Определение № 332 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 57/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от ответника по иска Ж. Н. Г., чрез пълномощниците му адв. Г. Х. и адв. Х. Х., срещу решение № 840 от 15. 07. 2021 г. по гр. д. № 1060/2021 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 7 с-в, в частта му потвърждаваща решение № 262087 от 30. 12. 2020 г. по гр. д. № 7400/2020 г. на СГС в частта, с която Ж. Н. Г. е осъден, на осн. чл. 45 ЗЗД, да заплати на З. Ж. К. сумата 14000 лв., а на Р. В. Д. и на С. В. Н. по 7000 лв., които суми представляват съответни на наследствените им квоти части от обезщетението за неимуществени вреди, причинени на първоначалната ищца Н. Г. Х., на чието място посочените лица са конституирани като ищци, на основание чл. 227 ГПК, от смъртта на сина й Н. Ж. Г., настъпила на 6. 11. 2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 6. 11. 2010 г. до окончателното й изплащане. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не е подаден отговор от на касационната жалба от ищците Злата Ж. К., Р. В. Д. и С. В. Н..

Подадени са касационни жалби и от ищците Злата Ж. К., Р. В. Д. и С. В. Н. срещу въззивното решение № 840 от 15. 07. 2021 г. по гр. д. № 1060/2021 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 7 с-в, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 262087 от 30. 12. 2020 г. по гр. д. № 7400/2020 г. на СГС, исковете по чл. 45 ЗЗД са отхвърлени за съответните разлики над присъдените суми - 14000 лв. на З. Ж. К., 7000 лв. на Р. В. Д. и 7000 лв. на С. В. Н., до пълните предявени размери. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителните му части на основание чл. 280 ГПК, отмяната му в същите и уважаване на исковете за пълните предявени размери.

Не е подаден отговор на касационната жалба от ответника по касационната жалба Ж. Н. Г..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

С влязла в сила присъда № 1 от 07. 01. 2014 г. по НОХД № 5614/2011 г. на СГС, НО, 27 с-в, изменена с решение № 386/14 от 11. 11. 2014 г. по ВНОХД № 324/2014 г. на САС, НО, 2 с-в, оставено в сила с решение № 203 от 13. 08. 2015 г. по н.д. № 293/2015 г. на ВКС, НК, 2 н.о., ответникът Ж. Н. Г. е признат за виновен в това, че на 6. 11. 2010 г., в [населено място], в съучастие като помагач, умишлено улеснил извършителя К. К. Н. умишлено да умъртви Н. Ж. Г., поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осемнадесет години.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, препращайки към изводите на първоинстанционния по реда на чл. 272 ГПК и излагайки и собствени такива, че ищцата Н. Х. и убитият Н. Ж. Г. били в близки отношения. Една година преди убийството на Н. Г. живеели заедно, а след това ищцата често посещавала сина си, той също се грижил за нея. Ищцата тежко преживяла внезапната му загуба, а обстоятелството, че внукът й е участвал при извършване на умишленото убийство усилило негативните емоционални изживявания. Претърпяла емоционален шок, сринала се психически, конституирала се като частен обвинител и поддържала обвинението срещу подсъдимите, включително и срещу внука си, във воденото наказателно производство.

От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Отчетена е родствената връзка между ищцата и починалия, съществуващите между тях отношения, обстоятелствата около смъртта на сина й и начина, по който загубата му се е отразила на ищцата. Съобразено и и обстоятелството, че смъртта е настъпила на 6. 11. 2010 г., както и размерите на присъжданите обезщетения за сходни случаи, настъпили 2010 г. Вземайки предвид описаните факти, въззивният съд е приел, че размерът на справедливото обезщетение на починалата ищца Н. Х. възлиза на 42000 лв. След смъртта си Н. Х. е оставила за наследници дъщеря си З. К. – с дял 1/3 ид.ч., внуците си Р. Д. и С. Н., по право на заместване на починалата преди нея дъщеря М. Н., с дялове по 1/6 ид.ч. всяка от тях, и внучката си Н. Г. – по право на заместване на сина й Н. Г., с дял 1/3 ид.ч. (прието е, че Ж. Г. не може да наследява, като недостоен баща си Н. Г., съгласно чл. 3, б.“а“ ЗН). Съобразно наследствените дялове, от сумата 42000 лв. З. К. следва да получи 1/3 част – 14000 лв., а ищците Р. Д. и С. Н. следва да получат по 1/6 част – по 7000 лв. всяка от тях, ведно със законните лихви върху тези суми от 6. 11. 2010 г. до окончателното им изплащане.

