Определение № 5633 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2967/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. О., чрез адв. Е. Ф., против решение № 288 от 13.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1884/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е: 1/ отменено решение № 1849 от 28.03.2024 г., постановено по гр. д. № 7301/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в частта за осъждането на Прокуратурата на Република България да заплати на А. С. О. разликата над 15 000 лева до 70 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.07.2019 г. до окончателното изплащане, вместо което е отхвърлен предявеният от А. С. О. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 55 000 лева – разликата над 15 000 лева до 70 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част, с която предявеният иск по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен над сумата от 70 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева, ведно със законната лихва върху тази отхвърлителна част, считано от 25.07.2019 г. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение. Твърди се, че размерът на обезщетението е занижен и недостатъчен. Искането е за отмяна на решението в отхвърлителната му част и уважаване на предявения иск в цялост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на IV г.о., решение № 126 от 28.10.2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г. на III г.о., решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. на III г.о., решение № 338 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на III г.о., определение № 1182 от 13.03.2025 г. по гр. д. № 3294/2024 г. на IV г.о., определение № 1651 от 03.04.2025 г. по гр. д. № 4315/2024 г. на III г.о.; 2/ „Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията (разумен срок) така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III г.о., решение № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. на III г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., като в условията на евентуалност се поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3/ „относно приложението на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществените вреди“ – жалбоподателят се позовава на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г.; 4/ „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 222 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о. и решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о.; 5/ „Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи?“ – твърди се противоречие с приетото в решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. и решение № 72 от 01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. и двете на III г.о. на ВКС, а в условията на евентуалност се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 6/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о.; 7/ „Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 222 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о., решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о.; 8/ „Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им?“ – излагат се съображения относно наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Република България не взема становище по нея в предоставения срок за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд е установил като безспорно между страните, че: ищецът А. С. О. е от пряко пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по образуваното следствено дело за разследване на извършени през време на „Възродителния процес“ престъпления; че след задържане в полицейско управление за времето от 29.12.1984 г. до 22.04.1987 г. ищецът е бил задържан и лишен от свобода първо в затвора и лагера на остров Б. до 1986 г., а след това – до м. април 1987 г. – в затвора в Б. Д., като през месец юни 1989 г. е изселен в Република Турция; че в хода на наказателното производство ищецът е бил разпитван като пострадал и свидетел в Република Турция на два пъти – на 18.07.2006 г. и 07.05.2007 г.; че към настоящия момент наказателното производство е все още висящо. По отношение на твърдението на ищеца за претърпени неимуществени вреди, въззивният състав е кредитирал показанията на сестра му, преценявайки че същата пресъздава своите преки и непосредствени впечатления. От правна страна е приел, че ищецът е сред лицата, легитимирани да предявят иск за присъждане на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, доколкото в обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС попадат както страните в наказателното производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от производството. Констатирал е като безспорно в случая, че самият ищец е сред тези лица, които са засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Изложил е и съображения, че при преценката за спазването на изискването за разумен срок следва да се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство; че съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи; че при преценка дали делото е сложно се преценяват: естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата да се получат документи по делото (включително и от чужбина), съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса. С оглед посочените по-горе критерии въззивната инстанция е установила, че процесното следствено дело е било образувано на 30.01.1991 г. и към момента – 34 години е на фазата на досъдебното производство. Посочила е, че действително фактите, обосноваващи обвиненията, са многобройни – посочени са множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица, повдигнатите обвинения са първоначално срещу три лица, а впоследствие срещу пет лица и са за извършването на отделни деяния, което предполага и извършване на множество процесуално-следствени действия, включително и такива в чужбина. Въпреки това е обосновала извод, че тази фактическа сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите. Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника, че за забавянето били от значение и осъществените международни поръчки за правна помощ, чието изпълнение зависело от органите на чужда държава. Установил е, че в представените по делото разпореждания не е записано указание да се установят и издирят лицата, преминали през затворите в България за сочения от Прокуратурата период 08.05.1984 г. до 15.12.1988 г., нито същите да бъдат разпитвани, а и липсват данни за изпратени, респ. получени съдебни поръчки от Република Турция. На следващо място, въззивният състав е намерил, че безспорно установяването на престъплението, за което е повдигнато обвинение пред съд, е обусловено от събирането на определен обем относими и достатъчни за изясняване на обективната истина доказателства, но същевременно това не следва да води до забавяне на производството, както е в случая. В този смисъл е счел за неоснователно възражението на ответника. Констатирал е, че всички обсъдени факти относно движението на процесното следствено дело и на действията на Прокуратурата, които са безспорни в настоящото производство, водят до категоричния извод, че последната не е изпълнила своевременно задължението си за пълно и всестранно разследване, че не е създала организация за приключване на разследването в разумни срокове, не е извършила своевременно необходимата оперативно - издирвателна работа по установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци на инкриминираните деяния, както и не е предприела в предвидените в НПК срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички тези гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина и целите на разследването. Съобразил е също така, че не са налице доказателства ищецът като пострадал, да е препятствал развитието на досъдебното производство, в което същият е бил разпитван като свидетел. Предвид изложеното е обобщил, че балансът между интересите на лицето да бъде разгледано и решено в разумен срок наказателното дело и необходимостта от пълно и всестранно разследване на наказателното производство е нарушен в ущърб на пострадалото лице. При горните съображения въззивният съд е изложил решаващи мотиви, че в случая досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок, а Прокуратурата не е направила необходимото, за да обезпечи своевременното извършване на необходимите процесуално-следствени действия; че не съществува фактическа и правна сложност, която да обоснове разумна продължителност на досъдебната фаза на конкретния наказателен процес повече от 30 години; че в резултат от неизпълнение на задълженията на Прокуратурата е нарушено правото на ищеца, като пострадал от престъпление, за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията; че ищецът е бил лишен от възможността да се ползва от предоставените му от закона права на пострадал, като основен елемент на това право е поддържането на обвинението, наред с държавата, с цел получаване на справедливост, в случай на наказване на виновните. Обобщил е, че в случая е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, като именно действията на ответника са довели до настъпването в правната сфера на ищеца на неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивната инстанция е съобразила, че съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Взела е предвид, че с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата, както и че обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване. В случая при определяне на конкретния размер на обезщетението решаващият състав е отчел нарушеното чувство за справедливост на ищеца, загубата на вяра в институциите, напредналата възраст на ищеца – 72 години към днешна дата, което засилва чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще получи справедливо разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните лица; поведението на самия ищец, който по никакъв начин не е станал причина за допуснатото забавяне на процеса; обстоятелството, че забавянето на досъдебното производство за период над 30 години е довело до това, че абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството е изтекла през 2000 г., поради което очакваният от ищеца резултат вече е невъзможен. При тези съображения е приел за справедлив размер на обезщетението от 15 000 лева. За да намали присъденото от първата инстанция обезщетение от 70 000 лева, въззивният съд се е позовал на съдебната практика за подобни случаи, както и на жизнения стандарт в страната през релевантния период. Съобразил е и обстоятелството, че изходът на следственото дело касае само моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица, т. е. това дело няма да рефлектира пряко върху личността на ищеца; че българското общество и държава многократно по различни поводи са демонстрирали своята непримиримост, като остро е бил осъждан начинът, по който се е осъществил т. нар. „Възродителен процес“ и предприетата срещу българските граждани от турски произход репресия, в потвърждение на която е посочил приетата Декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г., с която категорично се осъжда асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България. Горните обстоятелства е преценил като релевантни за пострадалите в контекста на обсъжданата морална удовлетвореност. Взел е предвид също така, че осъждането на ответника само по себе си има ефекта на овъзмездяване; че по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на настъпили трайни негативни изживявания в психоемоционалното състояние на ищеца; че съгласно съдебната практика по аналогични случаи, размерите на присъжданите обезщетения са между 12 000 лева и 15 000 лева; че съгласно разясненията в практиката на ВКС, само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи подлежат на обезщетяване по чл. 2б ЗОДОВ, но не и вредите от престъплението. Предвид изложеното, въззивната инстанция е приела за справедлив размер на обезщетението сумата от 15 000 лева, в който да бъде уважена исковата претенция като се отхвърли за разликата до уважения от първоинстанционния съд размер от 70 000 лева. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението от първи до пети (включително), както и седми въпрос, обобщено касаят въпроса за определянето на размера на дължимото обезщетение при иск по чл. 2б ЗОДОВ, което следва да се извърши по справедливост, както и критериите, фактите и обстоятелства, които се вземат предвид от съда и тяхното значение. Чрез поставянето им жалбоподателят на практика се домогва да докаже, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост при определяне на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. По така поставените въпроси е налице съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Съобразно трайно установеното в практиката разбиране, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, не е налице противоречие в практиката, доколкото размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Следва да се посочи, че в процесния случай въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства при установеното нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца на разглеждане и приключване на наказателното дело в разумен срок. С оглед нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и посочените критерии, въззивният състав е взел предвид общата продължителност на производството, което 34 години е на фазата на досъдебното производство, както и неговия предмет; поведението на страните и в частност на самия ищец, който не е допринесъл за забавяне на производството; значението на делото за ищеца с оглед обстоятелството, че е жертва на т. нар. „Възродителен процес“ и спрямо него са били предприети принудителни насилствени мерки, вследствие на което са били засегнати основни негови човешки права; обстоятелството, че образуваното наказателно производство е било надежда за пострадалите, сред които и самият ищец, за постигане на удовлетворение и репариране на преживените от тях унижения и страдания. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за справедливия размер на дължимото обезщетение за нарушеното право на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за присъдения размер на дължимото обезщетение. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение по иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на нарушаване правото за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. В допълнение към изложеното следва да се посочи, че е налице трайна и последователна практика, съгласно която при извършено нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, следва да се вземат предвид примерно изброените от законодателя критерии, които съвпадат с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, а именно: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. Разяснено е също така, че следва да се вземат предвид и всички други обстоятелства от значение за спора: конкретните болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. От значение за определяне на размера на обезщетението са и обществено-икономическите условия в страната. Следва да се отбележи още, че според установената съдебната практика, неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. В този смисъл са решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. и решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., и трите на IV г. о. на ВКС. Изложените съображения се споделят и от настоящия състав, а същите са съобразени и от въззивния съд. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Шестият въпрос от изложението, с който се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. По наведения в изложението последен осми въпрос следва да се посочи, че вредите от престъплението не се обезщетяват по реда на чл. 2б ЗОДОВ, от което становище касаторът извежда питането си. Последните са относими единствено за преценката на значението (залога), което делото е имало за пострадалия, а този залог, от своя страна, е сред обстоятелствата по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. В практиката на ЕСПЧ също е прието, че в приложното поле на чл. 6, § 1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Ето защо, следва да се отграничи, че предмет на претенцията за обезвреда от неразумна продължителност на производството са само вредите от забавеното правосъдие, но не и преките вреди от престъплението, предмет на разследване по производството. Това разрешение е съобразено от въззивния съд и съответства на установената съдебна практика на ВКС. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид, че това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока, а от твърдението на касатора за необходимостта от тълкуване на чл. 2б ЗОДОВ не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице, предвид наличието на пълна и ясна правна уредба. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива. В допълнение настоящият състав намира, че следва да се отбележи и следното: Извън предмета на настоящото касационно производство е въззивното решение в частта, с която като краен резултат искът по чл.2б от ЗОДОВ е уважен за сумата 15000лв. ведно със законната лихва. При извършената служебна проверка обаче се констатира, че в тази част на решението е допусната очевидна фактическа грешка, която следва да се поправи от постановилия акта съд след приключване на настоящото производство, доколкото не рефлектира върху предметния му обхват. Производството пред въззивната инстанция е образувано по въззивни жалби на насрещните страни в производството, с което първоинстанционното решение на практика е обжалвано в цялост. Сезиран с въззивни жалби на двете страни по делото, съставът на Апелативен съд – София е намерил за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 15 000 лева, като е изложил мотиви, че исковата претенция следва да бъде уважена до този размер, респективно да се отхвърли за разликата до уважения от първата инстанция размер от 70 000 лева. В диспозитива на въззивното решение обаче този резултат от извършената въззивна проверка по същество не е отразен изцяло, като е обективиран само такъв за: 1. отмяна на първоинстанционния съдебен акт, в частта, с която искът е уважен за разликата над 15 000 лева до 70 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.07.2019 г. до окончателното изплащане, вместо което искът по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за сумата от 55 000 лева – разликата над 15 000 лева (определени от въззивния състав) до 70 000 лева (определени от първа инстанция); 2. потвърждаване на първоинстанционния акт в частта, с която исковата претенция е отхвърлена над сумата 70 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева, ведно със законната лихва върху тази отхвърлителна част. По същество отсъства отделен диспозитив за потвърждаване на първоинстанционното съдебно решение в неговата осъдителна част за уважаване на исковата претенция в размер от 15 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че в обжалваното решение е налице допусната очевидна фактическа грешка – ясно формирана в мотивите воля на съда не е отразена в диспозитива на съдебния акт. Компетентен да отстрани констатираната очевидна фактическа грешка е въззивният състав, постановил акта – в случая Апелативен съд – София, на който делото следва да се изпрати. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,