размер на по 85 000 лева по исковете на всеки от ищците Й. и Х. Б. / оспорва справедлив изходен размер на обезщетението над 150 000 лева и поддържа съпричиняване от 90 %, което обуславя оспорване на въззивното решение за присъдени на всеки от ищците суми над 15 000 лева, като се съобрази присъдения размер от 100 000 лева с въззивното решение. По всеки от исковете, предявени за 150 000 лева, съгласно чл.7 ал.2 т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определимото възнаграждение, за представляващия страната при условията на чл. 38 ал.1 т.2 ЗАдв. адвокат, възлиза на 4530 лева, а пропорционално на материалния интерес на ответника - 85 000 лева по всеки от исковете, предпоставя дължимо възнаграждение от по 2 567 лева, ако защитата бе осъществявана с процесуално представителство, след допускане на касационното обжалване. Тъй като защитата на всеки от ищците Й. Б. и Х. Б. е ограничена до отговор на касационната жалба на ответника,съгласно чл. 9 ал.3 от Наредбата, дължимото възнаграждение за защитата на всеки от тях възлиза на 1925, 25 лева. По иска на Н. Б. с цена 80 000 лева, определимото съгласно чл. 7 ал.2 т.4 от Наредбата възнаграждение възлиза на 2 930 лева, а пропорционално на материалния интерес на ответника в касационното производство – 20 000 лева - обуславя възнаграждение в размер на 732, 50 лева, съответно при условията на чл.9 ал.3 от Наредбата - 549,37 лева. Или за защита срещу касационната жалба на ответника, по която не е допуснато касационно обжалване, на представляващия ищците адвокат, при условията на чл. 38 ал.1 т.2 ЗАдв. – адв. Вихър Н., за успешна защита срещу касационната жалба на ответника, следва да се присъди възнаграждение в общ размер от 4 400 лева. Ответникът е представляван от юрисконсулт, поради което и на основание чл. 78 ал. 8 вр. с Наредба за заплащането на правната помощ – чл.25 ал.1 от същата, с оглед успешната защита срещу касационната жалба на ищците - недопуснато касационно обжалване по постановеното по 5 самостоятелни искови претенции въззивно решение, цената на които е ирелевантна при начина на определяне на възнаграждението, следва да се присъди такова в общ размер от 1 500 лева / 5 х 300 лева /. Разноските за предходни инстанции, претендирани от всяка от страните, не са предмет на настоящото произнасяне, поради недопуснато касационно обжалване и непредявени самостоятелни, обусловени при такъв изход, частни жалби срещу определените с въззивното решение разноски. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение