Определение № 562 от 05.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 48/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. К. чрез процесуалния му представител адвокат П. В. срещу решение № 88 от 3. 09. 2019 г. по в. т. д. № 176/2019 г. на Бургаски апелативен съд, ГО в частта, с която след частична отмяна на решение № 94 от 12. 04. 2019 г. по т. д. № 429/2018 г. на Бургаски окръжен съд е отхвърлен предявеният от касационния жалбоподател срещу „ЗД „Бул инс““АД - [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 5. 02. 2018 г., за разликата над сумата 55 000 лв. до сумата 65 000 лв., ведно със законната лихва върху разликата от 10 000 лв., считано от 14. 08. 2018 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател сочи, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на критерия за справедливост, дефиниран в чл. 52 ЗЗД. В решението съдът само формално се позовал на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, но в действителност обвързал преценката си за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди с ирелевантни за неговото прилагане обстоятелства – размера на присъдените обезщетения по други дела. Жалбоподателят излага доводи, че при определяне на дължимото обезщетение съдът не е съобразил установените по делото факти във връзка с уврежданията на ищеца, икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, нормативно въведените лимити на застрахователно покритие и общественото разбиране за справедливост. Моли да се отмени въззивно решение в обжалваната част и ответникът да бъде осъден да заплати допълнително сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба - „ЗД „Бул инс““АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца К. К. неимуществени вреди възлиза на 55 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил вида и характера на получените от ищеца телесни увреждания – счупване на средната база на черепа в ляво – закрито, разкъсване/руптура на тъпанчевата мембрана на ляво ухо с ликворея, контузия на мозъка с установени контузионни хеморагични огнища в дясно и счупване на голям пищял/тибия; проведеното му лечение, без оперативна намеса; високото по интензитет страдание на ищеца в рамките на болничното му лечение и със среден интензитет в извънболничния стадий; неудобствата и нуждата от чужда помощ при съществено нарушение на качеството на живот на ищеца; продължаващите извън 6-месечния срок на възстановяване прояви на черепно-мозъчните травми – световъртеж, намален слух и нарушения на вестибуларния апарат, които с оглед възрастта на пострадалия – 70 години и експертното заключение съдът е приел като травма, непреодолима в рамките на средностатистическата продължителност на човешкия живот; неблагоприятните психични изживявания при ищеца поради травмите с оглед поставянето му в зависимост от чужда грижа, ограничаване на възможността да се придвижва самостоятелно и да поддържа обичайни социални контакти, поставили го в състояние на страх, безпомощност и несигурност за преживяването му. С оглед визираните обстоятелства и при отчитане съдебната практика за обезщетения за близки до травматичните увреждания на ищеца, като е съобразил икономическата обстановка и жизнения стандарт през 2018 г., както и невъзстановяването на ищеца от уврежданията и причинената му от тях фактическа безпомощност за неопределен период от време, въззивният съд е формирал извода си досежно справедливия размер на обезщетението за претърпените от К. неимуществени вреди от процесното ПТП. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени ясни мотиви в постановеното от него решение при определяне размера на справедливо обезщетение за неимуществени вреди или е достатъчно да посочи решение на ВКС? В последния случай следва ли в решението, на което се позовава решаващият съд да е разгледан идентичен казус, вкл. датата на настъпване на събитието? Релевантно ли е като основен критерий при определяне размера на обезщетението да се придава на съдебната практика, при това по несходни случаи?; 2. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68? Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последиците за здравето и психиката? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, визирайки съдебно решение?; 4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Следва ли в решението съдът задължително да посочва, че е отчетен лимитът при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при определяне на справедливото обезщетение? Следва ли съдът задължително да посочи към кой момент определя обезщетението? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит?; 5. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 6. Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерни с търпените морални вреди и с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“ Касаторът твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните правни въпроси въззивният съд е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос – с решение № 20 от 24. 04. 2019 г. по т. д. № 871/2018 г.; по втори въпрос – с решение № 151 от 12. 11. 2013 г. по т. д. № 486/2012 г., II т. о. и решение № 104 от 25. 07. 2014 г. по т. д. № 2998/2013 г., I т. о.; по трети въпрос – с решение № 124 от 11. 11. 2010 г. по т. д. № 708/2009 г., II т. о. и решение № 157 от 28. 11. 2014 г. по т. д. № 3040/13 г., II т. о.; по четвърти въпрос – с решение № 27 от 15. 04. 2015 г. по т. д. № 457/2014 г., II т. о. и решение № 28 от 9. 04. 2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.; по пети въпрос – с решение № 184 от 8. 11. 2011 г. по т. д. № 217/2011 г, II т. о. и по шести въпрос – с решение № 28 от 9. 04. 2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о. и решение № 23 от 25. 03. 2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., II т. о. В изложението е посочено, че въведените въпроси могат да бъдат обобщени по следния начин: „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“ Настоящият състав споделя становището на касационния жалбоподател, че поставените от него въпроси следва да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС и решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о./. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Възприето е разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането. В посочения смисъл са постановените по чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о и др. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е анализирал подробно поотделно и в тяхната съвкупност и е изяснил значението им за размера на обезщетението. Въззивният съд действително се е позовал на практика на съдилищата при определяне на обезщетения за близки до установените при ищеца увреждания, без обаче да придаде на размерите на обезщетенията по тези дела значение на отделен критерий за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Касае се до обсъждане във връзка с обществената представа за справедливост, като същевременно въззивният съд е отчел икономическата обстановка и жизнения стандарт към момента на увреждането, съответно основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение