Определение № 600 от 12.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 421/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от ЕТ „Д-р К. Ц. – ИППДП“, представляван от К. Т. Ц., срещу определение №115/11.01.2024г. постановено по г.д.№5417/2023г. на Върховен касационен съд. Жалбоподателят твърди, че определението е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че при постановяването му съдът не е изпълнил задълженията си да разгледа спора по същество, като изложи свои собствени мотиви. Същото противоречи на Решение №7/30.06.2020г. на Конституционния съд на Република България и на европейските актове, тъй като съдът не се е съобразил с допуснатите от съдилищата тежки процесуални нарушения. Излага още, че тези нарушения следва да бъдат разгледани от ВКС независимо, че цената на предявения иск е под 5 000лв. По същество претендира отмяна на обжалваното определение. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че подадената жалба е такава по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, а не е частна касационна жалба по чл.274, ал. 3 от ГПК, поради което съдът не следва да обсъжда приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната касационна жалба на ЕТ „Д-р К. Ц. – ИППДП“, представляван от К. Т. Ц., срещу определение №367/03.04.2023г. по в.ч.г.д.№333/2023г. на Окръжен съд – Благоевград и е прекратено производството по ч.г.д.№5417/2023г. на ВКС, ІІІ г.о. За да постанови този резултат, съставът на ВКС прел, че обжалваният съдебен акт, с който е потвърдено разпореждане на Районен съд – Сандански за връщане на подадената от жалбоподателя въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, на основание чл.262, ал.2, т.1 от ГПК, не подлежи на касационна проверка. Посочил, че цената на предявения иск, с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.82 от ЗЗД, вр. чл.42, т.2 от Общите условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, е 1 980лв. – представляваща обезщетение за вреди от неправомерно прекъсване на електроснабдяването в обект, находящ се в [населено място], [улица], ет.3, каб.2, за периода от 10.08.2021г. до 15.10.2021г., определена по реда на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК. С оглед на това, на основание чл.280, ал.3, т.1, пр.1 от ГПК, направил извод, че решението на въззивния съд е изключено от касационен контрол. Изложил, че след като въззивното решение по исковете с цена до 5 000лв. не би могло да се обжалва пред ВКС, то на основание чл.274, ал.4 от ГПК същото важи и за постановените по същото дело определения. Съдът намира за неоснователно наведеното твърдение за недопустимост на обжалваното определение. Съгласно трайно формираната съдебна практика на ВКС, съдебните актове са недопустими, като произнесени по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В конкретния случай, съдът се е произнесъл в рамките на предмета, с който е бил сезиран, като преди разглеждане на искането по същество е направил проверка за допустимостта на жалбата. Последната е в правомощията на ВКС, който служебно преценява предпоставките за допустимост на образуваното пред него касационно производство. Определението е правилно. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Обжалваното определение е постановено по предявен иск с правно основание чл.82 от ЗЗД с цена под определения в ГПК праг за касационно обжалване. Искът е граждански, оценяем, облигационен, и по силата на чл.280, ал. 3 ГПК, въззивното решение, постановено по него, е изключено от касационен контрол. Предвид изложеното и съгласно изричната разпоредба на чл.274, ал.4 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване и определенията, постановени по дела, решенията, по които не подлежат на обжалване, независимо дали попадат в обхвата на определенията по чл. 274, ал.1 ГПК. Изводът в обжалваното определение за недопустимост на частната касационна жалба е съобразен с процесуалния закон, мотивиран и правилен. Подадената срещу него жалба е неоснователна. При така изложените съображения съдът намира, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Съдът, като взе предвид, че по делото не са представени доказателства за предварително заплащане на дължимата за производството държавна такса, намира, че на основание чл.77 от ГПК частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати същата по сметка на ВКС в размер на 15лв., определен по реда на чл.19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение