Определение № 2369 от 01.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4715/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 263848 от 07.10.2021 г., уточнена с касационна жалба вх. № 261401/12.07.2022 г. и молба вх. № 261809 от 04.10.2022 г., подадена от З. М. К. чрез адвокат К. М., срещу решение № 260145 от 07.07.2021 г. по в. гр. д. № 1021/2020 г. на Добричкия окръжен съд, с което, след частична отмяна на решение № 202 от 26.02.2020 г. по гр. д. № 528/2019 г. на Добричкия районен съд, е отхвърлен предявеният от З. М. К. и М. К. К., последният починал след приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция и заместен от процесуалните си правоприемници З. М. К. и Д. М. Н., срещу В. И. С. и Я. И. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено правото на З. М. К. на собственост по силата на договор за дарение от 20.03.2015 г., сключен с н. а. № 18, том І, рег. № 253, нот. д. № 17/2015 г., и правото на М. К. К. на пожизнено ползване, учредено с посочения нотариален акт, на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 0-партер, представляващ магазин № 8 със застроена площ от 34.38 кв. м., ведно с 1.142% ид. ч. от общите части на сградата и 1.142% ид. ч. от правото на собственост върху ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], представляващ самостоятелен обект с идентификатор [№] в сграда с идентификатор [№], и за осъждане на ответниците да предадат владението на имота на ищците; първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлено искането за отмяна на н. а. № 27, том III, рег. № 3858, дело № 276 от 16.12.2016 г., както и в частта, с която са отхвърлени исковете за осъждане на ответниците С. и „Елеганс“ ЕООД [населено място] да заплатят солидарно на ищеца М. К. К. сумата 16 500 лв., представляваща пропуснати ползи вследствие лишаването му от правото да владее и държи гореописания недвижим имот за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, и сумата 1 456.72 лв., представляваща законната лихва за забава върху главното задължение за периода от 01.02.2016 г. до 01.01.2019 г.

В касационната жалба се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во, 2-ро и 3-то ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Трябва ли съдът да разгледа периода между изтичането на установения в закона срок и придобиването на собствеността с позоваването на давността, предвид възможността владението да е прекъсвано за повече от шест месеца, с което да са се заличили последиците от изтеклия до момента давностен срок;

2. Следва ли съдът да изключи на основание чл. 183 ГПК непредставени му в оригинал документи, ако е доказана невъзможността за представянето им в оригинал по независещи от страната причини.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: по първия въпрос - в противоречие с ТР № 4/17.12.2012 по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК, решение № 58 от 02.07.2019 г. по гр. д. № 3433/2018 г. на ІІ-ро г. о., решение № 73 от 09.07.2019 г. по гр. д. № 3771/2018 г. на ІІ-ро г. о., решение № 34 от 03.07.2020 г. по гр. д. № 1658/2019 г. на ІІ-ро г. о., решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на І-во г. о., определение № 152 от 27.03.2019 г. по гр. д. № 4726/2018 г. на ІІ-ро г. о., решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на І-во г. о., решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на І-во г. о., решение № 110 от 20.03.2012г. по гр. д. № 870/2011 г. на ІІ-ро г. о.; по втория въпрос - в противоречие с решение № 190 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 4079/2019 г. на ІV-то г. о., решение № 95 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 662/2012 г. на ІІ-ро г. о., решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на І-во т. о., решение № 239 от 16.07.2013 г. по гр. д. № 1050/2012 г. на ІV-то г. о., решение № 451 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 536/2010 г. на ІІ-ро г. о.

При основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК е поставен въпросът:

Ако приемем, че собствеността въз основа на придобивна давност се придобива след позоваване, то в хипотеза, при която в периода между изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС и последващото позоваване на правоимащия е сключен и надлежно вписан транслативен договор, чрез който първоначалният собственик е прехвърлил собствеността върху същия недвижим имот на трето лице, доколко това последващо позоваване е противопоставимо на междувременно възникналите права на третото лице - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 87 от 05.07.2018 г. по гр. д. № 4028/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.; прави се позоваване и на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

Ответниците по касация В. И. С. и Я. И. С., в депозиран отговор, чрез адвокат А. Г., поддържат становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, от Д. М. Н. и „Елеганс“ ЕООД [населено място] не са подадени отговори.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

По делото e прието за установено, че на 25.11.1995 г. между собственици на поземлени имоти /К. К. С., И. В. С., Г. М. П., Жени Н. И., Злати М. Д. и М. /М./ М. А./ от една страна, и ЕТ “А.-А. Ж.” и ЕТ “Лар-М. К.”, от друга страна, са сключени договори, по силата на които собствениците учредяват в полза на едноличните търговци - изпълнители, право на строеж върху собственото си дворно място срещу задължението на изпълнителя да построи по монолитен начин за своя сметка и със свои средства, материали и организация жилищна сграда по проект, предварително съгласуван със собствениците. Уговорено е собствениците да получат безвъзмездно определен процент разгъната реално застроена площ от жилищната сграда и от дворното място, а останалите проценти от застроената площ и от правото на строеж да останат в полза на изпълнителя. Посочено е, че полагащата се на собствениците разгъната застроена площ ще бъде подробно описана в приложение, което ще е неразделна част от договора.

Към договора, сключен със собствениците К. К. С. и И. В. С., такова приложение не е представено. Приложения са депозирани по договорите със собствениците Г. М. П., Жени Н. И., Злати М. Д. и М. М. А.. В тези приложения, както и в самите договори от 25.11.1995 г., дворното място, върху което се учредява право на строеж, не е индивидуализирано, нито в приложенията са посочени конкретните обекти, които ще получат собствениците и изпълнителите-строители. С анекс от 10.07.1997 г. към договора с Г. М. П. е уговорено, че тя ще получи собствеността върху апартамент № 2 във вх. Б на първи етаж в жилищен блок по ул. “Гeнерал К.” № 28, изба № 14 и гараж № 4 в същия вход. Анекси към договорите с останалите собственици не са представени от ищците.

Безспорно е обаче по делото, че договорите от 25.11.1995 г. касаят изграждането от двамата изпълнители с техни средства на жилищен блок върху дворни места-собственост на изброените лица, находящи се в [населено място], по [улица]и [улица], съставляващи парцели ІV-1059, V-1077 и VІ-1078 от кв. 66 прим по плана на града, индивидуализирани по този начин в разрешението за строеж и в протокол № 65/1996 г. за определяне на строителна линия и ниво /впоследствие дворните места с пл. №№ 1059, 1077 и 1078 са обединени в един парцел ІV от кв. 66 според отразяването за местонахождение в протокол - образец 16/.

Прието е, че договорите от 25.11.1995 г. са сключени в обикновена писмена форма, вместо в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма за действителност, поради което нямат за правна последица валидно учредяване на право на строеж в полза на изпълнителите-строители. Договорите имат характер на предварителни договори за учредяване право на строеж, като не се твърди от ищците да са били сключени окончателни договори. Сключените са смесени по своя характер - съдържат елементи на договори за строителство с характер на договори за изработка по смисъла на чл. 258 и сл. ЗЗД, и елементи на предварителни договори за учредяване право на строеж. Именно поради липса на надлежно учредено право на строеж в полза на строителите разрешението за строеж № 244/10.06.1996 г. е издадено в полза на собствениците на дворните места, построената от изпълнителите жилищна сграда върху чужди имоти не е станала собственост на последните като суперфициари, а е станала собственост на собствениците на терена по силата на приращението - чл. 92 ЗС. По тази причина отношенията впоследствие между самите собственици и между тях и изпълнителите са се уреждали чрез последващи сделки на разпореждане и договори за доброволна делба, посредством които е осъществено “разпределение” на обектите в изградената жилищна сграда.

Сградата е изградена изцяло до 1999 г. и годността за ползване на строежа е установена от държавна приемателна комисия на 15.11.1999 г., като е издадено и разрешение за ползване № 421 от 25.11.1999 г.

С договори за доброволна делба от 2002 г. съсобствениците са си поделили част от обектите в сградата, като между поделените обекти не е процесният магазин № 8 във вх. Б.

С поредица от договори за покупко-продажба, сключени също през 2002 г., съсобствениците чрез пълномощници - физическите лица, представляващи двамата строители - М. К. К. и А. Д. Ж., са се разпоредили с част от обектите - апартаменти, магазини и гаражи, в полза на трети физически лица. Именно чрез такава сделка, обективирана в н. а. № 13, т. ІV, рег. № 2562, нот. д. № 501/2005 г., сключена на 20.10.2005 г., съсобствениците са продали на М. К. К. процесния магазин в партера на вх. Б под № 8. В договора за покупко-продажба М. К. участва като пълномощник на продавачите и като купувач, т. е. договаря сам със себе си. Прието е, че твърдението на ответниците С., че купувачът К. не бил заплатил уговорената продажна цена на продавачите, не е относимо, защото неплащането на цената представлява неизпълнение на договора и е основание единствено за развалянето му от изправната страна-продавачите. Трети лица на сделката, каквито са настоящите ответници, не са оправомощени да навеждат доводи за наличие на основание за развалянето й, респ. не са носители на потестативното право на разваляне. Прието е, че доводите за симулативност на договора за продажба като прикриващ договор за учредяване право на строеж в полза на строителя М. К. не са подкрепени от ответниците С. с никакви доказателства. Не следва да се обсъждат и доводите на същите ответници, че договорът е сключен при липса на надлежна представителна власт на ищеца М. К. спрямо продавачите по сделката, защото като трети на сделката лица те не разполагат с право да оспорват действителността й на това основание. Единствено мнимо представлявана страна по договор разполага с правото по чл. 42, ал. 2 ЗЗД да потвърди договора, както и да се позове на недействителността му по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Другата страна по сделката, която няма право да го потвърди, няма и право, респ. правен интерес, да се позове на недействителността, а още по-малко такъв правен интерес е налице за трети на договора лица. Договор, сключен без представителна власт, по правило не е нищожен, а само нищожността позволява трети лица при наличие на какъвто и да е правен интерес да могат да се позовават на тази нищожност. Същият е по дефиниция висящо недействителен, доколкото може да бъде потвърден от мнимо представлявания, и липсата на представителна власт засяга единствено вътрешното правоотношение между представителя и представлявания. При липса на потвърждаване на недействителността може да се позове само лицето, от чието име е сключен договорът, или неговите универсални правоприемници. Прието е, че трети лица, каквито са настоящите ответници, не разполагат с правомощие да се намесват в правоотношението мнимо представляван - представител и да се позовават на пороци на същото.

Предвид изложеното е направен извод, че договорът за продажба от 20.10.2005 г., по силата на който ищецът М. К. е закупил процесния магазин, е валиден и е породил транслативно действие в полза на ищеца, който към посочената дата се легитимира по силата на посоченото деривативно основание като собственик на имота.

В отговора си на исковата молба двамата ответници - съпрузи В. и Я. С. твърдят, че владеят процесния магазин от момента на издаване на разрешението за ползване на обособена част вх. Б на жилищния блок, т. е. от 25.11.1999 г., като владението им е непрекъснато, явно, спокойно и несмущавано, до датата на предявяване на настоящите искове, поради което са придобили правото на собственост по давност.

По делото е представен договор от 09.01.1996 г., сключен между ЕТ “А.-А. Ж.” и ЕТ “Лар-М. К.” като изпълнители и ответника В. И. С. като възложител, с който е уговорено изпълнителите да построят и предадат на възложителя три обекта, единият от които магазин № 8 със застроена площ от 30.70 кв. м. в дворно място в [населено място], ул. “Гeнерал К.”. Прието е, че между ищеца М. К., в качеството му на ЕТ, и ответника С. е съществувало правоотношение по договор за строителство на процесния магазин. Построяването на обекта обаче в чужд имот при липса на надлежно учредено право на строеж в полза на изпълнителите води до възникване на собственост върху обекта в полза на собствениците на терена, върху който е изграден. Така изпълнителите изначално не са имали правната възможност директно те да прехвърлят собствеността върху изграденото в полза на ответника С., а това е следвало да стане чрез продажба от страна на собствениците на терена и сградата. До такава сделка няма данни да се е стигнало поради съществуващи спорове между изпълнителите и ответника С.. За това свидетелства нотариалната покана до В. С. рег. № 934, т. І, № 43, отправена от М. К. на 15.11.2011 г. и връчена на С. на 21.11.2011 г. С тази покана С. е поканен да се яви в адвокатската кантора на адв. Д. за уреждане на взаимоотношенията по предварителни договори за строеж на обектите по ул. “Гeнерал К.”, които в онзи момент С. ползвал.

От протокола от 23.11.2011 г. става ясно, че между страните е имало неуредени финансови взаимоотношения. На тази среща въпросът относно владението на В. С. върху процесния магазин № 8 не е повдиган от М. К.. Впоследствие М. К. е отправил на 06.03.2013 г. нотариална покана до третия ответник по делото “Елеганс” ООД, с която го уведомява, че именно той е собственик на процесния магазин и го кани за среща, на която да се изясни кой и при какви условия го е отдал за ползване. Последвала е жалба на М. К. срещу дружеството от 19.04.2013 г. до Районната прокуратура - Д..

По образувано изп. д. № 1654/2009 г. по описа на ЧСИ Сл. С. с длъжник ЕТ “Лар-М. К.” е предприето принудително изпълнение върху процесния магазин, поради което ответниците по настоящото дело В. и Я. С. са предявили срещу длъжника по изпълнението М. К. и взискателите П. и М. Б. отрицателни установителни искове на основание чл. 440, ал. 1 ГПК за установяване, че процесният магазин, спрямо който е насочено изпълнението, не е собственост на длъжника М. К.. Исковата молба е с вх. № 12269/29.05.2013 г. и по повод на същата е образувано гр. д. № 2406/2013 г. на Добричкия районен съд.

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, а въззивният съд с решението си по в. гр. д. № 602/2015 г. е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. С определение по гр. д. № 1462/2016 г. състав на ВКС, II-ро г. о., не е допуснал въззивното решение до касационно обжалване. Така спорът е завършил с прекратяване на производството без произнасяне по същество по въпроса собственик ли е или не на процесния имот М. К., т. е. няма постановено влязло в сила решение, което да има сила на пресъдено нещо в отношенията между настоящия ищец М. К. и настоящите ответници В. и Я. С. по въпроса за собствеността върху процесния магазин.

През 2017 г. са се развили и правоотношения между М. К. и ответниците С. с АГКК по повод заявление на В. С. от 10.02.2017 г. до СГКК - Д. за изменение на кадастралния регистър чрез вписването му като собственик на процесния магазин.

Горните правоотношения и спорове относно собствеността върху магазина са се развили от 2013 г. нататък. Преди 2013 г. е бил налице опит за уреждане на взаимоотношения от страна на ищеца М. К. с ответника В. С., обективиран в цитираната нотариална покана рег. № 934, т. І, № 43, отправена от М. К. на 15.11.2011 г. и връчена на В. С. на 21.11.2011 г. Прието е, че съдържанието на поканата не сочи изрично противопоставяне на М. К. конкретно на владението на В. С. върху процесния магазин. Поканата е отправена за уреждане на отношения във връзка с “предварителни договори за строеж на обектите”, които С. ползва. В нея не е посочено, че М. К. е собственик на магазин № 8 и че се противопоставя на владението на С. върху него, както и да го кани да му предаде това владение.

Прието е, че обстоятелството, че ответниците С. упражняват фактическата власт върху процесния магазин от 25.11.1999 г. до настоящия момент, не е спорно по делото. Те са осъществявали владение, т. е. фактическа власт с намерение за своене, още предвид декларираното изначално намерение да придобият обекта със сключване на договора за строителство между възложителя В. С. и изпълнителите ЕТ “А.-А. Ж.” и ЕТ “Лар-М. К.” на 09.01.1996 г. Фактът, че С. са в имота от ноември 1999 г. до настоящия момент, е приет за установен непротиворечиво от показанията на всички разпитани по делото свидетели. Така, св. И. С., собственик на обекти в жилищния блок, е заявил, че по негови впечатления С. са собственици на процесния магазин във вх. Б, който в началото се експлоатирал като магазин, а впоследствие станал фризьорски салон. От въвеждане на сградата в експлоатация в този магазин били виждани само В. и неговите наематели. Свидетелят не е чувал някой да е оспорвал правата на В. върху магазина. В тази насока са и показанията на свидетелите А. С. А., М. Г. М. и Б. Т. А., живущи в блока, които твърдят, че от самото начало на въвеждане на сградата в експлоатация именно В. С. е ползвал магазина - първо продавал в него зеленчуци, а после го отдал под наем за фризьорски салон. Св. Б. А. е споделил, че В. С. дори извършвал ремонт в магазина - замазал го, слагал плочки на пода - СМР, които свидетелстват за субективно отношение на С. към обекта като свой. Прието е, че намерението за своене личи и от други действия на ответниците. Така, през ноември 1999 г. С. се снабдил със сертификат за съответствие на магазина с нормативните изисквания за пожарна безопасност. Същия месец получил хигиенно заключение, че магазинът отговаря на санитарно-хигиенните изисквания. През 1999 г. инициирал преустройство на магазина в такъв за пакетирани хранителни стоки и получил разрешение за ползване № 133/02.03.2000 г. относно смяната на предназначението. От 2008 г. С. отдавал магазина под наем на трети лица и получавал наемната цена, която декларирал, и заплащал съответните данъци, т. е. прието е, че същият упражнява владение чрез трети лица-наематели. Владението на ответниците е било непрекъснато и спокойно през периода от 25.11.1999 г. до 25.11.2009 г. То е било и явно. Не е установено по скрит начин - всички собственици в жилищния блок са знаели, че С. ползва магазина и се разпорежда в него като със своя собственост - прави ремонти, експлоатира го лично, а от 2008 г. - и чрез наематели. До октомври 2005 г. никой от съсобствениците на обекта не се е противопоставил на владението на С.. Фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е могъл да научи за нея. Поведението на С. е манифестирано пред всички, така че ищецът М. К. при добра грижа от негова страна за процесния обект след придобиване на собствеността върху него по силата на продажбата от октомври 2005 г. е могъл да узнае за владението на С. и да му се противопостави, но същият не го е сторил през периода от 20.10.2005 г. до 25.11.2009 г. Прието е, че всички последващи действия /отправяне на нотариални покани, участие в съдебен процес/ са напълно ирелевантни и не е необходимо да се обсъжда дали прекъсват давността по смисъла на чл. 116 ЗЗД, защото са осъществени след 2009 г. На 25.11.2009 г. изтича 10-годишният срок на непрекъснато владение на ответниците С. върху процесния магазин, поради което към тази дата те вече са придобили правото на собственост върху магазина по давност. Събитията след 2009 г. са ирелевантни, защото не може да се говори за прекъсване на вече изтекла придобивна давност. След като през ноември 2009 г. В. и Я. С. се легитимират като собственици на процесния магазин по давност, то извършеното от ищеца М. К. в полза на сина му - другия ищец З. К., дарение на магазина, обективирано в нотариален акт № 18, т. І, рег. № 253, нот. д. № 17/2015 г., не е имало вещнопрехвърлителен ефект в полза на ищеца З. К., защото дарителят М. К. към датата на сключване на договора- 20.03.2015 г., вече не се е легитимирал като собственик на обекта, тъй като още през 2009 г. правото на собственост е било придобито от ответниците С. по давност. Така и дарителят не е могъл да запази пожизнено право на ползване за себе си върху чуждия имот, защото такова може да му бъде учредено само от действителните собственици на имота.

Поради липса още на първия елемент от фактическия състав на чл. 108 ЗС във връзка с чл. 111, ал. 1 ЗС, а именно ищецът З. К. да се легитимира като собственик, а ищецът М. К. да се легитимира като титуляр на право на ползване върху процесния магазин, ревандикационните искове подлежат на отхвърляне, вкл. на отхвърляне подлежи и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт № 27, том III, рег. № 3858, дело № 278/2016 г., с който ответниците С. са признати за собственици по давност на процесния недвижим имот.

Исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, с които се иска тримата ответници да бъдат осъдени да заплатят на ищеца М. К. обезщетение за лишаването му от ползване без основание на магазина през периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2018 г., са приети за неоснователни, тъй като е установено, че през този период М. К. не се е легитимирал като собственик на имота, нито като титуляр на право на ползване, а ответниците са били на годно правно основание в него - С. като собственици, придобили собствеността по давност още през 2009 г., а „Елеганс“ ЕООД като наемател, обвързан в облигационно правоотношение с действителните собственици. За неоснователни са приети и акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху обезщетението по чл. 59 ЗЗД.

Не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните:

Въпрос № 1 от изложението стъпва на твърдението, че въззивният съд не е изследвал същественото за спора обстоятелство дали в периода между 2009 и 2016 г. владението на ответниците не е било прекъснато за повече от шест месеца, в резултат на което да е била преклудирана възможността им да се позоват на изтеклия давностен срок, без обаче касаторът да е посочил конкретни факти в тази насока, които да са останали необсъдени в мотивите към въззивното решение. На следващо място - разпоредбата на чл. 81 ЗС, според която с изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва, не намира приложение в разглеждания случай, тъй като по делото не е установено С. да са изгубили владението за някакъв период от време. Въззивният съд е приел за начало на давностния срок м. ноември 1999 г. и е направил извод, че фактическият състав на придобивната давност е завършен през месец ноември 2009 г. Както е прието в ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а е необходимото процесуално средство за настъпване на правните последици- придобиване на вещното право, които се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок. Осъществяваната от ответниците фактическа власт след изтичането през 2009 г. на срока на придобивната давност няма характер на владение като фактическо състояние. Владението вече се е трансформирало в право на собственост и правомощието владение се упражнява като съставна част от придобитото право на собственост. Изводът на въззивния съд, че след като владението не е било смущавано или обезпокоявано, то с изтичане на десетгодишния срок до м. ноември 2009 г. ответниците са станали собственици на имота, съответства на практиката на ВКС, според която при липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение, и при липса на заявени собственически претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприеме като действия по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС /решение № 88 от 27.08.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. От друга страна, по делото не са налице данни за извършени действия от кръга на визираните в чл. 116 ЗЗД нито от прехвърлителите, нито от приобретателя на имота по договора за покупко-продажба от 2005 г. В тази връзка следва да бъде съобразена практиката на ВКС, в която е прието, че не прекъсват течението на придобивния давностен срок, нито обезпокояват и смущават владението действията на собственика, изразяващи се в подаване на жалби до прокуратурата, в отправяне на покани - устни, писмени, нотариални, тъй като не се касае за противопоставяне от собственика на имота на поведението на владелеца по отношение на имота; фактическите смущения на владението, извършвани от собственика, които не са се изразили в отнемане на владението за повече от шест месеца, не водят до прекъсване на придобивната давност /решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, І-во г. о./. Придобивната давност за вещно право се прекъсва с предявяване на иск за собственост срещу владелеца на имота, както и чрез предявяване на ония искове, например исковете за делба, с които страната се домогва да установи наличието на съсобственост между определени лица. Прекъсването на давността в хипотезата на чл.116, б. ,,б” ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на придобивна давност, а не обратното /решение № 92 от 21.06.2013 г. по гр. д. № 327/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 216 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 2182/2016 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, І-во г. o./. На последно място - съдебната практика на ВКС, включително и задължителната, на която касаторът се позовава, разглежда хипотези, различни от тази, пред която страните по настоящото дело са изправени. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въприя въпрос не е налице.