По касационната жалба на ищците Злата Ж. К., Р. В. Д. и С. В. Н.:

Не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която исковете по чл. 45 ЗЗД са отхвърлени.

В подадената от посочените лица касационна жалба и в инкорпорираното в нея изложение на основанията по чл. 280 ГПК не е формулиран правен въпрос (материален или процесуален) като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито се съдържа позоваване на някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК. Цялото изложение съдържа оплаквания за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД – неясно прилагане на принципа за справедливост, неизвършване на преценка на всички конкретни обстоятелства, релевантни при определяне степента и обема на търпените от ищцата страдания, за неправилно приложение на чл. 5 и чл. 10, ал. 1 ЗН при определяне на наследствените квоти и размерите на дължимите наследници обезщетения. Твърди се и противоречие с определение № 893 от 18. 12. 2018 г. по гр. д. № 3655/2018 г. на ВКС, 3 г.о.

Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.

Дори да се приеме, че жалбоподателите са искали да повдигнат въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане (в какъвто смисъл са оплакванията в касационната жалба и в която връзка е цитирано определение № 893 от 18. 12. 2018 г. по гр. д. № 3655/2018 г. на ВКС, 3 г.о.), този въпрос би се явил разрешен в съответствие със задължителната и незадължителна практика на ВС и ВКС.

В ППВС № 4/23.12.1968 г. и в посоченото от касаторите определение, съдържащо и коментар на практиката на ВКС по въпроса, е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди – обстоятелства, при които е извършено увреждането, характер и степен на увреждането, вид и тежест на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви /по вид или в количествено измерение/ при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.

В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за търпените неимуществени вреди – съобразил е близката родствена връзка между ищцата и починалия (майка и син), съществувалите между тях отношения, внезапната му и неочаквана загуба, причината за настъпване на смъртта и обстоятелствата около настъпването й, начинът, по който ищцата е приела загубата на сина си, степента и продължителността на търпените от нея емоционални страдания, съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите. Размерът е съобразен и със създадения от съдебната практика ориентир при определяне на обезщетения за неимуществени вреди в аналогични случаи.

По въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД не би било налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като във връзка с тълкуването и прилагането на тази разпоредба е формирана богата практика на ВКС със задължителен характер, както и незадължителна постоянна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, обсъждането на въпросите не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не би могло да е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, до колкото нито се твърди, нито се установява противоречие с актове на КС на Република България или на СЕС.

В мотивите към решението липсват и изводи, противоречащи на практиката на ВКС, формирана във връзка с прилагането на чл. 5 и чл. 10, ал. 1 ЗН.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

По жалбата на Ж. Н. Г.:

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта потвърждаваща първоинстанционното в осъдителните му части се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Има ли правен интерес ответник по иска да направи възражение за предявяване на иска от лице без представителна власт, по съображения, че пълномощното на адвоката, подал исковата молба от името на ищеца, не е подписано от последния.

Въпросът е поставен във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. Следва ли да се приеме за подаден в преклузивния срок по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, ако същият е депозиран в предоставения от съда срок, и да се разгледат направените с отговора възражения и оспорвания.

Въпросът е поставен във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. Налице ли е основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на исковото производство, ако има висящо исково производство, образувано по предявен от ответника срещу ищеца иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, за установяване неавтентичността на пълномощното, въз основа на което е подадена исковата молба по обусловеното дело.

Въпросът е поставен във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. Как се прилага разпоредбата на чл. 227 ГПК в хипотезата на настъпила смърт на ищеца по исково производство, имащо за предмет иск по чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.

Твърди се наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос.

5. Подлежи ли на отхвърляне иск по чл. 45 ЗЗД, ако не са доказани предпоставките за уважаването му. Правилно ли е приложен чл. 45 ЗЗД в конкретния случай. Може ли искът да се приеме за доказан само на основание събраните гласни доказателства.

Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия и третия въпроси, тъй като същите не са от обуславящо значение за преценка допустимостта и основателността на иска и отговорите на същите не биха повлияли на изхода на делото. Това е така, защото възражението за неавтентичност на пълномощното е направено след срока по чл. 131 ГПК (на ответника Ж. Г. е връчен препис от исковата молба на 11. 07. 2012 г., същият е подал отговор лично, депозиран с вх. № 83993/08. 08. 2012 г., в който не се съдържа възражение за неистинност на пълномощното на адвоката-пълномощник на ищцата, поради неавтентичност), а и извършените процесуални действия от конституираните на осн. чл. 227 ГПК ищци и процесуалния им представител (поддържане на иска в заявения от починалата ищца размер, ангажиране на доказателства за установяване на релевантните по спора факти, подаване на въззивна и касационна жалба) сочат на потвърждаване на всички действия, извършени от адвоката-пълномощник на починалата ищца Н. Г. Х., а потвърждаването има действие от момента на извършване на съответното процесуално действие. В този смисъл, дали пълномощното на адв. М. И. П. е било подписано от Н. Г. Х. или не е без значение при преценка допустимостта на производството.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос. Същият не кореспондира с обективираните по делото процесуални действия, извършени от съда и страните. Препис от исковата молба, с указания за възможността за подаване на писмен отговор по чл. 131 ГПК, е връчена на Ж. Н. Г. на 11. 07. 2012 г., чрез сестра му Н. Н. Г., задължила се да му я предаде. Към 11. 07. 2012 г. по отношение на ответника не е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ (същият е бил задържан от 8. 11. 2010 г. до 6. 05. 2011 г.). На 08. 08. 2012 г., в едномесечния срок, Ж. Н. Г. е подал отговор на исковата молба вх. № 83993/08. 08. 2012 г. В същия не е направено възражение за неоснователност на иска, поради влошени отношения между убития Н. Ж. Г. и майка му, нито възражение за неавтентичност на пълномощното, подписано от починалата ищца. Такива са направени едва с подадения писмен отговор на 10. 07. 2017 г., след преклузивния срок по чл. 131 ГПК (настъпилата преклузия не може да се преодолее, ако съдът без законово основание е предоставил повторно възможност на ответника да подаде отговор на исковата молба). Тоест, не е налице хипотеза на неразгледано възражение на ответник по иска, заявено в преклузивния срок по чл. 131 ГПК, с отговора на исковата молба, във връзка с каквато хипотеза е зададен въпросът.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия въпрос.

Въпросът не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС.

В посоченото от касатора определение № 169 от 31. 03. 2009 г. по гр. д. № 11/2009 г. на ВКС, 1 т.о., е прието, че правото на обезщетение за неимуществени вреди е лично право и не се наследява. Затова, ако приживе пострадалият не е предявил иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди срещу делинквента или застрахователя, наследниците нямат право да предявят иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, преживени от наследодателя им. В случай обаче, че пострадалият приживе е предявил иск за обезщетение за неимуществени вреди и почине в хода на исковото производство, разпоредбата на чл. 227 ГПК е приложима и делото следва да продължи с наследниците му. В този смисъл е трайната и непротиворечива практика на ВКС.

В ППВС № № 4/61 г., 7/89 г., 2/84 г. и ТР № 1/2016 от 21. 06. 2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е обсъждан въпросът за кръга правоимащи лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, но не и въпросът настъпва ли процесуално правоприемство, на основание чл. 227 ГПК, в хипотезата на смърт на ищеца по исково производство, имащо за предмет иск по чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, нито приложимостта на чл. 227 ГПК е отречена в коментираната хипотеза.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по посочения въпрос. Разпоредбата на чл. 227 ГПК е ясна, по прилагането й има формирана константна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и на която изводите на въззивния съд не противоречат.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по петия въпрос. Въпросът не поставя за разглеждане принципен материалноправен или процесуалноправен проблем. Отговорът на същия изисква конкретна преценка на събраните по делото доказателства, на законосъобразността на действията на съда по обсъждането им, на обосноваността на фактическите изводи и на съответствие на правните изводи с изискванията на чл. 45 и 52 ЗЗД, която преценка по съществото си представлява преценка за правилността на въззивното решение. Извършването на такава във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. В този смисъл, въпросът не отговаря на изискванията за общо основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и не предпоставя допускане до касационен контрол на въззивното решение.

Предвид недопускане до касационно обжалване на въззивното решения по нито една от касационните жалби, разноските за настоящата инстанция следва да останат за сметка на страните, така както са направени.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,