Определение № 193 от 08.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 561/2012 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], представлявано от синдика Й. С. Т. срещу решение от 20.12.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2786/2011 г Излага доводи за нищожност и неправилност на решението. Насрещната страна П. Т. Б. чрез адв. Й. Д. Й. е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата е подписана от синдика, който е представил доказателства, че е правоспособен юрист. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: П. Т. Б. е предявила срещу [фирма], София иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, който е уважен. Поставен е въпроса за приложението на чл. 637, ал. 1 ТЗ – при открито производство по несъстоятелност трябва ли да бъдат спрени исковите производства по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с предмет вещи, обещани за продажба от търговеца. Поддържа се противоречива съдебна практика на окръжните съдилища в страната, но няма представени доказателства, установяващи предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Въпросът дали следва да се приема в производството по несъстоятелност парично вземане на купувача по предварителния договор, съответно като какво – условно или безусловно, е без значение за исковото производство, съответно за валидността и основателността на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Поставен е още и въпроса за приложимостта на чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ, но не са представени доказателства за противоречива съдебна практика, няма и твърдение, че въззивното решение по този въпрос противоречи на задължително тълкуване, дадено с актове по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От друга страна, няма съмнение, че решенето по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не може да е нищожно, на осн. чл. 646, ал. 1, т. 3 ТЗ, какъвто порок се поддържа от касатора, и разглеждането на поставения въпрос не се налага с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Въпросът дали може да се уважи иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато има непогасени публични задължения, е разрешен от въззивния съд съгласно трайно установената съдебна практика, включително и с решения на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, които са в смисъл, че условието по чл. 363 ГПК има значение само за издаване на преписи от решението, за да може да бъде вписано в Агенцията по вписванията. Въпросът за поредността на удовлетворяване на кредиторите в производството по несъстоятелност, следва да се разрешава в него, а не чрез допускане касационно обжалване на решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответникът по касация е поискал присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията, но не е представил доказателства, че е сторил такива. Мотивиран от горното, съдът