Въпрос № 2 от изложението също не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Значението на документите, във връзка с които въпросът е поставен, е свързано с решаващите мотиви на първоинстанционния съд, който поради непредставянето на оригиналите е изключил от доказателствата по делото на основание чл. 183 ГПК пълномощните за сключване на договора за покупко-продажба от 2005 г., с който М. К. се легитимира за собственик, а сделката, като сключена без представителна власт, е приета за недействителна. Въззивният съд не е излагал мотиви по приложението на чл. 183 ГПК-приел е, че ответниците С., като трети на сделката лица, не разполагат с правоизключващото възражение да оспорват действителността на основание липса на надлежна представителна власт. Решаващите мотиви на въззивния съд са, че договорът, с който М. К. е закупил спорния имот, е валиден и е породил транслативен ефект, но предявените искове са неоснователни, тъй като правото на собственост, предмет на договора, е изгубено от ищеца М. К. - праводател на ищеца З. К., като придобито по давност през 2009 г. от трети лица - ответниците, съответно с договора за дарение от 2015 г. не е преминало в патримониума на ищеца З. К.. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване може да се допусне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В случая поставеният процесуалноправен въпрос не е свързан с решаващата воля на въззивния съд, поради което общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Неотносими към третия поставен въпрос са както решение № 87 от 05.07.2018 г. по гр. д. № 4028/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., с което касационно обжалване е допуснато по въпросите: отпадат ли правата на последващ приобретател, чийто праводател е придобил имота преди вписване на исковата молба по чл. 29 ЗЗД и който не е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението за унищожаване на договора между собственика и първия приобретател и при спор установена ли е фактическа власт върху имот от лице, което се позовава на придобивна давност, какво е правното значение на обективираните в договор, обуславящ частно правоприемство, волеизявления за предаване на владението и тече ли придобивна давност за последващ приобретател на имот по време на висящ процес за унищожаване на основание чл. 29 ЗЗД на придобивното основание на негов предходен праводател, така и ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, постановено по въпроса: ползва ли се констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Такива въпроси по настоящото дело не са разгледани и не се поставят. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото така, както е зададен, въпросът не се свежда до противопоставимост на права, а до прекъсване на придобивната давност при завладяване на чужд имот. По този въпрос съдебната практика е трайна и непротиворечива, като част от нея е цитирана при отговора на първия поставен от касатора правен въпрос, и въззивното решение не й противоречи. Тук следва да се посочи, че извършването на разпоредителна сделка от собственик, чийто имот е завладян, в полза на трето лице, не е сред правните действия, водещи по прекъсване на давността, а завладелият чуждия имот може противопостави упражняваното от него владение с намерение да придобие собствеността на оргинерно придобивно основание както на първоначалния собственик, така и на приобретателя, който е придобил собствеността на деривативно придобивно основание.

Поддържаните от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК не са налице, тъй като не съществува вероятност въззивното решение да страда от пороците нищожност и недопустимост, което да налага допускане на касационното обжалване. Не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана. Не се установява и въззивният съд да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, да е разгледал непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск.

Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, поради което предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното решение не се установяват.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 3 000 лева по договор за правна защита и съдействие от 18.10.2022 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.